Винаги усмихнатата и обичана от публиката, Анета Сотирова тази година отбелязва троен юбилей – своята 65-годишнина, 40 лета на сцената и също толкова семеен живот. Една от най-добрите български актриси е родена на 8 май в София. През 1973 г. завършва ВИТИЗ, въпреки че родителите й са били върло против подобен професионален избор. Започва кариерата си на сцената на Врачанския театър, а първата й роля е в „Мотопедът” по Недялко Йорданов. Следват много успешни роли в киното и театъра, много награди и признания. Анета Сотирова освен с награди се гордее и с прекрасно семейство. Майка е на прочутата певица Белослава, която се ражда от брака й с психиатъра Борислав Стоянов. С днешна дата твърди, че е една европейска баба на внучката Божидара, което смята за разкош. Но не само… Наскоро в МГТ „Зад канала“ Сотирова постигна поредния си връх с „Посещението на старата дама” по Дюренмат, постановка на режисьора Бина Харалампиева.
– В последната си пиеса влизате под кожата на Клара от „Посещението на старата дама” по Дюренмат – една многопластова и върхова роля за кариерата за всяка актриса. На какво ви научи вашата героиня?- Посланието на Клара е, че ранената душа не забравя, но и прощава. Постъпката на нейния любим от миналото де факто я е лишила от живот. Тя, разбира се, е продължила напред, но по съвсем друг начин, тя е един подменен човек. Мечтата й е била да бъде майка, любима, да бъде до скъп човек, но това не се е случило. Парадоксът е, че вследствие на преживяното тя сменя мъжете като носни кърпи. Продавала се е като млада, потънала е в пари, но те не са я направили щастлива. Въпреки че в контекста на нашите дни е видно, че предателството за пари е нещо съвсем в реда на нещата.
– Трудно ли се създава едно представление?- Всеки нов спектакъл е като новороденото дете. То излиза с плач от утробата на майката. Публиката е нашата глътка въздух. Реакциите й са много важни. За артиста е най-важно да прескочи рампата, четвъртата стена, да слезе долу в салона при Н.В. зрителя. Защото ние не сме художници или композитори, на които след време да бъдат оценени творбите. Ние сме сега, на мига. И това е страшно важно – нашата енергия да слезе долу, да събуди зрителя, той пък да пренесе своята енергия. Аз съм разказвала случаи, когато само едни недобри очи в залата могат да препънат пиесата. Не че човекът е лош, но има различни биополета. Ние сме го усещали и сме се питали уплашени каква е тази стена от въздух, която напира към нас и ни бута. Това се случи по време на „Ромео и Жулиета”. Аз затова най-много обичам театъра, защото е най-трудното изкуство. Но и най-зле платеното.
– Имате ли някакъв ритуал, който изпълнявате, преди да излезете на сцената?- По принцип не съм суеверна. Обичам да си седя зад кулисите, да попивам цялата сценична атмосфера. Запазвам концентрация. Преди време всички колеги се събирахме и се хващахме за ръце по почина на режисьора Бойко Богданов. Така взаимно си преливахме енергия. Вече не правим това „хоро“. Заставам в един ъгъл, свеждам глава и си казвам: Сега ти гониш!
– Колко години вече сте вече на сцената?- Тази година правя 40 години. Имам юбилей. Също и в личния си живот – 40 години брак. Стъпвайки професионално на сцена, срещнах съпруга си Борислав и така ме пое животът.
– Ще обедините ли двете събития?- Не, всяко нещо по реда си. Хората си крият и последните съчки от годините, а аз смело вървя напред, защото смятам, че не може да се излъже природата. Всеки миг си е непостижим, неповторим, носиш си кръста за добро или за зло. В личен план сам си решаваш живота. Там няма режисьори, сценографи, кой да ти ушие костюма, да ти подреди къщата. Там ти си всичко. Затова за мен най-голямото съвършенство и битка с извайването на щастливия компромис е това, ако човек съумее да носи двете дини под една мишница. Невероятно трудно е, но пък е показателно, че може да се случи.
– При толкова много ангажименти как отгледахте Белослава?- Имам да изплащам дълг към моето дете, защото първите години просто не я виждах от работа. Тя се отглеждаше от моя съпруг. Беше много трудно, но така е, когато човек поеме щафетата, не трябва да спира.
