Да, славим пролетта! Въстана Слънцето могъщо
в царствен небосвод…
Да славим него — вечно също
в гордия си ход
и с дръзкия си вид. Земята се пробуди…
Милион стрели на пламналия взор
замрежиха кристалния простор,
докоснаха Земята. И Земята се пробуди.
Ето озова се тя
в премяна брачна — дева под цветя,
готова за прегръдки луди.
И настъпи Пролетта… Да славим Любовта!
И да осмеем злобата — оназ,
която никога не дреме:
злобата на вечнопобеждаваното Време,
против зноя мраз!
Защото Слънцето я найде хладна, под саван
— възлюбената своя —
черна я видя, видя я да възправя дрипав стан,
позна я на магиите в безброя…
И настъпи час на страстен пир —
за посмеяние над млъкналата злоба:
ето наи-подир
часът на кипналата мощ и трепета на
жадната утроба.
Да възславим Пролетта, Земя! — че славата на Дните,
Слънцето съм аз, Мъжът… Победна светлина —
за тебе грее моя поглед, о Жена,
и доле тук, и там от висините!
Виж ме в погледа грабливи,
в жегата на моето задъхано лице;
познай ме в бляновете срамежливи,
в шепота на твоето разбудено сърце…
Ела в прегръдките ми златни, —
Слънцето съм аз! След миг ще бъда облак — аз, Мъжът,
обилния с лъчи и влага. Аз съм дух, а ти си плът;
безсмъртието — чародейство на цветята ароматни.
Чародеен цвят — целувката цъфти на твоите уста, —
цветята аз ще орося!… Магесника враждебен,
Времето ни дебне; в лабиринт вълшебен
Времето ни гони, — тъмна суета!
Цветята аз ще орося… Непобедима младост —
Любовта е в нас. И пак настъпи час
на обновителния шемет, лъчезарна радост.
Времето ни гони, ние ще го уморим; а в неговия край —
и бряг, и родното начало Любовта ни ще узнай…
Аз Слънце, ти Земя, сега сме дух и плът,
единството ни — сладост, —
дъх на Пролетта.
Яворов
