“Кой ти даде номера ми?” – изсумтя ядосан Антонио. Още щом чух тези изхрачени с раздразнение в моя посока думи, си дадох сметка, че за кой ли път шансът не е на моя страна. Вече повече от двайсет години правя отчаяни опити да се срещна с Метусела. Колкото повече човек се проваля, толкова по-силна става фиксацията му и в даден момент трябваше да призная пред себе си, че Метусела е обсебил съзнанието ми. Толкова исках да го видя, да застана най-после лице в лице с него, да отпия от мъдростта му. Но това изглеждаше все по-невъзможно. Проблемът не е толкова в това, че този стар, екстравагантен отшелник живее в почти непристъпните намръщени бръчки на Бялата Планина в Калифорния, колкото в ревностното мълчание на шепата хора, които знаят точно къде може да бъде намерен. Има само няколко човека на този свят, които биха могли да ми посочат неговото високопланинско скривалище, но явно няма нищо на този свят, което да ги накара да проговорят. Обетът, който са дали пред себе си и пред самия Метусела, е ненарушимо, свещено обещание. И ето, че сега, след две десетилетия, хиляди километри и четири изпълнени с премеждия, провалени пътувания до това сурово място, най-после съм се добрал до един от пазителите на стария Метусела – човек със скърцащ, никотинен глас на име Антонио. От него зависи всичко…
Ето, че отново си задавам вече ставащия традиционен въпрос: за какво точно става дума в пристигащата след малко история? Кое е най-важното нещо в нея? Дали изумителната сага на един изключителен баскетболист? Дали малкото, самотно момиченце, чиито пъргави пръсти се носят по клавишите на огромен роял? Дали шокиращите експерименти на най-големия експерт по разпити в ЦРУ? Дали призраците, бродещи из стара, каменна сграда в сърцето на Америка? Дали детекторът на лъжата? Дали мистериозната татуировка, появила се върху кожите на един цял отбор? Дали екипът от учени от факултет по акустика, отправил се на странно изследователско пътешествие из щатите? Дали…дали…дали?
И вие като мен долавяте, че историята ще се отправи в сто различни посоки. Не знам със сигурност всички пътища, по които ще ни отведе, но като че ли усещам точно къде ще завърши – там, където всички те се пресичат… съвсем наблизо. Само на няколко минути път от дома ми… Защото статията, разбира се, е за всички гореизброени неща, но най-вече за стария Метусела. Той е дълбоко в самата сърдечна камера на този разказ и това без съмнение е неговата история. Но всяко нещо с времето си.
Помня добре първия мач на Томас Робинсън в отбора на Канзас преди четири години. Публиката затаи дъх, когато 18-годишният исполин стъпи на игрището. Хипертрофиралите му мускули се прескачаха и пръхтяха като стадо диви коне под опънатата му до пръсване кожа, а внушителната му фигура изпъкваше дори сред небостъргачните осанки на огромните му съотборници. “Този човек е като статуя на Микеланджело!”, възкликна коментаторът. Така бе наистина, но проблемът бе в това, че Томас Робинсън бе горе-долу също толкова подвижен колкото произведенията на ренесансовия скулптор. Тромавият тийнейджър разполагаше с координацията на гранитен барелеф. Топката се мяташе непослушно в огромните му пръсти като мокра, скандинавска пъстърва и няколкото мъчителни минути, които прекара на игрището, бяха почти подтискащи. Колкото и да се раздаваше, каквото и да правеше, новобранецът неизменно намираше начин да допусне грешка след грешка, след грешка. В един трагикомичен момент пасът на Шерон Колинс го завари неподготвен, оранжевото кълбо минa през ръцете му и отскочи от главата му като от витошка морена.
Но известната с баскетболен интелект тукашна публика е пословично благосклонна, особено когато долови старание, така че когато крайно притесненият Робинсън излезе с наведена глава от игра за пет фаула, той бе изпратен с аплодисменти. До края на сезона новобранецът влизаше само за по няколко минути на игрището и записа скромните 2 точки и 2 борби средно на мач.