– Може би затова останахте с едно дете?- Никога не съм мислила за второ дете. Оказа се, че и моята майка е мислила така – нямам братя и сестри. По принцип съм „за“ да се раждат деца, да ги има, но така се случи. Както казва моят гинеколог: „Има жени да раждат войниците. Ти си родила девойката“.
– Компенсирате ли някогашното отсъствие като родител с грижи за внучката?- Внучката ми е дете, което се отглежда от майка си като един женски орел. Божидара наистина е Божи дар. Може би заради това, че често съм липсвала на Белослава, тя като майка е неотлъчно до детето си въпреки ангажиментите. Поначало ние сме сови, малко спим, бързо се събуждаме и сме добри. Аз съм абсолютно европейска баба. Отглеждам моя съпруг. Той е всичко, той е Космосът, той е детето, той е мъжът. Внучката е за разкош.
– Една от култовите ви роли е във филма „От нищо нещо”? Вие къде го поставяте в собствената си класация?- Този филм е един жалон за мен, защото започвайки работа по разпределение на професионална сцена, забременях. Бях на 30 години. В нашата професия е така – кацне ли птичката, трябва да я хванеш. Имах всички копнежи на млад артист да му се сбъднат мечтите. Година и половина преди и след раждането на моето дете аз бях извън професията. След „Сватбите на Йоан Асен” ме извикаха на тези кинопроби. Това беше една много отговорна роля. През тези 40 години открих, че добрите роли не се правят от хора, които си приличат с типажа по характер. Човек може да изглежда простоват, а всъщност да е безкрайно интелигентен и обратното – агресивен, разюздан, а да е и душата на света. Така че колкото е по-различна ролята от теб самия, толкова е по-любопитно за актьора да я „смели” и представи. Това са те интересните роли, когато не приличаш на тях, а ти се случват.
– Откъде се снабдихте с онези фамозни модни бикини за филма?- Те бяха на една моя приятелка. Беше пътувала някъде и си ги беше купила. Аз я помолих да ми подари едните, за да играя с тях във филма, защото онези, които имах тогава не бяха толкова ефектни. Съпротивлявах се страшно и срещу това да ми се покажат гърдите. Най-интересното беше, че снимахме прословутото падане в ямата в „Младост“ 4 в един изкоп за жилищен блок през декември. Беше ледено и аз бях само по тази нощничка. Пускаха един калорифер в едно тунелче преди снимки малко нещо да отвърне въздуха. Отгоре слагаха найлони, но си беше доста студено. Но когато си в ситуация, не чувстваш студ. След снимки винаги правех по една топла вана и това ме спаси от настинка.
– Изумително е вашето партньорство и Тодор Колев. Как се сработихте с него?- Още не мога да повярвам, че Тодор го няма. Давам си сметка, че никога не мога да сменя партньора, с когото съм започнала „Догодина по същото време“. Това е история, това е незабравимо. Спектакълът умира. Той беше един от най-най-добрите партньори на сцената. След всяко представление се събирахме на бележки. Той наблюдаваше и като режисьор, и като актьор моменти от нашите взаимоотношения, така спектакълът израстваше.
– Бяхте ли семейни приятели?- Да, срещали сме се, но, общо взето, аз с колегите си се виждам най-вече на работната площадка. Моят съпруг като психиатър, виждайки колко и всевъзможни състояния пренасям от работата вкъщи, тъй като съм много емоционална, ми каза: „Хайде, когато прекрачиш прага на дома, да бъдеш майката, съпругата, любимата, слугинята, но не и актрисата”. Така и стана. Този съвет много ме спаси. Отстрани човек по-добре и по-мъдро вижда нещата. Защото когато се затваряш в един и същ кръг, ти ставаш безкрайно субективен. Аз не се вземам на сериозно. Поначало характерът ми е такъв, зодия Телец съм. Искам само да правя хората радостни и щастливи. Обичам да готвя, всеки ден разнообразявам храната на семейството си. Може да е една шепа, но да е различно. Това е творчество. Обичам да си направя масата, да си запаля свещичка, създавам си уют. Моят съпруг казва така – ходя по какви ли не ресторанти, а се прибирам вкъщи да ям. Магията е в доброто настроение. Когато готвя, си подреждам мислите. Готвенето ме отдалечава от всекидневното страдание, че например не мога да променя много неща, които искам. Аз съм само една прашинка във въздуха. Виждам как събитията главоломно се носят сега покрай нас. Нещата са глобални, да даваш оценки за едно или друго нещо анонимно – а кой си ти, който съдиш? Така съм възпитавала и моето дете. Никога да не прави оценки за хора, които лично не познава.
