Възедра българка – с очила, с вдигнати на венец тъмни коси. Така изглежда Ана Карима на една от най-популярните си снимки, вече в късна възраст. Писателка, общественичка, преводачка, драматург, основателка на женски дружества и женски вестници, политик…
Журналистът Христо Бразицов пише за нея: “една неспокойна душа, която копнее за мир, но когато й го предложат, ще го отхвърли”.
Ана Карима е псевдоним на Ана Тодорова Велкова, родена в 1871 г. в Украйна. Баща й – Тодор Велков, е изселник от Шумен, доброволец в Кримската война, войвода на чета през 1875 г. и участник в Руско-турската война. Майка й е украинка. След Освобождението баща й се завръща със семейството си в родния си град и става околийски началник. Ана учи в Шумен и Варна, после завършва девическата гимназия в София. Едва 17- годишна се омъжва за известния общественик социалист Янко Сакъзов и му ражда две дъщери.
Бракът не потръгва и шуменската учителка Ана Велкова ще се превърне в Ана Карима – разведена, непокорна, своенравна, несговорчива, агресивна… Всъщност Янко Сакъзов напуска семейството си, увлечен от съпругата на писателя Г. П. Стаматов – клюка, която дълго време занимава София. След много години, в едно интервю, Ана Карима
ще нарече съпруга си “интелигент с турско възпитание”,
намеквайки може би за ревността му. В същото интервю Ана Карима твърди, че благодарение на “лошата си свекърва” е получила мотив и подтик да се бори за женската свобода и независимост. През 1897 г. тя основава женското образователно дружество “Съзнание” в София, останало в архивите с факта, че подава петиция до Народното събрание за допускането на жени в университета. Четири години по-късно, в 1901-ва, Ана Карима е вече инициаторка и първа председателка на Българския женски съюз и неговия печатен орган в. “Женски глас”. По време на войните 1912-18 се хвърля в патриотично-благотворителна дейност, а в Балканската война работи като самарянка на фронта.
Не може да се отрече, че Ана Карима като че ли има талант да си създава неприятели и неприятности. Дори писателите я недолюбват – Яворов пише с нескрита ирония за нея, Ст. Л. Костов я “взема” за прототип на своята комедия “Мъжемразка”, Жана Николова-Гълъбова пише с неприязън, че е “типична представителка на жените, които се занимават с политика”, т. е. има “нападателна психика и натрапливо поведение”. Пак тя в спомените си ще каже, че
на събранията на Писателския съюз често пъти Ана се провиквала: ”Стига, бе!”, “Чакай, бе!”, “Млъкни, бе!”
Ужасен “грях” във времена, когато от жената се изисквало – и на улицата, и вкъщи – да говори тихо и любезно, да не употребява жаргонни думи, да бъде олицетворение на добро възпитание.
Жана, която е близка на писателката Евгения Марс, може би пресилва нещата, защото пише всичко това във връзка с проточилата се близо трийсет години вражда между Евгения Марс и Ана Карима, която
завършва със съдебен процес между двете известни жени
Скандалът избухва през 1937 г., на 12 февруари, и има като повод заядливата публикация на Ана Карима във в. “Дневник”, където уж се критикува Клубът на писателките, а всъщност се напада самата Евгения Марс като председателка. Пет дни по-късно в Софийския окръжен съд е заведено наказателно дело № 227. Три са обвиненията, наречени от тъжителката “клевети, позорни за моята чест и достойнство”. Едното е невярно (писателките били се забавлявали в деня на погребението на Лидия Шишманова), второто е глупаво (Евгения Марс не можела да бъде добра писателка, защото не била завършила дори гимназия – оженила се е в предпоследната година), но третото е сериозно: Ана Карима обвинява Евгения Марс, че е продала “обсебения от нея сребърен венец” на Иван Вазов, подарен му по повод 25-годишния творчески юбилей. Ана Карима не може да се сдържи да не “ухапе” посестримата си по перо и с твърденията, че Вазов е написал нейните разкази, а и драмите й, които на всичкото отгоре “прокарал” да се играят в Народния театър. Делото се проточва почти година. Ана
Карима губи и е осъдена на един месец тъмничен затвор, 250 лв. глоба и съдебни разноски от 644 лв.
Благодарение намесата на цар Борис известната писателка и общественичка не влиза в затвора.
Кротнала ли се е Ана Карима след всичко това? Неее. Няколко месеца след съдебните перипетии Ана Карима издава брошурата “Чудесата на Евгения Марс”, където отново и отново повтаря, вече в разширен вариант, своите неприятни нападки и обидни обвинения. Въпреки че и за приятелите й е ясно, че поне що се отнася до сребърния венец, дарственото писмо на Вазов е красноречиво: “Този скъп сувенир дарявам на Вас в знак на приятелство…”. Следователно Евгения Марс е свободна да разполага с този венец както си пожелае.
Откъде извира тази неприязън? През годините надделява мнението, че
Ана Карима е завиждала на Евгения Марс
заради красотата й, заради приятелството й с Вазов, заради литературния салон, заради стабилния й дом и семейство… Макар че на нея, на Ана Карима, също не й липсват почести и знаци на обществено признание. През 1921 г. тържествено е чествана в Народния театър нейната 30-годишна обществена и писателска дейност. След потушаване на Септемврийското въстание 1923 г. тя заминава за Париж, свързва се с Анри Барбюс и му дава материал за изобличителната му книга “Палачите”, която Ана превежда на български. Тя е автор на повести, сборници с разкази и романи, в чийто център е съвременната жена с нейните проблеми, а в Народния театър играят три нейни пиеси.
В края на живота си Ана Карима е самотна и забравена и умира през 1949 г. в хотел “Славянска беседа”.
Петя АЛЕКСАНДРОВА
