Едно трябва да призная – и като се омъжвах, и като се развеждах, не ми беше много лесно да произнеса онова „Да“. Знам, че и в двата случая всичко е само формалност. Документи, които по никакъв начин не структурират отношенията между двама души. И все пак…
Този път плаках. Толкова много, че най-близките ми хора започнаха да мислят, че драматизирам излишно. И аз знаех, че изглежда странно, но нищо не можех да направя по въпроса. Трябваше да плача. Да извадя цялото огорчение, щастие, минало, което е било споделено и бъдеще, което няма да е такова, каквото е мечтано. Плаках за момчето, в което се влюбих и за мъжа, който така и не ме заобича. И най-накрая плаках за самотата.
Да, предвид начина, по който се стече животът ми в последните години, трябваше да съм свикнала да заспивам сама. Но докато всичко не е документирано, някъде, дълбоко в теб си остава усещането, че ако сега кажеш „Не искам“, всичко ще се върне по местата си и ще продължи по старому. Не, че го искаш, но то е толкова познато и мамещо с комфорта си, че в един момент се запитах: „А ако се отметна в съда?“
Много странно усещане. Приятелките ми, които по един или друг начин са минали през това, обясниха, че известно време след развода са имали подобно чувство – че всичко може да се върне. Звучеше успокоително. Поне не бях крайно ненормална.
Оказа се, че в съдебната зала, когато няма спорове, делби и разправии, всичко минава съвсем „по взаимно съгласие“. Драматичната ми душа се почувства някак ощетена от факта, че цялата случка мина толкова бързо и между другото. Ей така – събрали сме се на едно място, що пък да не вземем да се поразведем малко.
И понеже моят вече бивш мъж рядко излиза от кожата си, имах мила заръка от приятелка: „Моля те, преди да влезете в залата, кажи му, че се отказваш. Просто поне веднъж на нещо да реагира!“
Много се смях, но не го направих.
После се замислих над казуса „Какво искат жените?“. Драпах, драпах да се разведа, обърнах света за да постигна някаква собствена идея за лично пространство и свобода и, когато бях на крачка от всичко, което исках, ме загложди червеят на съмнението. Ами ако не постъпвам правилно?
Красотата в моя случай е, че другият участник в тази комуникация е толкова дистанциран и емоционално инвалидизиран на моменти, че бързо отхвърлих тези скверни мисли.
И така – няма да упоменавам конкретната дата, но около година, след като идеята за развод придоби гласност сред нашето скромно четиричленно общество, тя биде осъществена.
Сложено на лист на хладилника, всичко изглежда така:
Какво спечелих аз?
спокойствие;
самоуважение;
самочувствие.
Какво спечелиха децата?
спокойствие;
по-добър и грижовен баща.
За тези, които ще решат да стъпят в моите обувки, следващата сряда ще приложа документите, които са необходими за развод по взаимно съгласие, без адвокат. Ще обясня подробно и за таксите. И с удоволствие ще разкажа нещо промени ли се изобщо в живота ми.
Епизод 1: Представяне Епизод 2: Решението
Епизод 3: Женени съквартиранти
Епизод 4: Децата
Епизод 5: Приятелите
Епизод 6: Другата
Епизод 7: Родителите
Епизод 8: Усещане за свобода
Епизод 9: НЕдостойните
Епизод 10: Любовта си отива
Епизод 11: Дела и документи
Епизод 12: Love is in the air
Епизод 13: За брака… Цинично!
Епизод 14: Любовта, без която не можем