Детекторът на лъжата е особено съоръжение, което разчита на физиологични промени, за да регистрира флуктуации в емоционалния баланс на даден човек. Американците често го наричат “полиграф”. Силни дразнители стимулират почти всички системи в организма и апаратът незабавно отразява графично емоционалните му реакции. От десетилетия насам един особен човек на име Клийв Бакстър е смятан за най-големия експерт в областта на детектора на лъжата. През 1966 година Бакстър, който тогава бе шеф на отдела по разпитите в ЦРУ, направи изумителен експеримент. Ученият вкара шестима доброволци в малка стая, в която имаше две саксийни дръвчета. След това нареди на един от шестимата да изкорени едното дръвче, да го разкъса на парчета и да го смачка с краката си. Няколко минути по-късно Бакстър свърза електродите на приспособен за случая детектор на лъжата към оцелялото дръвче и накара шестимата доброволци да влезнат един по един в стаята. Полиграфът не реагирал на нито един от тях до мига, в който “убиецът” на дръвчето не влязъл в стаята. В момента, в който той се приближил до саксията, стрелката на апарата започнала да подскача като побесняла по хартията. Изумен, Клийв се вгледал в графиката, която безпогрешно описвала емоцията…страх!
Впоследствие Бакстър проведе поредица шокиращи експерименти с детектора на лъжата, които индикираха, че дърветата не само са способни на чувства и емоции, но дори помнят какво им се е случило и разполагат с някаква неразбираема и чужда за нас форма на разум. Той я нарече първична перцепция. Изследванията на Клийв Бакстър се превърнаха в основа за един от най-големите бестселъри в историята на американското книгоиздаване, наречен “Тайнствения живот на растенията”.
Кой e Томас Робинсън? В информационната ера вече няма тайни в света на спорта, но когато 18-годишният младеж влезе за пръв път в игра за отбора на любимия ми Канзас, той действително сякаш се бе появил от някаква мистериозна Тера Инкогнита. Не се знаеше почти нищо за него. Малко хора бяха чували името му, не бе сред списъците с най-добрите играчи и преди да започне последната му година в гимназията, само един-единствен от елитните колежански отбори му бе предложил стипендия: този на Канзас. Инстинктите на Бил Селф, треньор на отбора, му бяха подсказали, че в тихото и разкоординирано момче от гетoтo на Вашингтон има нещо особено… нещо, което заслужава вниманието му. Томас нямаше намерение да го разочарова и продължи да влага всичко от себе си и през втората година в колежа. Въпреки че все още бе на пейката, той постепенно стана първата резерва в отбор, сочен от мнозина за най-талантливия в лигата. Постепенно Томас започна да играе по-спокойно, да увеличава арсенала си от баскетболни оръжия, да използва все по-ефективно колосалната си физика. Воден от двете си супер звезди – еднояйчните близнаци Маркъс и Маркийф Морис, Канзас бе на практика непобедим. Братята бяха меко казано странни птици: въпреки че вече бяха на по 20 години, те буквално не можеха да функционират един без друг. Говореше се, че през целия си живот били разделени само за една седмица, когато единият трябвало да отиде на лагер с националния отбор. Според тях самите, това били най-мъчителните седем дни в живота им. Все още се обличаха в еднакви дрехи, подстригваха се по един и същи начин, пуснаха си идентични бради-катинарчета и бяха на практика неразличими. Най-изумителното е, че телата им бяха покрити с татуировки, но… не можеха да бъдат различени и по тях. Когато единият си татуираше нещо, другият получаваше абсолютно същата татуировка на същото място. Понякога за майтап си разменяли фланелките преди тренировка, за да объркат съотборници и треньори.
Повечето учени не гледат сериозно на изследванията на Клийв Бакстър. Вярно е, че приликите между растителните и животинските клетки са многобройни, но в крайна сметка дърветата нямат централна нервна система, нали? За какви усещания, разум и емоции може да става дума? Последователите на Бакстър, от своя страна, твърдят, че ние просто все още не разбираме тяхната коренно различна система на възприятия, реакции и биокомуникация. Растенията имат съзнание, казват те, но то просто е различно от нашето.
Откакто се помни, Томас Робинсън е движен и мотивиран от три конкретни думи: “Не мигай, Ърл!”
Ърл е неговото второ име, но то е запазено за един единствен човек: майка му Лиса. Никой друг няма право да го използва. Самият Робинсън не харесва името, защото е старомодно. Тук всички го наричаха със съкратеното Ти-Роб и чух, че когато някои от съотборниците му се опитали на шега да се обърнат към него с Ърл, погледът, който им хвърлил, буквално изтрил прозвището от съзнанието им. Лиса имала абсолютна собственост и контрол върху името. Да подготви двете си деца за превратностите на живота се било превърнало в нейната основна мисия. “Не мигай, Ърл!”, обичала да казва Лиса на невръстния си син, ”Каквото и да ти подхвърли съдбата, колкото и да е силен вятърът в лицето ти, продължавай напред без да мигнеш. Бъди силен и ще постигнеш всичко. И когато другите затварят очите си, ти няма дори да мигнеш. Чуваш ли, Ърл? Никога не мигай!”
