…поне миг на щастие, защо никога не разбрах какво е щастие…
Здравейте на всички читатели!
Започвам с това, че моята история е може да се каже много банална.
На 38 год съм омъжена с две прекрасни деца. Откакто съм омъжена мъжът ми не ме оставя на мира, ревнува ме, удря ме, вика и крещи. Нямам и ден спокойствие, а аз работя на две места и пак не мога да му угодя.
Така започнах да се оглеждам в страни за малко утеха, за малко топлина и мила дума, което вина ги ми е липсвало вкъщи.
Една вечер докато бях на работа дойде едно момче по малак от мен, започна да говори мили думи, покани ме на кафе… естествено го познавах отдавна и реших да приема, но стана тя каквато стана…
Колегата ми който до тогава беше за мен само отдушник на мъките ми избухна в пристъп на ревност, когато се по успокои започна да ми казва, че е влюбен в мен, че как така не съм го забелязала ,че го боли когато съм тъжна, че страда когато и аз страдам и така малко по малко аз се влюбих в него или казано обичам го до болка, но когато събрах смелост да му призная и му казах той се отдръпна от мен.
Сега всеки ден сме заедно на работа, ходим заедно, прибираме се заедно, но той е студен, а аз копнея за една негова прегръдка една целувка, една мила дума, но не знам защо се отдръпна.
Боли ме много, болката ме смазва, моля ви дайте ми съвет как да имам малко щастие с този мъж, поне миг на щастие, защо никога не разбрах какво е щастие… та за тъга ли съм родена, да не позная щастието, любовта!!!
Моля ви дайте ми съвет, как да понеса тази болка, която всеки ден ме убива!
