Мариана Хил е човек, който цял живот е изкарвал прехраната си с говорене – и на родния си, и на чужди езици. Магистър по немска филология от Софийския университет “Св. Климент Охридски“, специалност „Теория и практика на превода“ със следдипломна квалификация по “Европейско право”. Била е член на Управителния съвет на Европейската лингвистична асоциация. Учредител и председател на Управителния съвет на Асоциацията на преводачите в България. Председател на Международния дамски клуб. Управител на “Преводачницата на Мариана Хил”. Носител на множество професионални награди “по света и у нас”, както и на приз за… драма и актьорско майсторство – Берлин 1983. Омъжена е за англичанина Кен Хил. “Аз съм един крайно срамежлив човек! За най-близките, които ме познават, аз съм най-тихата, най-мълчаливата, не обичам да събирам вниманието върху себе си”, изненадващо признава преводачка №1 Мариана Хил, която се съгласи единствено пред “ШОУ” да разкрие шокиращи подробности от живота си, да разкаже за инфарктните моменти и рисковете на професията си и за способността да оцелееш в битките, въпреки всичко.
– Мариана, превеждали сте на президента Бил Клинтън, когато беше у нас. Какво никога няма да забравите от този ваш толкова елитен професионален ангажимент?
– Тогава вестник “24 часа” излезе с един материал и това ми струваше доста голям негатив в професионално отношение! Вместо да направят интервю с някой от екипа на Клинтън, те написаха – “Мариана Хил: На Клинтън не може да се откаже!”. На първа страница! А тогава беше аферата “Моника Люински”! Наистина, аз бях споменала някъде – в кулоарите след изпращането или в журналистическия автобус – че това е велик човек, че може да мотивира човек да влезе в огъня за него. Но те написали това, с две точки, като цитат. Тогава от американското посолство ми показаха, че не е това начинът да се работи! Абсолютно коректно ми дадоха да разбера, че не може така да се прави! И абсолютно правилно – аз съм един преводач, една жица, нямам право на мнение, в крайна сметка.
– Съществува ли опасност преводачът да започне да се възприема като знаменитостите, на които превежда, да се самозабрави?
– Ако това се случи, ще стане: “И забравил шутът ранга свой”… Всъщност, ние винаги се идентифицираме с хората, които превеждаме.
В момента, в който превеждам на президент, аз започвам да мисля като президент! В момента, в който превеждам на подсъдим, аз съм подсъдим…
Но нямаме право да се изживяваме като копие на клиентите си! Това вече е самонадеяност и избиване на комплекси. Защото
всъщност ние сме едни шутове!
– В “Шоуто на Слави” зрителят изпитва удоволствие да слуша, когато превеждате на различни знаменитости – вие като че ли сте част от спектакъла…
– Вече не работя за “Шоуто на Слави”. Срещала съм се с много интересни хора там. В “Шоуто” работят страхотни професионалисти, но мина доста време…
– Да не сте си развалили отношенията с него?
– Не, не, не… Винаги съм казвала, че не бих настоявала непременно Слави да ми е приятел и работодател, но ако ми е син – бих се гордяла с него!
– Известно е, че Елена Поптодорова, като превеждала на Тодор Живков, му изглаждала фразите, за да го представи в по-добра светлина пред чужденците. Така ли трябва?
– Елена е любима моя приятелка и колега! И до ден-днешен поддържаме връзка. Изключителен ерудит и много умерен човек! Може би е по-разумно за нея да не стои на върха в политиката, където е много мръсно, духат много кални ветрове горе. Сега тя е много успешен посланик в САЩ. В миналото Елена е имала задание “да го каже както трябва”. “Аз ще го кажа както знам, пък ти го кажи, както трябва!”. Такава е била повелята на времето. И аз съм имала такива случаи. Евгений Дайнов ми е казвал:
“Не мога да те разбера как думите на откровени простаци, които говорят откровени глупости, от твоите уста излизат изгладени и красиви!”
А от мен просто това е искал човекът, на когото съм превеждала! Ако нямаш такова задание, е голяма грешка преводачът да се мъчи да прави оригинала по-красив! Това е забранено и непрофесионално.
Ето сега, преводачи на Денис Родман в “Къртицата” бяха моят син Рой и двама колеги, които завършиха курса при мен. Специално им казах: “Ако не ви каже Денис Родман да го редактирате, няма да го правите!”. Видях как Петър в началото беше стреснат от това, което казва Родман, и си позволи малко да приглуши агресивността му. През цялото време си говорех с тях по телефона. От телевизията ме бяха предупредили, че идеята е Денис Родман да влезе да провокира – те нямаха право да изглаждат! По-голяма грешка е да изглаждаш тогава, когато идеята е оригиналът да провокира! Тогава можеш да го убиеш! Денис Родман беше един от най-трудните преводачески ангажименти в България в последно време! Много им е било трудно, но се справиха блестящо! Може би и аз нямаше да се справя по-добре в тази ситуация, в която всички говорят едновременно.
– Вие сте превеждали на различни хора – на държавни глави, на подсъдими… В състояние ли е още нещо да ви направи впечатление?
– Величията са всъщност едни обикновени хора. Обикновено съм била изненадвана положително, с един-единствен случай – държавен глава на посещение в България, но не мога да кажа кой е той. Хората му бяха представени, но той не направи достатъчно усилия да запомни имената им, а се изразяваше така: “ей тоя там, дето беше от еди къде си”!