“Всичко, което съм постигнал, е заради майка ми, казваше Томас, Тя е не само майка, но и моя най-добър приятел – обожавам я и заради нея дишам.”
Въпреки че подобно на много от децата на гетото Томас е израснал в бедност и без баща, той винаги е гледал на себе си като на човек, роден с късмет. Защо ли? Защото въпреки че никога не е срещал баща си, той е благословен с великолепно семейство. Родителите на майка му – Шърли и Уил, не са се отделяли от него през цялото му детство. Баба му и дядо му разбират идеално колко е важно да не позволят на улицата и гетото да отровят детството на малчугана и на практика поемат функциите на липсващия баща. Когато Лиса е на работа от денем до нощем, те са неотлъчно до Томас и малката му сестра Джейла. Няма по-важна и могъща образователна институция на този свят от семейството и благодарение на майка си, дядо си и баба си, Томас Робинсън получава трите най-безценни подаръка за едно дете: обич, семейство и възпитание.
Дърветата… мълчаливи, безизразни и неподвижни. Минаваме покрай тях без да ги забележим и без дори да се опитаме да узнаем тайните им. Има ли значение каква е истината: c или без интелект, те отдавна са заслужили уважението и признателността на цялото човечество не само заради това което са, но и заради това, което символизират. Дървото на живота… родословно дърво… райско дърво… Коледно дърво… Те са навсякъде: в митологията ни, в религията, литературата, науката, изкуството… И въпреки това, като човечество, имаме още толкова много да научим от тях. Самото им съществуване е хитър урок, който все още не можем да схванем. Те вдишват въглероден двуокис и издишват кислорода, без който не можем. И без централна нервна система дърветата са разбрали, че на 150 милиона километра от нас бушува нестихваща термоядрена експлозия – неизчерпаем източник на енергия. Така че вместо да търсят мръсeн нефт с корените си, те протягат клони към слънцето, хранят се със светлината му и я превръщат в захар. Те са белите дробове и пречиствателнатa станция на планетата, стражи на нейното крехко равновесие и нашият най-очевиден пример за подражание. Но те са ни дали не само въздуха който дишаме и плодовете с които се храним. На тях дължим толкова много: огъня, който ни е топлил в праисторическата зима, копията, с които сме ловели дивеча си, първите си домове и мостове, четката на Леонардо, кораба, с който викингите на Ериксон са пресекли Атлантика, гласа на Страдивариус, хартията, върху която е написана Лунната соната, китарата на Джими Хендрикс, и не на последно място неподражаемата силистренска кайсиева.
Постепенно Томас Робинсън се превърна във важна, съставна част от отбора. Въпреки че вкарваше едва по 6-7 точки на мач, 207-сантиметровият исполин бе идеалната резерва, особено когато се наложеше да вилнее в подкошието. Самият застрашителен вид на мускулестия титан всяваше ужас в противниковите играчи. Близнаците вкарваха отвсякъде, гардовете стреляха безпогрешно от тройката, а Томас… Томас не мигаше. И ето, че Канзас отново бяха сред основните претенденти за титлата. Oтборът бе на практика непобедим, особено на собствения си терен в легендарната зала Алан Фийлдхаус.
