За някого тази тема вече е толкова изтъркана, че не знам дали има човек, който да не е чувал колко много се прави и колко много усилия се хвърлят (според някои на вятъра) за да се приобщи циганския народ към така нареченото мнозинство, известно още като „гражданско общество“ (то си личи колко е гражданско, ама нейсе). Почти всеки ден четем и слушаме, колко много е направила държавата за да създаде необходимите условия за целта, но те (тези цигани, мамка им) все не могат да се интегрират и провалят всичко. Днес думата циганин е станала толкова нарицателна (благодарение на медиите), че с нея се свързва всичко негативно без никакви изключения. Но колко са хората , които отблизо познават тази толкова „деликатна“ материя, или пък колко са хората, които познават отблизо Циганския народ?! Нямам отговори на тези въпроси, защото не съм правил социологическо проучване. Едва ли някой е правил. Мисля, че всеки индивидуално трябва да си отговори на тези въпроси. Според мен има един много по-важен въпрос, на който всеки дръзнал да опита да интегрира тази част от обществото задължително трябва да си зададе – Каква е целта и на каква цена това трябва да се случи? На интеграцията (или по-точно приобщаването) всеки гледа по своя си начин, някои даже си имат и собствени методи за целта, но едва ли някой някога се е поставял на мястото на един циганин и е погледнал на тази интеграция с неговите очи. Всички умничат, дават съвети, чертаят схеми, измислят социални програми, коя от коя по хубава, но нито една досега успешна. Проблемът е все същия и се стои така от десетилетия. Няма никакъв прогрес. Има стотици НПО с най-съвременните Европейски програми, които получават милиони от европейски фондове за интеграция на циганското население в цяла Европа, но нито една до ден днешен не може да се похвали с някакъв голям успех. Защо се получава така? Тук може би много от вас ще ме контрират и ще за почнат да ме уверяват, че ТЕ (Циганите) са крадци, мързеливи, необразовани, мръсни, неизкъпани, и пр. Без някакво желание и интерес за приобщаване. Донякъде може и да е вярно, но това не са белези единствено и само на този народ, има доста народи, сред които можете да срещнете такива хора. Такива хора има навсякъде и във всяко едно общество. Но те сякаш са по-незабележими, в крайна сметка нали са от мнозинството. Но защо никой не забелязва добре облечените Роми, образованите, изкъпаните, работливите? Нима няма такива?! Не, те не са обект на внимание, в обектива винаги стои образа, който така наречените медии са успели да наложат на обществото. Но дали това наистина е истинския образ ?! Това всеки трябва да открие сам за себе си. Най-големият и основният проблем в опитите на хората опитващи се да приобщят малцинството към мнозинството е, че те винаги го правят едностранно и винаги (или преднамерено) забравят, че този процес е двустранен. Много често се получава така, че се работи само с едната страна, т.е малцинството и много малко или въобще не се работи с мнозинството. В много случаи мнозинството не знае нищо и не е добре осведомено по отношение на интегриращото се малцинство. И това е така, защото зее огромна информационна пропаст, която никои не се опитва да заличи. Важно е да се знае, че „вратата“ на интеграцията може да се отваря единствено и само от вътре и никога отвън. Желанието за интеграция трябва да бъде взаимно и трябва да се започне първо отвътре. Защото този, който иска да приобщи някой друг, трябва да му отвори врата от вътре, иначе другия колкото и голямо желание да има за приобщаване, докато вратата е затворена отвътре, той няма никакъв шанс да стане част от другия. Всички си мислят, че интеграцията е проблем само на циганите, но това далеч не е така. Интеграцията е обществена отговорност, която всички заедно, без изключение трябва да поемем. Проблемът не е само на държавата, институциите и пр. Проблемът е комплексен и включва всички ни. Винаги най-много ме е учудвал факта, че всеки мисли себе си за по-горен от другия, че всеки си мисли, че произхожда от по-благородна раса или потекло, но никой никога не се замисля първо, че преди всичко ние сме хора с еднакви белези – човешки. И това, което може да се случи