Техническите открития по принцип осъществяват желания, възникнали по-рано в културното въображение. Дигиталният обрат като че ли води към старата мечта за безсмъртие.
Какво разбираме под това? В реалния свят всичко остарява, тялото се сбръчква, замъците се рушат, мечовете ръждясват, хартията пожълтява, паметта отслабва. Смъртта е последната точка на този процес, когато всичко ще е забравено, сякаш не е било. От времето на неолита човешката култура се мъчи да противодейства: мястото, където е изчезнал близкият, се бележи с камък, за да се връщат при него останалите и да си го спомнят; възникват вярвания, че делата се записват от всевиждащи божества, които ще решават съдбата му в другия свят – например египетската Маат поставя душата на покойника на везна срещу щраусово перо, за да реши дали е достатъчно лека, свободна от грехове. Поетите възпяват подвизите, скулпторите обезсмъртяват героите, хронистите преписват на ръка документите. И във всяко ново изпълнение събитието малко се променя, доколкото новият интерпретатор добавя някои неща, други не разбира, трети пък са се загубили в хода на времето.
Полученото безсмъртие е леко приблизително, остават само големите маски, обобщеното, типизираното. И така до миналия век, когато изведнъж и без предупреждение се озовахме в дигиталната утопия: свят, където всичко е идеално, вечно. За разлика от преразказването, прекопирането, прерисуването дигиталните технологии предполагат презаписване на съобщението през цифровизирани електромагнитни импулси, където няма загуба, няма изкривяване, няма лична интерпретация. Можеш да го мултиплицираш милиони пъти, но то няма да се промени от това, ще е същото до последния си детайл. Абсолютната божествена памет, така жадувана преди нас, днес се е превърнала в технически факт: текстове, картини, звуци ще висят в мрежата неограничено без дори да си помръднем пръста. Все по-документирани текстове, все по-реалистични картини, все по-обемни звуци.
Днес на безсмъртие имат право не само шедьоврите на човешкия гений, а всяка случайна попръжня, която някой е решил да изстреля в мрежата. Такава е поне вярата на потребителя, защото да говорим за вечност на базата на няколко десетилетия, е несериозно. Вечността е сега, в еуфоричното усещане, че всеки има право на безсмъртие. Една такава демократизация на отвъдното се наблюдава през Средното царство на Египет, когато почват да вярват, че не само фараонът, но и всеки обикновен човек може да попадне отвъд. Когато днес блогърът тържествено се изказва за смисъла на живота в поредния си пост, той/тя вярва, че афоризмът му ще виси в мрежата завинаги. Никой не се занимава с това да трие, никой няма право на това според новата глобална идеология, а дори някак сайтът да умре, цялата мрежа се записва някъде от добрите американски компании и животът ни може да се възстанови до последния детайл с уей-бек машините. Всяко нещо е там, трябва само да се сетиш да го зададеш на едни други машини за търсене. Ако пък не, едни трети машини ще те подсетят. Натискаш ентър и моментът от миналото възкръсва.
Самото експоненциално развитие в съхраняването на информация подхранва тази надежда: на всеки няколко месеца всичко се удвоява, памет, дебит, скорост. В досегашните общества е трябвало да се подбира важното, защото няма как да изсечеш на каменната плоча всичко, което ти мине през ума. Днес хоризонта, към който се движим, е един: да се пази абсолютно всичко. И ако ще се пази всичко, значи ще остана и аз, и този миг, в който пиша блога си, а мухата бръмчи по прозореца. Впрочем много икономисти се чудят защо толкова средства биват инвестирани днес в запазването на информация, при положение, че би било далеч по-важно да се развиват примерно технологиите за запазване на енергия. Аз имам отговор: това са нашите пирамиди. Борбата ни да запазим абсолютно цялата информация завинаги е борба за безсмъртие, тук и сега, преди интервенцията на Маат или архангел Михаил.
Както е в религиозните представи безсмъртието идва със смъртта на тялото – загубили сме телата си и душите ни се реят в интернет безкрая. Т.е. не сме ги загубили буквално, а съобщенията ни вече не зависят пряко от сръчността на ръката, от остротата на погледа, от силата на мускула. Това са души машини, които се задвижват от една гигантска, но невидима и непонятна за нас сила, за която повечето от нас вярват, че ни мисли доброто.
ИВАЙЛО ДИЧЕВ, културолог
Пазарувай в MediaMall.bg – книги, музика, филми и абонаменти