Преди няколко години група инженери от програмата по акустика на университета Пен Стейт се захвана с любопитно изследване. Целта бe да се установи коя е най-шумната зала за баскетбол в Америка. С други думи, кой отбор има най-голямо домакинско преимущество? Почти нямаше изненадани, когато екипът обяви, че уникална комбинация от фактори е превърнала Алaн Фийлдхаус в децибелен ад номер едно за противниковите отбори. Сградата е стара и невзрачна на пръв поглед варовикова постройка, която въпреки скромния си външен вид събира 16 300 зрителя. Формата на вътрешното пространство, ъгълът на наклон на трибуните и старомодните нискоабсорбиращи материали, от които са изградени стените на залата, улавят като в капан тътена на подивялата публика, не му позволяват да се измъкне, подхвърлят го нагоре-надолу, амплифицират го и го превръщат в неподражаем, непоносим грохот. Когато родителите водят децата си на мач, те обикновено си носят запушалки за чувствителните им уши. Но оглушителният шум не е единствената причина Канзас да имат толкова омаломощаващо преимущество у дома си. Според много играчи, треньори и фенове, залата е нещо като свещен баскетболен храм, по чийто тъмни коридори бродят легендарни призраци. Във варовиковите стени на тази каменна катедрала живеят спомени за епохални битки, а между двата коша се носят сенките на незабравимите герои. Тук в самото сърце на Америка се съхранява богатството на несравнима баскетболна традиция. Игрището носи името на откривателя на играта – Джеймс Нейсмит, който е и първият треньор на отбора. Самата зала е кръстена на Фог Алан, който е създал треньорската професия, водил е отбора 40 години е и превърнал баскетбола в Олимпийски спорт. Тук, сред прериите на Канзас, са вършели чудесата си хора като Уилт Чембърлейн, Клайд Ловелет, Джо Джо Уайт, Менинг, Пиърс, Уудуард и много, много други. Дори противниковите играчи признават, че мястото крие някаква необяснима мистика и изпитват страхопочитание, стъпвайки на знаменития паркет. Уикипедия твърди, че на базата на статистически данни Алан Фийлдхаус е дала на отбора на Канзас най-голямото домакинство преимущество от всички американски отбори – и професионални, и аматьорски. “Ако някой дойде и ни предложи 100 милиона долара, за да построим нова зала, ние ще му благодарим и ще откажем”, казва треньорът Селф. “Може Алан Фийлдхаус да е на повече от половин век. Може да не изглежда елегантна. Може по нея да няма алуминий и стъкло. Но тя е нашето светилище и няма нищо на този свят, което да ни накара да я заменим.”
Било е отдавна. Малко семенце от борова шишарка е било поето от вятъра и запокитено върху твърдата, студена почва на камениста планина. Въпреки неблагоприятните условия, семенцето е намерило начин да оцелее и да вдъхне живот на крехко стъбълце, проникнало от снега с първите признаци на пролетта. Това е бил първият ден в живота на уникално борче. 2600 години по-късно се е родила Клеопатра… Днес дървото е все още живо и е почти на 5000 години! Учените го смятат за най-древния открит нeколониален организъм на земята. Няма по-старо единично дърво на този свят. Нито гигантските секвои, нито боабабите на Aфрика, нито мексиканските кипариси могат да се сравняват с него. Нарекли го Метусела на името на най-дълголетния човек на земята – дядото на Ной – Метусел, който според библията е живял 969 години.
Представете си го само! Негово иглолистно величество Метусела! 5000 години! 50 века! 20 хиляди сезона! И то къде?!? На немислима надморска височина в суровия климат на Бялата Планина. По-високо от Мусала – на самия краен ръб на дървесния пояс, където според логиката въобще не би трябвало да има висока растителност. Цели цивилизации и империи са процъфтявали и рухвали. Идвали сме и сме си отивали. Пламвали сме и сме гаснели. Съдби, генерации, поколения… Фараоните, Александър Велики, нашите ханове, Колумб, Средновековието, Ренесансът, индустриалната революция, Хитлер, Сталин, войните. За стария, мъдър Метусела, всички те са просто въздишки във времето.
От две десетилетия се опитвам безуспешно да открия Метусела. Не искам много – просто да бъда за малко в присъствието му. Да сложа ръка върху кората му. Да се вслушам в безмълвния му шепот… в древните, неразказани, застинали в тъканите му притчи. Дали ще усетя нещо трансцедентно? Дали ще се включа поне за миг в някакъв общ, древен колкото света разсъдък – античният биоинтернет на органичната материя? Дали ще науча нещо за себе си? За другите? Имаш ли съзнание и памет, Метусела? Ще усетиш ли дланта ми? Ще превърнеш ли и мен в един от многото си мълчаливи спомени?