Приятно бях изненадана от Хилъри Клинтън, когато беше тук в качеството си на първа дама, и аз имах удоволствието да бъда много близо до нея. По-ерудиран и по-земен човек не съм срещала! Никога не чете, въпреки че има хора, които се грижат за нейните изказвания. Когато съм й превеждала, аз получавам написано това, което тя трябва да говори. Но Хилъри обикновено слага листите под катедрата, и трябва да ви кажа, че това, което говори, е десетократно по-добро от написаното от професионалисти. Дано да стане президент на Щатите!
А през 90-те превеждах на Майкъл Капустин. Не като негов преводач, а като преводач на БНТ, когато “Лайф чойс интернешънъл” беше в разцвета си. Той беше довел двама преводачи, които да следят да не би да изопача неговите думи! Влязохме в студиото и аз работих под надзора на неговите преводачи и адвокати! След като завърши предаването, в гримьорната те ми предложиха: “Искате ли да дойдете да работите при нас?”. Но аз им отговорих: “О, не, не, аз съм бременна, не мога!”. Не ми личеше още, но им го казах.
– Вие сте омъжена за англичанин. Как се запознахте с Кен?
– Няколко месеца с Кен бяхме състуденти в Германия – той беше преподавател по английски там, а аз си пишех дипломната работа за “превода на непреводимото”. Нямахме още никакви отношения с него. Просто бяхме едни много добри приятели. След като съм си заминала, той успял да намери курс по български език в Университета в Лийдс. Но аз не знаех това. Изпрати ми картичка, на която беше написал:
“Убижам те!”
Бях изненадана и реших, че означава “Обиждам те!”, но това пък нямаше никакъв смисъл… Въобще не смеех да си помисля друго.
На 31 декември 1983 г. Кен дойде тук, а аз очаквах да… ме арестуват.
Аз съм от “неблагонадеждно семейство”. Моите дядовци са били бакали, имали са 3 магазина за хранителни стоки в София. Мама е учила в Университета, но е била изхвърлена с идването на комунистите на власт и си е останала с Класическата гимназия. Братът на баба ми е юрист, завършил е в Сорбоната, но имаше забрана да упражнява професията си цял живот. Първият ми баща Никола Семковски се е пребил с мотор, когато съм била на година и шест месеца. С негов приятел ги застига камион без спирачки и са премазани на един светофар. А вторият ми баща е бил кулак от известния род Дучевски. Той е бил в трудов лагер, брат му е бил в трудов лагер, защото са били земсисти. Навремето са ги хванали на улицата. 4 години са били в неизвестност, нито той, нито брат му са имали право да виждат родителите си.
Та затова всички треперихме, когато Кен ми идваше за пръв път на гости от Англия. Тогава чужденци нямаха право да идват на гости в български семейства. Баща ми, светла му памет, ми каза: “Слушай сега, ако те хванат, няма да се притесняваш! Ще пусна всички мои връзки, за да те открием! Ние много те обичаме и ще направя всичко, каквото трябва, за да те извадя оттам, където ще те затворят”. И аз взех едни мои приятели да наблюдават отдалече и да видят дали ще ми се случи нещо и да кажат на нашите, ако ме арестуват.
Всичко мина доста безпроблемно. Но… Кен нямаше право да спи у нас. Намерих му квартира за чужденци. Той ми разказваше, че в 4 часа сутринта вратата на стаята му се отворила, възрастната хазяйка погледнала вътре и казвала: “Само да питам, дали искате чай?”. Той й отговорил: “В този час не бих могъл да искам чай!”. А тя вероятно е проверявала дали аз не спя при него, за да пише доноси!
На другия ден Кен дойде при баща ми и каза, че много държи на мен. След това той започна да идва на летните курсове по български език всеки август. През 1985 година отидохме на Бъндерица в Пирин с наши приятели. През нощта по едно време аз реших да отида до “едното място”, а Кен ме придружи. Избрах едно много тъмно местенце. По едно време Кен чул само “А-а-а!” …. и строполяване! Тръгнал да ме търси и също паднал по сипея от някъде 4-5 метра!
Разбила съм си главата и съм изпаднала в безсъзнание –
после трябваше 6 месеца да лежа на тъмно и на студено, а Кен си счупил ръката.
Един от приятелите ни тръгнал да ни търси, защото доста сме се забавили, чул Кен да стене и си казал: “Аха-а, вероятно правят нещо!” /смях/ “Оставил ни на спокойствие” и се върнал при останалите. Но след като пак не сме се прибирали, той дошъл с една запалена главня и ни намерил. Веднага ни закараха в разложката болница, прегледаха ни…
След като се прибрахме в София, Кен дойде вкъщи с един огромен букет за мама и една нощна лампа за баща ми да иска ръката ми. Бяхме видели в нашето падане знак на съдбата или може би разчиташе, че още ми е повредена главата и няма да му откажа! /смях/
Подадох молба за брак с чужденец, както се изискваше, и зачакахме. През 1986 година баща ми получи инсулт и почина. През август същата година сключихме брак в гражданското отделение на “Люлин”. Но след това се оказа, че… неговите родители не могат да пренощуват в дома на родителите ми! Бяхме изпуснали срока за регистрация, защото сватбата продължи по-дълго, а работното време на милицията беше изтекло. Искаха да ги глобят хиляди лири. Чакахме някъде 5-6 часа. Прие ни началникът и каза: “Ще се глобяваме!”. Тогава Кен използва една крилата фраза, а тя е: “Защо не може, другарят Балев каза – може!”. Шефът повдигна вежди и извика: “Защо не казвате, бе, хора!”. Прас, прас, прас – и сложи печатите на документите на английските ми роднини и ги регистрира!
Едно интервю на Валерия КАЛЧЕВА
