Людмила Караславова е родена на 2 юни 1952 г. в с. Дебър – сега квартал на гр. Първомай, в семейство на учителка и летец, което по-късно се премества да живее в София. На 15-годишна възраст става републикански шампион по художествена гимнастика на първенството в Пловдив (1966 г.). Работила е в над 22 печатни издания, публикувала е във в. „Стършел“, в. „Пулс“, сп. „Отечество“, сп. „Здраве“, писала е радиопиеси и сериали за деца, излъчвани от Радио София в програма „Христо Ботев“. Има 4 литературни награди за поезия, журналистика и сатира. Първата й книга с поезия е „Тебеширеното влакче“, излязла през 1988 г. Продава картини в Испания, Австрия и Канада.
Людмила Караславова е истински творец, който живее за изкуството точно по примера на великите в тази област. И едва ли го прави нарочно, то просто й идва отвътре. Когато човек е запален от искрата божия, нищо не може да го промени. Племенница е на Слав Хр. Караславов, в момента живее и работи като уредник в музея на Георги Караславов в Дебър, квартал на Първомай. Със свои средства от продажбата на картини е направила много подобрения в помещенията на музея.
Жена с изключително интересна съдба, естествено, Людмила е и много добър събеседник.
– Какво е положението на българската интелигенция според теб?
– Нашата интелигенция е стъпкана в калта. Не е изкопана, не е заровена, а буквално е стъпкана в калта. Нито е горе, нито е долу!
– А ти как се чувстваш?
– Предадеш ли се, край. Непрекъснато трябва да се бориш. Както казва Христос – сега рисувам този стенопис (показва го) –„Лазаре, стани!”. Лазар трябва да стане. Лазар е длъжен да става.
– Какво е поезията за теб?
– „Нищожни са римите в земната тленност, сравнени със златото, друже” – с два реда един поет, Робърт Бърнс, е казал какво са поетите и какво са политиците, но това е друга тема на разговор…
– Наскоро издаде нова стихосбирка „Лунен пасианс”…
– Да, през февруари тази година. Това е любовна лирика, подредена като любовен роман, с пролог и епилог. Пиша простичко, така че да се чете от всички. Който обича много сложните неща, да мине на сонетите на Петрарка и на Шекспир… (смее се). Тук има и малко сълзи, и чувство за хумор. Има и малко злоба, и любов, и омраза. Ревността не я допуснах в тази книга. Корицата е една виенска роза, която ми подариха, когато бях във Виена. Ябълката на корицата е подарък от моя приятел, „пробих” ябълката с розата… Когато ходя във Виена, си купувам дърво, лакове и бои за рисуване.
– С какви бои рисуваш?
– С темпера, злато… След Великден ще правя изложба в Дебър и рецитал по сборника на Слав Христов Караславов “Великото пътуване” (книгата излезе по Коледа, тогава му чествахме посмъртно 80-годишнината в Съюза на композиторите). Слав Христов е изключителен художник, не само поет и писател. Талантът за рисуване идва от Техо (зографин, учил в Русия) – един наш прапрадядо, който е бил в армията на Батенберг. Техо е първо поколение художник; Яна, дъщеря на Георги Караславов и съпруга на Любомир Гуляшки (син на Андрей Гуляшки), е второ поколение художник; Слав Христов – трето, и аз – четвърто…
– Ти много обичаш котки…
– Направих една детска „котешка” книга. От едно време имам дива любов към котките. Имам няколко котки: Макондо (кръстен на селото в „Сто години самота” на Маркес), „момата” е Графиня Манчини („манчо” е „петно” на испански) – тя е баба на Макондо, Муци-Муци и Наполеон – на 3 котки, а Шопа е пришълец от Софийското равно поле. Той ще облагороди дебърските котки, защото е много силен.
– Някога задаваха на творците въпроса – какви са вашите творчески планове. Може и да си останем само с плановете, но все пак, какви са твоите творчески… планове?
– Мечтата ми е да поставя на първомайска сцена „Трагедия за богове” (трагическа комедия), писана в съавторство с брат ми Огнян. Старогръцката митология и някои от героите на Омир са „изтръскани” на наша почва – преходна – комунистическо-демократическа. Искам премиерата да е на Първомайска сцена, защото съм от Дебър.
– От колко години си в Дебър?
– Седма година. Градът ме задушава. И в Испания избягах от столицата в провинцията, в една портокалова гора. Там засадих такива храсти и цветя, че всички идваха да ги видят. Имах смокини, големи колкото пепелник, колкото мъжки юмрук, портокали, лимони. Нямам ли двор, дървета, цветя, не мога да дишам. Като дете съм отгледана в Дебър и в търновското село на майка ми – село Първомайци.
– Какво е за теб свободата?
– Свободата е в пространството, в погледа на човека, в умението да се движи, в небитието над битието.
– Рисуваш икони. Вярваща ли си?
– Силно вярваща съм, от дете. Още като малка бях безумно впечатлена от иконите и стенописите. И смятам, че тази вяра лекува! На черква ходя рядко, но преди да пипна хляба, се кръстя. 2-3 картини като нарисувам, рисувам икона. Подарявам също икони. Дарът е много важен. Не сме се родили във фурната на урната, от кал сме изваяни и Бог ни е вдъхнал живот, възхитен от творението си. Това е една приказка, в която аз силно вярвам. Не е само нужно Бог да ходи по нас и да ни пази, а и ние трябва да тръгнем по него. И всяко негово създание да го пазим!
Мирослава ПАНАЙОТОВА