Томас Робинсън започна да се страхува панически от телефона си преди две години. До ден днешен той предпочита да комуникира с есемеси. През януари на 2011-а вторият му сезон бе в разгара си, отборът набираше инерция и оценките му в колежа бяха отлични. Нещата се развиваха повече от добре… докато не звънна мобифонът му. Беше майка му… ридаеща. Лиса успя да му каже през сълзи, че сърдечен удар е отнел живота на Шърли – неговата любима баба. Томас бе съкрушен и Бил Селф го открил в съблекалнята, облян в сълзи. Само дни, след като се върна от погребението, телефонът на Робинсън иззвъня отново. Отново бе майка му и отново го чакаха кошмарни новини. Този път бе починал дядо му Уил – достойният заместник на изоставилия го баща – човекът, който го бе завивал нощем, който го бе учил да играе баскетбол, да кара колело, да лови риба, да бъде мъж… Томас бе зашеметен. Сякаш цялата вселена се бе обърнала срещу него. Само седмица по-късно телефонът иззвъня отново… този път по-зловещо отвсякога.
Първото ми пътуване до Бялата планина беше доста отдавна. Нека просто кажем, че още нямаше интернет. Тъй като на практика бях един наивен хлапак, смятах, че е достатъчно да стигна до там, за да видя стария Метусела. Последните 5 километра от шосе 168 по тирбушонения, разнебитен и главозамайващ път нагоре към планината за малко да сложат край на многострадалната ми таратайка. Когато някак си пристигнах и попитах двамата рейнджъри къде точно е Метусела, те изпаднаха в бурен смях: “Ти явно не си в час! Всички, които знаят къде е, сме се заклели да не издаваме точното му местонахождение. Метусела е реликва. Чудо на природата. Не ти ли е ясно, че един вандал е достатъчен? Един маниак, смятащ, че може да влезе в историята, ако нарани най-старото дърво на планетата?”
Рейнджърите ми казаха, че Метусела е един от боровете в т.нар. “Старинна гора”. Всички дървета в нея са мъхестошишарни борове и повечето са хилядолетници. Този вид дърво расте само тук – на повече от три хиляди метра височина върху бяла, камениста почва дала името на планината. Тръгнах по шесткилометровата пътека към горичката. Мястото е зашеметяващо красиво, но климатът е много тежък. Въздухът е разреден и температурните амплитуди са екстремални. Далеч под мен се откриваше изумителна гледка към обезобразената физиономия на Долината на смъртта – един клокочещ от жега тиган и най-ниска точка в Северна Америка. Но тук…на 3200 метра надморска височина виеше пронизващ, леден вятър. Не можех да повярвам, че някои от най-дълголетните жители на планетата са намерили начин да се адаптират и оцелеят в тези кошмарни условия.
Този вид дървета са странни създания и едва ли се покриват с представите ви за величественост. Стъблата и клоните им наподобяват преплетени в жестоки спазми крайници. В гротесктните им фигури почти няма прави линии. Те изглеждат изкривени, агонизиращи и страдащи. Лутах се безцелно по пътеката и въпреки че не можех да намеря мъдрецa, който търсех, си дадох сметка, че освен всичко друго, Метусела е и несравним урок по дарвинизъм. Кой знае с какви катаклизми са го сблъскали 5000 години. Той е надживял светкавици, лавини, земетресения, виелици, пожари, градушки, суши, болести и дори термоядрените опити на някакви си 100 километра от тук. Препятствията и болките са част от живота и в неговата антична, дървесна плът се крие прозрението, че триумфирайки над тях, ставаме по-силни. Може да ни поизкривят и усучат. Може да набраздят кората ни, но ако ги надделеем, ще постигнем дори тези неща, които би трябвало да бъдат невъзможни.
Томас Робинсън отказа да вдигне телефона на 21 януари 2011-а. “Страх ме е! Имам лошо предчувствие”, казал той на двамата близнаци, които бяха най-добрите му приятели и в този момент, за щастие, били с него. Обаждането било от седемгодишната му сестра Джейла. В крайна сметка те го убедили да й се обади обратно. Опасенията му се оправдали и когато плачещото дете му казало, че майка им е починала от инфаркт, той изпуснал телефона на земята и се разридал. В рамките на един месец Томас Робинсън бе загубил цялото си семейство. Най-близките си хора – тези, които обича повече от всичко. Минути по-късно треньорът Бил Селф научил за трагедията и се втурнал към апартамента на Робинсън. Там той заварил целия отбор. Понякога, когато си застанал пред 207-сантиметров гигант, е лесно да забравиш, че той е все още тийнейджър. В този миг Бил Селф видя пред себе си не толкова една ридаеща планина от мускули, колкото едно съкрушено, смазано и уязвимо дете. Дете, загубило завинаги най-важния човек – този, заради когото диша. Този, който никога повече няма да го нарече Ърл и да му каже да не мига.
