Христо Монов е роден през 1958 г. Завършил е психология в СУ „Св. Климент Охридски”. Специализирал е в Руската академия на педагогически науки. От 1985 г. е преподавател в Софийския университет „Свети Климент Охридски”. Той е заместник-председател на Държавната агенция за закрила на детето. Членува в редица световни асоциации по психология. Христо Монов преживя и лична трагедия, след като през 2007 г. неговият 20-годишен син бе зверски убит от австралиеца Джок Полфрийман. Потърсихме мнението му за случващите се трагедии с някои български семейства напоследък. – Господин Монов, от какво напоследък боледуват някои български семейства, знаем какви трагедии се случиха в София и Пловдив, където бащите избиха жените и децата си, а в ловешкото село Дренов пък баща държеше под ключ четирите си деца изолирани от всичко? – Като заместник-председател на Държавната агенция за закрила на детето познавам случая в ловешкото село Дренов. Институциите са работили по него. Този случай е много специфичен. Преди да е разрешен докрай, нека да не го коментираме, защото имам чувството, че пак родителите използват децата, за да решават свои проблеми. Когато се опитвахме преди години тези деца да бъдат изведени от изолация и да тръгнат на училище, майката беше най-яростна защитничка на това децата да останат вътре в семейството. Сега именно тя подаде сигнала срещу мъжа си, и то, забележете, от чужбина.
– Познавате така или иначе обстановката в това семейство. Аз гледах по телевизията кадри, в които отнетите от бащата деца се срещнаха в съдебната зала с него и се прегръщаха. – Те според мен имат силна връзка и не мога да си представя с какъв акъл служителите на Дирекция за социално подпомагане и съответно ако са замесени служители на Държавната агенция за закрила на детето са разрешили тези три деца да бъдат настанени в три различни институции. Децата имат толкова силна връзка помежду си, която може и да е някакъв вид патология, да е изградена на отношения, които са извън общоприетите. Във всички случаи това пролича и мисля, че поне това служителите можеха да съобразят и децата да са в една институция, но толкова могат, толкова преценяват.
– Забелязахте ли съседите, хората от селото как приемаха случая с изолираните деца, спомняте ли си? – От това поне, което имаше в социалните доклади, мненията се поляризираха. Една част от хората приемаха това поведение, друга част го осъждаха.
– Срещнахте ли в доклада някого от селото, който се е опитал да помогне? – Семейството на изолираните деца беше в добри отношения с част от съседите. Те отглеждаха някакви животни. Разменяха си продукти, други неща, които хората от селото им предлагаха. Така че отношенията тогава бяха нормални. Ненормално е друго – че в началото на двадесет и първи век тези хора живеят на принципа на разменната търговия. Това е ненормалното. Оттук вече следват и лоши практики за подкрепата на различните семейства.
– На мен тази обич към бащата от страна на децата му ми заприлича малко на Стокхолмския синдром. – Оставете Стокхолмския синдром. И той е една спекулация. Всъщност ако трябва да бъдем привърженици на историческата истина, първата проява на такъв синдром не е в Стокхолм, а е в началото на миналия век, когато отвличат мисис Стоун и госпожа Силк. Знаете какво прави мисис Стоун след няколко месеца пленничество. Когато е освободена от харамиите, тя събира много повече пари в Америка за каузата на освобождението у нас, отколкото цялата организация. Вие в началото попитахте от какво боледува българското семейство. Ако може да се каже, че боледува от нещо, то е от загубата на родителски капацитет. Както и от влошаване на семейното функциониране.
– Какво според вас е причината за това? – Просто има пълна културна трансформация, при която се променя моделът за развитие на детето. В микросистемата за въздействие върху детето семейството бива заместено от глобалната информационна среда. Тази историческа тенденция бе характерна и за българския преход който беше много бурен, много бързо се случиха големи промени. Много хора загубиха социалните позиции, които имаха, и това не може да не се отрази на семейното функциониране, на взаимодействието между поколенията. Така че ако има нещо опасно в тази тенденция, то е, че децата ни са зле обгрижвани. Липсва им адекватният родителски пример за това как да се справят в този сложен и динамичен свят, в който живеят и който непрекъснато ги бомбардира с различни послания, без те да могат да си дадат собствен отговор на тях.
– Преди известно време се случиха две масови убийства на две семейства. Едното беше в столичния квартал „Гоце Делчев” а другото – в Пловдив. Второто бе повторение на първото. Има ли нещо общо между тях? – Общото е единствено по начина, по който са извършени. Както показва световният опит, има тенденция понякога хората да копират специално за самоубийствата способи, които са били широко разтръбени в медиите. Затова моят съвет към всички е, без да познаваме конкретните случаи, нека да не ги правим обществено достояние.
– Тези случаи разтърсиха обществото ни. Този в София имаше специфично нещо в семейството. Това е душевното заболяване на големия син. Всички вкупом твърдяха, че той е убил семейството си. След това се оказа, че бащата го е сторил. Каква е причината за тава да се нахвърлят върху болното момче? – Това е още едно доказателство колко незрели сме за света, в който живеем. Това е свят, който толерира различията. Оттук излиза още един проблем, а именно колко слабо е развита системата ни в подкрепа на семействата, в които растат такива деца. Това е смисълът на социалната държава. Всеки, независимо от това с каква степен на способностите си се е родил, да получи еднаква възможност да ги развие. Ето, в това отношение много сме изостанали като общество, което се отразява и на семейното функциониране.
– Защо родители на такива деца с психически отклонения се опитват да скрият това от съседите си? – Невъзможно е да се скрие, защото тези деца все пак излизат, играят си, ходят на лекар най-малкото. Поне близкото обкръжение ги вижда. Това е, защото като общество сме по-склонни да не вникваме в това различие, че то може и да е някакво негово предимство, че той има същите права, каквито и ние, че той може да развие това свое различие в някаква област, което да подпомогне всички нас. Най-лесното е да кажеш: „Абе остави го, той е еди какъв си. Нека му берат грижата майка му и баща му.”
– Направи ми впечатление изявление на съседи и бивши приятели на убитото семейство от София. Те казаха, че от известно време са се отдалечили едни от други. Дали именно заболяването на големия син не е причина за това отдалечаване? – Не бих могъл да кажа, не познавам случая.
– Вие на какво отдавате тази алиенация между хората напоследък? – На много неща. Първото, което аз предвидих в една моя статия в тогавашния вестник „Отечествен фронт” от 1990 година, началото на ноември, е, че българският преход ще има формата на психична криза. Тоест много бързо ще се случат големи промени и огромна част от хората няма да имат готови поведенчески модели да се справят с тези промени. Тогава най-важен е примерът на водачите. Това, от което най-много страда нашият преход, е липсата на водачеството, люшкането.
