Стоян Каролев*Със свойствената си категоричност д-р Кръстев пише: „Пенчо Славейков не влага своята душа в своите творения: той я крие дълбоко от всички погледи. Той крие даже своя темперамент, своя натюрел…” Това е хипербола, разбира се, своего рода художествено заостряне, защото в същата статия по-нататък критикът казва: „Но макар и пряко да не говори за себе си, за своите чувства, неговите произведения носят незаличими следи на неговата душа”.Психологическата сдържаност на Славейковата лирика има различни форми, изяви и степени. Рисувайки една картина на мъглива вечер, с облак от виещи се врани, чийто глух и сподавен „грак” замира някъде далеч, поетът ще спомене за някакъв тъмен, вероломен спомен в морната памет и ще добави: „Сърце трепва и се сепва.” И толкова.…Поезията за психологическото загатване е широко застъпена в „Сън за щастие”. В много стихотворения, особено пейзажни – тъй разпространени в стихосбирката, – психологическото само произтича от сетивно-нагледното. В характеристиката на „островния поет” Доре Груда се казва, че за него бил закон „афоризмът” на Теодор Щорм: „Най-съвършено ми се струва онова стихотворение, чието въздействие е най-напред сетивно, от което след това от само себе си се явява духовното, както плодът от цвета.” И интересното е, че едни от най-съвършените стихотворения на Славейковата пейзажна лирика са именно ония, в които духовното, емоционално-психологическото е наистина само следствие на сетивното: „Спи езерото” например или „Запустяла воденица”. В тези стихотворения според израза на Боян Пенев „личното аз е сподавено, претопено в една художествено обективна форма”.Да си припомним първото:Спи езерото; белостволи буки над него свеждат вити гранкии в тихите му тъмни глъбинипреплитат отразени сенки.Треперят, шепнат белостволи букиа то, замряло, нито трепва…Понякога му сал повърхнинидълга от лист отронен сепва.Осемте стиха съдържат видимо само една акварелно лека картинка. И все пак в тях се таи и „нещо друго” (както, впрочем – във всяка картинка, която е произведение на изкуството) – едно настроение на блажена, поетична тишина. Но всъщност нали белостволите буки и „треперят”, и „шепнат”? Наличието на тази метафора (макар и единствена, и разпространена в обикновения език) определено ни насочва, ако вече не сме се „насочили”, към други, душевни сфери, подтиква ни „допълнително” да възприемаме „дългата” от отронения лист не само адекватно-зримо, именно като лека водна вълна, но и преносно, като душевно „сепване”. Ала то е – едва-едва и само „понякога”.В статията си „Честит поет” Пенчо Славейков пише: „Душевният мир на Тенисона ми се представя като усамотено планинско езерце, в чиито спокойни глъбини се оглеждат околните брегове, и само когато някой отронен лист капне на повърхността му, то безшумно раздвижва кръглите си дълги” “ досъщ като в „Спи езерото”. Така сам поетът ни подсеща да не възприемаме чисто зрително подобни стихотворения, да съзираме в „Спи езерото” един душевен мир, в чиито „спокойни глъбини всичко се отразява спокойно”.От изобразеното, от сетивното може да произтича, разбира се, различна степен на духовност. Една е тя в „Спи езерото”, друга – по-малка, по-слаба – в стихотворението „Тичане и врява. Дъжд нечакан”, което закономерно отстъпва по художествена стойност, по поетическо внушение.В много стихотворения от „Сън за щастие” Пенчо Славейков доказва майсторството си в сетивно-нагледното изображение, макар да имат право изследователи и критици от миналото и настоящето, че неговите лирически образи „не се отличават нито с особена пластичност, нито с колорит” (Боян Пенев), че неговият пейзаж – „интимен, лиричен и мек”, с „поетически финес” – „не се отличава с богатство и многообразие на форми и краски”(Милена Цанева). Мисля, че когато д-р Кръстев характеризира Пенчо Славейков като „голям художник”, има предвид не толкова пластично-живописното в неговото изображение, колкото сетивно-нагледната му яснота, формалната му завършеност. Славейковата психологически открита, сдържана, незавършена лирика се излива наистина в хармонично ясни и завършени художествени форми. И в това „противоречие” е един от източниците на нейното очарование.
Дали Славейковите фини и бледи, ясни и не ярки, зрими и не бляскави пейзажи се раждат от спомен за наблюдавано някога или от една поетическа идея, от едно настроение, което той се стреми да „въплъти”? Може би както духовно, емоционално-психологическото в стихотворения като „Спи езерото” произтича от нагледното, така и то, изображението, произтича от една идея? На тези въпроси, повдигнати от изследователите в миналото, не е възможно да се отговори точно (нито пък е допустим един отговор за всички случаи), тъй като никога не може да се проникне напълно в тайните на един творчески процес – не съвсем ясен и за самия писател. Във всеки случай, като се излиза от някои особености на Славейковата душевност и по-специално на Славейковата творческа натура (отразени в това, което е писал и проектирал да пише), може да се предположи, че не рядко поетът е вървял от идеята към пейзажа, който може да бъде споменна представа, а може да бъде и плод на фантазията. (Но съвсем не бива да се изключва и обратната възможност: Славейков, наблюдавайки или спомняйки си една природна картина, завладян от нейния чар, да посегне към перото – както става по-често с повечето поети – и да я възсъздаде, а от възсъздаденото да произтича идеята.)Не са малко пейзажните стихотворения в „Сън за щастие”, в които поетът има и преки емоционално-психологически „намеси” и изяви – по-големи или по-малки, в различни форми, но никога патетични. „Пряко” не значи непременно декларативно. Единството и съотношението между обективно-нагледно и субективно-психологическо в пейзажните стихотворения на Пенчо Славейков има различни форми и степени. Понякога една метафора в края на стихотворението просветлява, извисява и одухотворява цялото изображение: („Слънцето на нивите безмълвни /свойта златна приказка приказва”)… Наистина стихотворението започва пак с метафора: прашният път се вие покрай нивите „мързеливо”, но тя е от друго естество, по-„точна” е (доколкото една метафора може да бъде точна), докато крайната е по-„очовечаваща”.Това е едно своеобразно, наивно-приказно очовечаване, разпространено и в лирични, и в лиро-епични стихотворения на Пенчо Славейков. Тук то е само елемент на творбата, но в други стихотворения – като в цикъла „Цветя”. Свързано е с мисловно-съзерцателното отношение към природата на Пенчо Славейков (който е далеч от романтичното-органично, дълбоко емоционално – единение, „сливане” с нея) и допринася за стилизованата красота на неговите изображения. От друга страна, то е един от изразите на стремежа у Пенчо Славейков като „наивна” – в шилеровския смисъл на думата – поезия. В характеристиката на Китан Дожд от „Острова на блажените” четем колко му допада „наивният реализъм на изобразените картини от действителния живот” в първата книга на Дожд, а също – „усмивката, която осветлява тези картини, усмивка на душа, неразядена още от бяс на критика и отрицание”. Някои стихотворения, приписани на Китан Дожд като „Колиба”, спокойно биха могли да бъдат поместени в „Сън за щастие”. * Из „Лирикът”, Стоян Каролев*Със съкращения