“Томас, кажи какво да направя? На кого да се обадя?”, попитал Селф. Робинсън вдигнал глава и успял само да каже през сълзи: “Тренер, ти не разбираш: аз нямам никой вече. Нямам семейство. Само аз и Джейла сме на този свят.” Бил Селф не издържал и се разплакал. Близнаците плачели. Целият отбор плачел. На следващия ден предстоеше важен мач срещу Тексас, но тази нощ никой не затворил очи. Отборът останал да бди над неутешимия гигант.
Вторият ми опит да се добера до Метусела завърши безславно поради изгърмяла скоростна кутия в градчето Бишъп, разположено в котловината между Сиера Невада и Бялата планина. Действително, никой не знаеше точно къде се намира прословутото дърво. Дори във вездесъщия Интернет под неговото име ще намерите само снимки на произволни мъхестошишарни борове. Картата, с която се бях сдобил и която уж трябваше да ми покаже координатите на Метусела, по-късно се оказа фалшива.
Третото ми пътуване бе осуетено от снежна виелица, която затвори пътя към планината, а четвъртото… четвъртото ме отведе до споменатия в началото Антонио.
След като му разказах за премеждията си, механикът, който бе направил опит да поправи колата ми в Бишъп, се бе смилил и ми бе дал телефона на свой приятел. “Името му е Антонио. Бивш планински рейнджър е и ще те отведе до дървото,” каза ми механикът. “Може да се наложи да си платиш обаче. В никакъв случай не му казвай, че аз съм ти дал телефона му.”
В крайна сметка, сприхавият Антонио заяви, че ще ме отведе до Метусела, но поиска не особено скромно възнаграждение. С риск да нямам достатъчно бензин за връщане се съгласих да му платя. Ударихме си среща рано сутринта пред един мотел в набедената за градче купчина бараки, наречена Биг Пайн, Калифорния. Мястото беше в подножието на планината. След като чаках един час, си казах, че ще изчакам още 10 минути и ще си тръгна… След което чаках още два часа. Антонио така и не пристигна, а величественият екот от тенекията, която ми върза, навярно все още отеква в красивата котловина. Никога повече не чух и гласа му, тъй като номерът му бе сменен.
Отборът на Канзас не бе губил от години на собствен терен. Но на сутринта след смъртта на Лиса, мислите на нито един от играчите не бяха свързани с баскетбол. Мъката на съотборника им сякаш бе отнела силите им. В този ден Канзас падна от Тексас, слагайки край на 69 поредни победи у дома. Това бе първата и последна загуба на Томас Робинсън в Алан Фийлдхаус.
Трагедията не само запокити младия играч в мрачната паст на жестока депресия, но го постави и в много сложна ситуация. Той бе едва 19-годишен студент без пари, връзки и възможности. Изведнъж, за един-единствен ден, му се наложи да се превърне във възрастен мъж и да намери някак си начин да осигури нормално детство на седемгодишната си сестра. Той винаги е боготворял и е закрилял Джейла с маниакална всеотдайност. “Тя е най-голямата му гордост. Само за нея говори”, спомня си с усмивка съквартирантът му в колежа Илайджа Джонсън. Детето наистина е уникално – пълна отличничка и виртуозна пианистка с лъчезарна, ослепителна усмивка. Всички я обожават: и учителите, и съучениците, и съседите в квартала. Мечтата и е да стане концертна пианистка и се интересува далеч повече от етюдите на Шопен, отколкото от баскетбол.
Но в онзи кошмарен, зимен ден преди три години, детският й свят се бе разпаднал на съставните си части, а бъдещето й изглеждаше несигурно и мрачно.
Само дни след смъртта на Лиса обаче администрацията на Канзас получи първото предложение за осиновяване на Джейла от фен на отбора. След което се получи второ… и трето… и четвърто. Офисът бе затрупан от искрени, официални молби за осиновяване. Десетки хиляди хора от всички краища на щата предлагаха да станат родители на детето: бизнесмени, учители, механици, строители, лекари, чистачи… Феновете на отбора, тези които ръкопляскаха на Томас Робинсън дори след най-слабия му мач, нямаше да позволят на сестричката му да порасне без родители. Треньорът и четирите помощник-треньори също направиха постъпки за осиновяване.