– Какво правите, когато сте наранена, съкрушена?- Моят дядо ми казваше така като дете: „Анета, никога, никога не трябва да свеждаш глава. Всяко нещо е създадено, за да го понесеш. Никога няма да бъдеш натоварена повече отколкото можеш да понесеш.” Понякога си казвам – тази любов е прекалено голяма за носене. Всичко правя сама вкъщи, преодолявам се като куче. Земята те приютява, свиваш се на кълбо и не даваш никой да те види, дори от домашните. Никога! Това ми е в характера, Телец. Не мога да бъда паднала, каквото и да се случи. Аз съм като една патерица за моите най-близки хора, готова да ги подкрепя. Подкрепям и себе си. Но аз имам и мисия на този свят. Аз знам, че съм родена с мисия – да радвам хората от моя труд. Да зарадвам близките си пак от моя труд, от това, което правя. Моята глобална мисия е да се трудя. Не мога да си представя да съм свободна, да стоя и да гледам в една точка. Не, аз просто ще си намеря да правя каквото и да е. Нямам празно време. Ужасявам се от хората, които виждам как в пенсия са се отпуснали. Ако не можеш едно, друго ще правиш. Не става дума задължително да имаш работа. С нещо ще се занимаваш. Човек не трябва да спира да се развива. Учи език, по една дума на ден, развивай паметта. Няма унизително нещо в труда. Трудът прави човека отговорен към възрастта си. Аз и сега виждам моята майка, казва се Мария, на 85 г. все прави нещо. Тя е силата, тя е стожерът. Тя е Скорпион, критично настроена е, но със страхотно чувство за справедливост. Никога не се е оплакала, освен ако не е наистина лошо. Много пъти съм й казвала, че искам да живеем заедно, за да й помагам, но тя казва, че докато може да се обслужва, не желае. Тя си иска нейното пространство, нейните приятелки. С трепереща ръка винаги е сготвила, подредила. Откакто моя татко вече го няма, тя се бори и има сила за всички нас. Същата сила щафетно предавам аз на моята дъщеря, тя пък на нейната и така. Да се оплакваме и да не се оплакваме, животът е такъв, какъвто е. Както казваше великият Чехов: „Всичко става въпреки нас…”.
– Може ли да кажете с ръка на сърцето, че сте щастлива жена?- Да. Колкото и обидно да звучи в това тежко време. Мнозина биха казали – да бе, да…, Лесно й е на нея. Всъщност тя си знае колко й е лесно (смее се). Аз не мога да си представя, ако хората за миг само са били в моето състояние, моя начин на живот, всичко онова, което ми е поднесла съдбата, просто отдавна нямаше да ги има. Щастлива съм за това, че все още съм здрава, това е най-важното. Аз си пожелавам само здраве и здраве, доколкото е възможно, за да не преча на близките си един ден. Гледам и здравословен живот да водя на тази възраст. След някой и друг ден аз ще направя своите 65, което е прекрасно. На 8 май ! Една много блага възраст. Аз съм „за” сегашните средства за подмладяване, филъри и тем подобни, само че очите – те са тези, които издават възрастта. Когато заговориш с един човек и видиш светлината в очите, не обръщаш внимание на сбръчканата шия, ръцете. Бръчките, те чертаят живота. Искам да си вървя с времето. Толкова, колкото ми е отредено. Аз умея и се пречиствам, подмладявам с писането. То е като влизане в църква. То е потребност особено за мен. Човек трябва да бъде себе си, да бъде верен на себе си. За 50-ия рожден ден на моя мъж аз не му подарих някакъв предмет, а една моя книжка в един екземпляр. Тя беше с мои есета, импресии, стихове. Подарих му душата си.
