За Надежда Гончева се заговори след предаването “Часът на Милен Цветков”, когато тя цапардоса репортера му – щурия Даниел Петканов. Да си “жива статуя”, е нещо доскоро непознато у нас. По света го правят от десетилетия. Нашата актриса, която е играла четири години в Кукления театър във Видин, печели първа награда на световния фестивал в Холандия, и то само две години след като започва да се занимава с този “занаят” професионално. Докато не се сблъсква с непрофесионалисти като Цветков и екипа му…
– Надежда, разкажи историята, която показаха по телевизията на първи април?
– В деня на хумора телевизионният водещ Милен Цветков беше изпратил репортера си на обичайното им “лобно” място – на площад “Патриарх Евтимий”. Аз там точно правех моето сценично превъплъщение на статуята “Пекарят”.
– И какво се случи?
– Репортерът идва, видях го, че мина откъм гърба ми, и започна да ме пръска с воден пистолет. Аз усетих, но не реагирах. В това време Милен
Цветков от студиото му давал “акъл” да мине отпред да ме пръска!!!
И репортерът мина и започна да ме пръска по костюма. А аз правя спектакъл в момента! Не можеш да се качиш на сцената, за да си правиш своето представление за сметка на другия.
Милен го насърчаваше.
– Ти как реагира?
– Като нахлу в “сценичното ми пространство”, аз го повиках с пръст. И го ударих с моя сценичен реквизит – точилката, по ръката. Защото той на мен ми проваля един работен ден! Аз също мога да реша да му счупя микрофона, мога да му проваля репортажа, за да се посмеем малко на негов гръб, нали?… Нека да дойде, да направи нещо смислено, аз ще се включа в смешката, нямам нищо против. Но да е смислено. Когато си артист, не може да те пипат и да ти развалят костюма. А това, което направиха с мен, си беше чиста простотия по български. Затова аз го ударих с точилката. Отвърнах адекватно на неговата “смешка” от рода “да се ритнем и да се плюнем”.
– А в чужбина как е?
– Навсякъде има от всичко. Но разликата е голяма. В Белгия имах случай, група младежи ме наобиколиха. Един пусна монета и аз правя жест, като му стискам ръката. Но не я пускам докато не ми пуснат още една монета. Останалите почват да се смеят на “хванатия”. Но той си направи по-голям майтап с мен – просто ме вдигна на гръб и като “статуя” ме пренесе на десет метра, в средата на площада. Аз не помръднах. Чудя се: как сега да се върна на “работното си място”?! Те ме гледат и се смеят. Но момчето дойде отново и ме върна пак на гръб на старото ми място. Намигнахме си и това беше наистина остроумно.
– За какво ти пишеха преди малко акт в полицейската кола насред “Патриарх Евтимий”?
– Че се “изявявам” на забранено място. Държаха се мило с мен даже ми съчувстваха. Но има разпоредба на общината. Миналата година излизах няколко пъти на Патриарха и нямах проблем, но сега след ремонта на площадчето вече има и камери и не дават улични актьори да играят там. Аз съм подала още преди 2 години в общината молба за разрешително – да играя на улиците, и най-вече в Зоопарка, но до днес нямам отговор.
– Ти си куклена актриса. Как стана “жива статуя”?
– Аз съм играла в кукления театър във Видин четири години. Видин днес е като град-призрак. А е имал 100 хиляди жители!…Станах “статуя” съвсем случайно – покрай една жена, която търсеше хора за “статуи” за едно тържество. Аз реших да се пробвам, направихме костюма на “Пекаря” с моя приятелка сценограф – Станислава Кръстева. В това превъплъщение работя с брашно, издухвам го като целувка, или други закачки правя, когато ми пуснат монета.
Толкова си паснах с новата си роля на жива статуя, че в момента, в който застанах на улицата, разбрах, че искам да правя това нещо. Но малко работих в София. Заминах за чужбина в Холандия. В Антверпен ме срещна белгиецът Крис. Той е бил няколко пъти шампион на Белгия за “статуи”. Свърза ме с тяхната общност. Там много бързо ми дадоха “пълномощно”, че мога да работя на улицата. На фестивала в Остенде през 2010 г. взех трето място. А миналата година на международния фестивал получих първо място в Белгия с костюма “Киро Пощальона”. Когато ми пуснат монета в кутията, подавам плик с поздравително писмо – сама ги рисувам. Поне 300 писма изрисувам и написвам пожелания за късмет.
– Как успяваш да стоиш неподвижно по 4-5 часа?!
– Аз съм голям нервак – много приказвам, много се движа, но когато съм в роля на “статуя”, успешно съм неподвижна. Правя движение само когато ми пуснат монета в кутията. За мен това е пълен релакс, помага ми всячески.
– Голямо ли е изпитанието да не говориш?
– Когато не говориш, чуваш много повече. Избирам една точка и се фиксирам в нея. Хората мислят, че като не ги гледам, не ги и чувам. Какви ли не коментари правят и за мен, и за други хора. Случвало ми се е да дойдат зад гърба ми и да ми викнат в ухото –
навсякъде има простаци
В Хърватска имах проблем с грима. Потекоха ми сълзи и една жена, която идваше да ме гледа почти всеки ден, ме попита какво ми е. Казах, че е от грима. Тя отиде и ми купи капки за очи! В Антверпен бях работила пет часа и бях много уморена. А бях и много жадна. Едно момче, което стоеше наблизо, дойде към мен, разпечати ми една кутия с кока-кола, наля ми я в чаша и ми я подаде. Чувствителните и добрите хора са повече от лошите, това установявам всеки ден.
– Къде другаде си гастролирала като “статуя”?
– Освен в Холандия и Белгия, а там всяка година има фестивали на статуи, съм “замръзвала” и в Германия, в Хърватска, в Лондон… На Световния фестивал в холандския град Арнхем имаше към 300 участници. Там миналата година взех първо място. На феста идват посетители от цял свят над 300 хиляди души! Всеки артист си има място с подиум на голяма улица в центъра. Често чувам българска реч.
– Как се отнасят родителите ти към професията?
– Притесняват се за мен, но ме подкрепят. Майка ми понеже е фармацевт, ми намира подходящи кремове, с които да си защитавам кожата, след като се разгримирам.
– Какви пари изкарваш от работата си в чужбина?
– Стоя там от пролетта до късна есен. После
с тези пари успявам да живея в България през студените месеци
Иначе няма как да се справиш финансово.
– Как се опазваш като уличен артист?
– Сам трябва да се пазиш, няма кой да те опази иначе. Веднаж в Германия няколко младежи ме наобиколиха. Двама от тях ми оставиха монети, аз им отвърнах с жестовете от етюда ми на “Пекаря”. Един от тях обаче започна да ми се подиграва, да прави физиономии и накрая се наведе и остави в кутията за монети огромен оксфордски английски речник, който носеше. Аз му “отвърнах”, като му направих много по-голям жест, отколкото на другите с монетите. В този момент той тръгна да си взима речника. Аз обаче му казах: “Стоп! Не, това вече не е твое! Ти го остави в кутията за монети, а искаш да си го вземеш. Все едно аз да бръкна в джоба ти и да ти взема парите”. Ето така се защитих и си тръгнах с речника под мишница.
Едно интервю на Савка ЧОЛАКОВА