Това не се наложи. Нещата някак си се наредиха поне временно и Джейла остана в любимото си училище във Вашингтон, но феновете решиха да създадат фонд за детето. Пари заваляха отвсякъде: по 100, по 20, по 2 долара. Всеки помагаше с каквото може.
Има обаче празнини, които нищо на този свят не може да запълни. Някой бе направил сърцераздирателна снимка на погребението. На нея Томас бе прегърнал силно Джейла с голямата си дясна ръка, така сякаш се страхуваше, че някой ще му я открадне. Момичето се бе свило в балтона му като изплашено, разтреперано врабче. Те изглеждаха толкова тъжни и самотни. Mинути по-късно целият отбор влязъл неочаквано в църквата. Всички – от първия до последния човек, се били качили на самолета за Вашингтон, за да бъдат до съотборника си в най-тежкия му момент.
Когато се върна в Канзас, Томас потъна в жестока депресия. Две неща му помогнаха да я надживее: мисълта за Джейла и подкрепата на отбора. Близнаците вече не се отделяха от него, а и останалите му съотборници не го оставяха да страда. И те, и треньорите, и феновете сякаш бяха взели безгласния обет, от сега нататък всички те дa бъдат негово семейство. Малко по-късно благодарният Томас татурира загадъчните три букви върху левия си бицепс: F.О.Е. Близнаците Морис имаха същата татуировка. Постепенно, мастилената абревиация се появи по кожите на все повече играчи на Канзас. Какво означава мистериозното съкращение ли? F.О.Е. (Family Over Everything): семейството над всичко. “Семейството, в моя случай”, обясни Томас в интервю, “cа тези хора, на които мога да разчитам за всичко: моят отбор. Те никога няма да те оставят в беда и когато паднеш, ще те вдигнат. Не е имало нито един момент, в който да не съм усещал тяхното присъствие.”
След края на сезона младият баскетболист взе кардинално решение: ако съдбата е решила, да се обърне срещу него, то той няма да бяга от нея и няма да и позволи да го повали. Ще се обърне право срещу нея и ще я погледне в очите. Колкото и да е силен вятърът, няма да мигa. Робинсън вече носеше нова, далеч по-голяма отговорност: от неговата сила, воля и качества зависеше не само той, но и едно малко, беззащитно момиче. Томас вече не излизаше от залата. Старата каменна сграда подслони наранения младеж и се превърна в негов дом, а тренировките – в негова терапия. Щанги, плиометрика, стрелба, издръжливост, скорост, индивидуални тренировки – играчът се подложи на нечовешки натоварвания през лятото, движен от една единствена мисъл – тази за Джейла.
Още с началото на третия си сезон в отбора Робинсън ни направи свидетели на една от най-шокиращите трансформации в света на баскетбола: от резервен играч, вкарващ по 7 точки на мач, той се превърна в най-доминиращия баскетболист в лигата. Америка гледаше в захлас. Сякаш бе обезумял и нищо не можеше да го спре. Мускулите му вече не се побираха във фланелката. Отскокът му го пращаше в стратосферата. Хвърляше се като снаряд след всяка топка. Вкарваше отвсякъде. Биеше чадъри. Попиваше всяка борба. Забиваше с такава чудовищна сила, че ако можеха, изстрадалите кошове щяха да се организират в профсъюз срещу него. Томас Робинсън се бе превърнал в баскетболна стихия. Печелеше мачове собственоръчно. Деморализираше цели отбори. Спомням си деня, в който вкара 30 точки и прибра 21 борби. По-късно, в мач срещу омразния отбор на Мисури, беше пазен от трима играчи, които го фаулираха и висяха по ръцете му като праскови, но той пак намери начин да ги бие. И как ще забравя сеизмичната му забивка срещу талантливия отбор на Бейлър?!? Томас излетя като стратегическа ракета “земя-въздух” към коша, прибра отскочилата от ринга топка в огромната си длан и без да погледне надолу в далечината към изумените защитници, блъсна топката с такава сила в коша, че дори атеистите в залата се прекръстиха! Абсолютна контрагравитация!
Малко хора даваха шанс на Канзас през 2012: близнаците вече играеха в НБА (в момента са както винаги неотлъчни в отбора на Феникс) а и повечето от останалите звезди бяха завършили. Томас Робинсън обаче пое отбора на плещите си и ги поведе в безпрецедентен поход чак до финалния мач за титлата. Той вече не играеше за себе си. Играеше за Джейла и за онова нещо, което според татуировката му е по-важно от всичко останало.
