Вихър Стойчев е завършил актьорско майсторство във ВИТИЗ “Кръстьо Сарафов”. Актьор е в Младежкия театър. Сред по-известните му роли са Валентин в “Двамата веронци” от Шекспир, Клайф в “Упражнения за пет пръста” от П. Шафър, Том в “Стъклената менажерия” от Т. Уилямс и др.Има номинация за “Икар” за ролята си в „Джакпот“ на режисьора Бойко Илиев. Участвал е във филмите „Басейнът“, “Адаптация”, “Кратко слънце”, “Време разделно”… В последно време взима участие в новите телевизионни сериали – „Седем часа разлика” и „Недадените”.
– Вие ли намерихте сцената, или тя ви намери?
– Човекът, който изигра най-важна роля за професионалния ми избор, за насочването ми към театъра и изобщо към изкуството, е майка ми. Тя беше великолепна учителка по литература, която много обичаше театъра. Имаше изключително фино усещане за това изкуство. Още от най-ранните ми години тя възпитаваше в мен любов и преклонение към театъра. Другият човек, който ме насочи към театъра, беше сестра ми Уляна – една много талантлива актриса, която още в детските си години правеше театър и изпитваше огромна любов към него. По-късно проф. Николай Люцканов, в класа на когото имах щастието да попадна, затвърди усещането ми, виждането ми, както и желанието ми да се занимавам с тази професия. За съжаление, и тримата вече не са между живите…
– Творческият ви път преминава на сцената на Младежкия театър. Какво ви задържа през всичките тези години на неговата сцена?
– Ние, актьорите, сме много зависими хора – от драматурзи, от режисьори… За удовлетворението от работата в театъра е много трудно да се говори, тъй като звездните мигове в изкуството винаги са съпътствани от много разочарования. Тези мигове на удовлетворение наистина са кратки, но смятам, че си заслужава човек да живее за тях и да се стреми към тях. През годините нашата трупа се обновяваше в зависимост от пиесите, които играехме, в зависимост от новите актьори и режисьори, които идваха. Щастлив съм, че имах възможност да работя с добри режисьори – Николай Поляков, Андрей Аврамов, Леон Даниел, Илия Добрев, много приятно е да се работи с младата вълна – търсещи, любопитни.
– Само радостни моменти ли сте имали на сцената?
– Случвали са се и проблеми на сцената. Навремето обичах да правя смешки в театъра. Правех се на умрял зад кулисите, плашех колегите. Но един ден на сцената ме закачи чига (устройство, което вдига кулисите нагоре). Захвана ме за дрехите, вдигна ме нагоре и започнах да се задушавам. Колегите помислиха, че отново си правя майтап, а публиката нищо не разбра. Един шнур притисна гърлото ми. Почнах да ритам – почти като обесен. Слава Богу, работниците забелязаха, че става нещо нередно. Спуснаха ме. Но бях на ръба да отлетя в другия свят.
– Много млад се снимахте в култовия сериал „Адаптация”. Какви са спомените ви от онова време?
– Там повечето играехме роли на луди. По този повод съм ходил в психиатрия. Беше ми много любопитно да гледам лекарите, начина, по който действат. Вземах участие в специализираните групи за лечение и така набирах полезен опит, за да мога да изиграя достоверно героя си. Работата с Въло Радев беше много интересна. Пускаше ни класическа музика, за да се отпуснем и да сме максимално отдадени на ролята си. В екипа бяхме приятели не само по време на снимките, но и в живота. Млади, готини, навити, ентусиазирани.
– Филмът „Кратко слънце” носи доста революционно поведение за времето си. Бунтар ли сте както героят ви?
– Малко отчаян бунтар. Нямам активна политическа насоченост, защото нито една формация не можа да ме завладее дотолкова, че да повярвам в нея.
– Неотдавна починалата Домна Ганева многократно е заявявала публично, че вие сте един от колегите, които са се грижили за нея.
– По-точно е да се каже, че успявах да координирам необходимостите от помощ и активно се включвах, разбира се. Никола Стефанов, Аня Пенчева, Ваня Цветкова, Жоро Кадурин, Румен Цонев, Сивия Лулчева, Ангелина Славова, Мариан Маринов, Станка Калчева и най-вече Андрей Аврамов са колегите от моето поколение, с чиито усилия Домна Ганева изживя последните си дни по-нормално. Николай Бинев и Домна Ганева бяха изключително семейство. Ние, младите актьори, отраствахме в техния дом. Намирахме топлота, уют, дух на изкуство. Четяха се пиеси. Обсъждаха се спектакли. Дори ако някой нямаше къде да спи, оставаше у тях.
– Как живеят българите днес според вас?
– Трудно. Ситуацията у нас е стресираща. Актьори от ранга на Николай Бинев и Домна Ганева да не могат да бъдат погребани от близките си по финансови причини? По-ясно и по-категорично не може да се каже! Това, което ми направи потресаващо впечатление през последните дни, е, че от България, от български олигарси, в Кипър има внесени 200 млн. евро, това за мен е по-стресиращо от всичко, за което говорим – за театър, за политика и тям подобни. Не може да ми го побере умът! Народът ни умира от глад, а в една от чуждите банки се разполагат нашите деребеи, а какво е в другите – още не е публикувано. Потресаващо е!
– Какви са вашите очаквания?
– Песимистично съм настроен, поне за моето поколение. Повечето от правителствените лица и другите т. нар. отговорни фактори се интересуват по-скоро от личните си проблеми, а не толкова какво става в театъра, на улицата, в живота на българските семейства, в средите на пенсионерите. Колкото до парламента, на него също гледам като на театър, от който съм силно разочарован.
Станислава ГАВРИЛОВА
