Пунта Мара!!!
Бях на Софийските централни гробища. Палнах свещичка на стари приятели, които си отидоха без време. Поговорих си с адаша Калчев и ливнах 100 грама водка на гроба му. За Христо Калчев става дума, който в средата на 90-те години разказа неговата си история за българския преход и с благородството на родения аристократ премълчаваше подлярството на колегите. Христо МАРКОВ В последните години от живота любима тема му беше за червения депутат Дончо Цончев – „Аз отидох при него да ме напътства в този занаят, а той взе да доносничи срещу мен? Гнида!”. Така се изразяваше Ицо Калчев между две водки с вода от чешмата за автора на „Правилата” – май-май най-доброто писано от левия активист и депутат. Преди три години на 22 март си отиде Ицо Калчев, с когото бе невероятно удоволствие да се общува. Имаше всичко вече – страхотно красива съпруга /втора/, готин син /Додо/, софийска популярност и приятели, с които споделяше водката. Обичаше да разказва за старите „бакчии” – любовта, цигулката, фехтовката, оня Пловдив, където идвал за сутрешната шкембе-чорба и бирата „Каменица”, за компанията на Емил Димитров и Мариета, за Бумбарника и „Байкал”. Там някъде са му и първите „литературни опити”. Непризнати, разбира се. Мразеше позьорите и не скриваше непоносимостта си към Христо Стоянов например с неговите „помашки истории”. „То много добре да залееш хартията с лайна и сперма” – така в откровение Ицо правеше своите литературни изповеди. Последната ни среща бе пак в любимото кафене. Спомнихме си за гладната стачка през 1991 г., когато подкрепил „мекерета като Стоян Ганев”, но площада пред „Ал. Невски” го вдъхновявал, давал му надежди, които после се оказали „пунта Мара”. За любовта му към г-жа Методиева си говорихме, която била „страхотна дама”, независимо, че е сестра на Веско Методиев – тогава заместник на Савов в Демократическата партия. „Бяха щастливи времена, идилични…” – завършваше Христо Калчев и палеше нова цигара с жест и опъваше в доволство дългите си крака. Родната литературна и „културоведческа” критика не видя в книгите му подтекстовия анализатор на „столетието” – за мюсюлманския фундаментализъм и генезиса на тероризма. Да, но в докладите по темата нашите служби приложили първите 15 страници от „несериозния и вулгарен” роман „В очакване на Шейха”, защото там съм ги накарал да мислят, „да им го начукам”. Така говореше Ицо с характерния си хриплив глас и отново се връщахме към „първите години на демокрацията”. Но го четяха ченгетата. Тогава си спомнихме и за последната му проява на телевизионния екран. Поканил го Георги Коритаров и в характерния си стил Христо Калчев започнал – „Единствените народи, които не подлежат на интеграция, където са се изселвали, са циганите и евреите”. В същия миг Коритаров го прекъснал „Ама как така Вие, г-н Калчев, чувате ли се какво говорите?!”. „Този е класически доносник” – охарактеризира го Ицо, много преди да лъсне досието на журналиста. Такъв си беше. Повече интелигентен от нашите „писатели”. И много характерен. Почивай в мир, Ицо! Отгоре вероятно гледаш с насмешка…
Публикувана на
22 Март 2009 година
Още статии
Топ новини