Но мисълта за майка му не го напускаше и Томас реши да направи нещо, което да успокои душата му. Нещо, което много хора вярват, че всеки човек трябва да направи поне веднъж на този свят. Томас Робинсън реши да подари живот на тази планета в памет на угасналия живот на неговата майка. И така, в един слънчев октомврийски ден Томас Робинсън намери най-хубавото място, непосредствено до легендарната зала параклис, изкопа малка яма в меката пръст и… посади в нея красиво кленово дръвче. Дръвче, което винаги ще бъде от огромно значение за него. Преди да покрие ямата с пръст, Томас е сложил в корените писмо до майка си, след което е постоял мълчаливо до дръвчето и си е тръгнал с ясното разбиране, че то завинаги ще носи в листата си неговата история. Такъв е бил първият ден в живота на едно забележително дърво. 2100 години преди това се е родила Клеопатра… Но въпреки младостта си, дръвчето е събрало в тъканите си толкова много мъдрост… толкова болка, победи, радости и мъка. Навярно заради това, Томас Робинсън бе често забелязван да стои мълчаливо рано сутрин до дръвчето. То е вече част от него и от нас. Неговият малък принос към големия баланс… Неговият личен Метусела.
Често виждам дръвчето. Всеки път, когато минавам покрай залата. И всеки път то ме кара да се замислям. Повече няма да търся Метусела. Дълбоко в себе си знам, че никога вече няма да се върна в Бялата планина. Сега разбирам, че трябва да съм благодарен на Антонио и на рейнджърите за това, че пазят тайната си. Може би… Метусела не иска да го бъде намерен там, където е, за да може всеки един от нас да го открие за себе си някъде другаде.
Томас Робинсън не успя да донесе титлата на любимия си Канзас. Във финалния мач силният отбор на Кентъки надделя с осем точки. Въпреки това грандиозният сезон на Робинсън не остана незабелязан и след като спечели куп награди, Томас бе взет под номер пет в драфта на НБА. В момента Робинсън е мултимилионер, играе в атрактивния отбор на Хюстън и живее в прелестна къща, от която често се носят звуците на етюдите на Шопен в изпълнение на малки, детски ръце.
Но времето все още не е излекувало напълно раните. От време на време Томас намира начин да се върне тук в Канзас, за да посети своето дръвче. Мой колега го е забелязал рано сутринта преди няколко седмици по време на сутрешния си крос. Един огромен, самотен силует, потънал в безмълвен разговор с малко, крехко кленче. Дали е искал да усети нещо трансцедентно? Да научи нещо за себе си? За другите? Имат ли съзнание дърветата? Кой знае? Може би, те просто отразяват нашето съзнание и ако е така, нищо чудно Томас Робинсън да чува в клоните топлия шепот на майка си. Идва пролет и младият клен изглежда все по-уверен и елегантен. Той знае, че ще бъде тук още дълги години. Съвсем наблизо. На пет минути от дома ми. На мястото се пресичат многобройните пътища на тази дълга история. Дръвчето ще пие вода от същата пръст, в която лежат основите на свещения храм на баскетбола, ще се храни със светлината, която къпе каменните му стени и ще издишва кислорода, без който не можем. Някой ден ще надживее нашите собствени истории и ще остане да разказва своите притчи на децата ни. И въпреки че едва сега започва пътя си, то вече знае, че препятствията и болките са част от живота и в неговата млада, дървесна плът се крие прозрението, че триумфирайки над тях, ставаме по-силни. Може да ни поизкривят и усучат. Може да набраздят кората ни, но ако ги надделеем, ще постигнем дори тези неща, които би трябвало да бъдат невъзможни.
Един ден някъде е паднало дърво. Меките му тъкани са били преработени в целулоза. От нея е бил направен лист хартия. Върху този лист Томас Робинсън е написал своето писмо до майка си. Листът е в корените на дървото. Той постепенно ще се разтвори в пръстта, хранеща младия клен, парче по парче думите ще се разпаднат и целулозата ще се върне там, откъдето е дошла – в душата на едно дърво. Томас Робинсън е написал писмо… или по-скоро обещание. Не е кой знае колко много. Просто няколко думи: “Мамо, недей да се тревожиш за Джейла. Лично аз ще се погрижа всичко да бъде наред. Обещавам ти: няма да мигна! Обичам те! Ърл”.
