Онази вечер се събирахме с приятели. Както винаги с тази компания – голям смях падна, до сълзи чак. Но те са… кокошки, винаги се разотиваме рано – към 9-10 ч, обикновено точно когато ми се отвори глътка. На всичко отгоре, точно тогава и половинката беше на друга разпивка, далеч-далеч от мен, така че аз с провесен нос се заприбирах към нас. Колкото повече наближавах, толкова по-малко ми се прибираше. Времето беше прекрасно, по улиците нямаше жив човек и докато си стигна, вече бях решила – отивам да си взема колелото и с него – към морето!
Да, обаче гумите се оказаха омекнали като пресни кифли и аз тъжно го заключих отново. Реших поне да отида отпред до булеварда, откъдето се вижда морето. Е, в тъмното нищо не видях, за това минах през подлеза и продължих в градината, с надеждата, че като оставя светлините зад гърба си, все пак ще зърна отблясъци, кораби… Така, докато се усетя, вече стоях на пясъка, а плахите вълнички нежно миеха маратонките ми.
Морето винаги ми е действало много успокояващо. То е като магнит, който ме дърпа към себе си, особено когато имам отчаяна нужда от компания, а такава не мога да намеря. В моменти на яд, тъга, скука, то винаги ме довежда до едно лежерно състояние, в което спира да ми пука за каквото и да е. Но не и тази вечер. Сега се случи точно обратното – колкото повече стоях край него, толкова по-ядосана ставах. То отприщи една енергия, която от известно време подтискам в себе си.
Вбесих се, защото цял живот мечтая да се свържа с него, но по една или друга причина това не се осъществява както ми се иска. А сега се появи някой си, с когото споделих тази си мечта, след което той ме изхвърли, като я взе със себе си и започна да работи по нейното изпълнение. Яд ме е, понеже най-вероятно той ще я осъществи, за разлика от мен. А до преди половин година идеята дори не му беше минавала през ума.
Стоях там, до водата, близо час. Стоях сама, бясна и безсилна, а ядните сълзи пареха бузите ми. Исках да поговоря с някого, но нямаше с кого, на разположение беше само морето. Няколко пъти посягах към телефона, но после се отказвах – не виждах смисъл. Просто нямаше човек, на когото да се обадя. Не, не ми казвайте, как е можело да се обадя на теб, на теб или на теб. Знаете, че въобще не ви е било до мен и сълзливите ми душевни проблеми. Просто отново съм сама в тълпата. А и единственият човек, с когото исках да говоря е този, с когото скъсах и заради когото беше цялата тази сляпа ярост. В този момент го мразех. Бях се съюзила с морето в тази омраза. Заедно го ненавиждахме заради това, че ме изостави. За това, че не се посвени да вземе мечтата ми. За това, че не му пука за мен, докато аз се гърча в някаква любовна агония. Сама.
Искам да съм русалка, казвала ли съм ви? Така и така съм сама…
Ако ви е харесало – нацъкайте копчетата!