на единия, може да се случи и на другия. Това което ни прави различни са езика, културата, традициите, но е доказано, че те никога не са били пречка в разбирателството ни. Напротив те ни правят по-богати и това никой не може да го отрече. Но за да се постигне тази хармония всички трябва да се освободим от всичките си предръзсъдъци натрупани с годините, насаждани от хора пълни с омраза и егоизъм, и да погледнем на света с други очи. С очите на другия от другата страна – с каквито досега не сме гледали. И това не е толкова трудно, ако човек си го постави за цел. Само когато всички само за момент се поставят на мястото на другия и погледнат с неговите очи на себе си, само когато всички погледнат на другия като на равен със себе си, само тогава може да се говори за прогрес в интеграцията. Спомням си една история, разказана ми от някого преди време. История за това как Бог гледал на човеците от престола си. Хората в историята бяха оприличени на дървета, гледани от високо. И когато Бог погледнел надолу към земята Той виждал всички равни, въпреки че отдолу те били доста недъгави и криви. Но Бог не виждал тези недостатъци, защото се е извисил на високо. Така трябва да бъде и с нас. Да се опитваме да се извисяваме и да гледаме на другите от високо. Тогава ще ни бъде по-лесно да не виждаме недостатъците на другите. Всеки един народ има своето достойнство и история, своето място на земята и своя принос които го олицетворяват като такъв. Така е и с циганите. Ние не сме по-различни от другите, но другите гледат на нас като на различни. Но за да се опознае този народ, трябва да се прояви любознателност и желание, защо то за мнозина, днес, циганите са само едни кючекчии, които обичат да си хапват, пийват и веселят. Написах тези редове поради настъпващия празник на циганите – 8 април Международен ден на ромите, който за мнозина даже все още е неизвестен. Защото само когато дойде този празник или избори, тогава се сещаме за циганите и техните неразрешени проблеми, през останалото време искаме, ако може да ги няма и да изчезнат някъде далеч, мислейки си, че по този начин ще си разрешим всички останали проблеми.
П. П. Автор на написаното е Ангел Еков. Той е циганин и бивш български гражданин. От седем години живее и работи в Белгия. Отскоро работи в областната администрация на Източна Фландрия като консултант по имигрантските въпроси. Той е интелигентен и работлив. Трудно бих намерил други думи, като допълнение към казаното от него. Всяка година на 8 април циганите организират чествания на празника в различни градове. Обикновено има концерти с участието на различни младежки танцови групи. За жалост празникът се отпечатва в съзнанието на хората като кючек фест. Вярно е, че в това са много добри – въртят здраво талията. В стремежа си да се харесат на другите, чрез веселия си и игрив характер, ромите, а и обществото пропускат да осъзнаят същността на деня 8 април. На 8 април би трябвало да се почита паметта на загиналите цигани през втората световна война. Това се случва доста бегло. Може би, защото обществото е свикнало да очаква кючеци на този ден, а ромите не искат да отегчават неромите с разни слова за циганите (никой не го интересува). За ромите 8 април би трябвало да е като 10 март за евреите. Уви, не е така. Нито Европа знае същността на деня, нито президентът ни, нито премиерът ни, нито медиите ни, нито… някой, който може да влияе по някакъв начин. Колкото и да се опитват (определена група хора) да насочват вниманието на обществеността и ромската общност върху значението на празника, като ден, в който се отдава чест на ромите загинали в концентрационните лагери на германците и ден, в който целият свят (би трябвало да) признава ромите като легитимна етническа група (все пак само в Европа са над 10 млн.), ромите така и не успяват да излязат от обръча на кючека, музиката и танците – за да не накърнят очакванията на другите. Няма нищо лошо в това хората да се забавляват групово. Но когато забравиш идеята и целта на празника става много тъжно, защото виждаш, че е останал само един кючек. Ромската общност се е превърнала в една голяма сватба и когато неромите чуят за 8 април се сещат за… да, сетихте се – кючек.
