Нервозното кюфте си има както приятели, така и врагове. Колкото и гальовно да го гоним из чинията, със заоблена лъжица в ръката си, ние го мамим. В последните му мигове го лъготим, при това с такова лицемерие, че дори най-силното просветление, което може да получим в живота си, няма да ни разреши прошка… за нас самите!
То копнее за острата вилица, която да го прониже за последно. Защото съдбата, била тя и във формата на дузина отровни стрели, знае кога и къде точно да те порази… за последен път!
Той вярваше в Дарън Аронофски. Онзи след него – в отрязаната ръка на Джаред Лето. Пенисът, час преди това, трепереше нервно с клепачи, като че бе погнусен от кенефния пейзаж на Марлон Уейънс. Но всички… дори злият черен питон на Кит Дейвид, останал в нея за дълго, не спираха да мислят за световъртежа, мръсното ухание и неприязънта към собственото й тяло.
А руменината по бузките й винаги я имаше…
Облечена в бяло, нагримирана, с широка диадема, здраво изпъваща косите й… русокоска често минаваше покрай мен. И в най-добрите си моменти, не вярвах че късмета ми ще е толкова голям, че да срещна погледа й. Нима беше възможно?
Тя не пускаше никого до себе си. Макар и животински открита към целия свят, по-близо от 20 см до сърцето й никой не беше стигал! Никой и не беше искал… Походката й я издаваше. Тежкия художествен флирт с лицето й също. Потайното куфарче в секси форма и комбинация до дръжката й лепваше табела: “Не безпокой…”
В повечето случаи беше сама. Не ухаеше. Имаше нещо разкриващо, смачкано в миризмата й. Но когато най-сетне успях да докосна черните й очи с погледа си… една малка част от пъзела й ми се разкри. Сякаш беше разтворила краката си пред мен, вперила мечтателна мисъл през прозореца на стаята ми, без да й пука как, за колко дълго и по какви начини ще влизам в нея!
Усети блуждаещия ми поглед по кожата си, когато застрашително прехапа устни срещу мен. Не познавах гримасата, не мисля че и самата тя знаеше защо го прави. Не се бях наситил на курви, нямах проблем с красотата й, макар и изкуствено подсилена… вълнението… вълнението липсваше. Тя драскаше в сърцето си, бясно, безжалостно, роптаейки тихо с мисъл над слепоочията си.
Мълчах срещу й, и непрекъснато опитвах да вляза в нея с въпрос. Но черните й очи ме отблъсваха. Сякаш беше издигнала огромен зид зад тях. Можех да видя очертанията му, онези зловещи контури, които ме предупреждаваха:
“Или я чукаш, или изчезва…”
Не можех да я докосвам, нито да я галя. Агонизиращия писък на битието й, не позволяваше нищо истинско. Никога!
Разминаваше двулични погледи, ближеше кожата си, презрително одрана от острите клюкарски брътвежи на минувачите. Нейните съседи… ежедневните дружки по тиха стъпка в квартала, я подреждаха в живота си… но с онова пошло и незначително чувство, като че очакваха първия летен дъжд да я отмие от живота им – подобно на натрупала се мръсотия върху стъклата на прозорците им…
Определено беше сама… имаше толкова хора в живота си, но беше сама. Като всички нас? Не! Тя беше… сама!
Или може би не… когато пробия през онзи катранен щит и прочета поне глава първа от съкровените й тайни… ще мога да ви споделя що за човек е… дотогава, ще си припявам тихо, спомняйки си формата й, танцувайки с миризмата й, превръщайки лицето й, макар и оклюмало, в една мелодия… композиция на изгубената страст!
