Звезделин Минков, известен още като Краля на имитацията, е странна птица. Актьорът има куража да влезе в кожата дори на самия Тодор Живков, още докато Тато е на власт, като го имитира изключително органично като слово, жест, мимика и… мислене. Пунтира неотразимо и гениалния Георги Парцалев, с когото го свързва дългогодишно искрено приятелство. Не му се опират и Григор Вачков, Георги Черкелов, Велко Кънев, Петър Слабаков, Никола Анастасов, Тодор Колев, Георги Калоянчев, Татяна Лолова и др., които имитира едно към едно. Сам пише текстовете за хумора и превъплъщенията си. Писаното слово го изкушава и го прави и автор на неиздадени роман и сценарий за игрален филм, както и на три издадени стихосбирки. Години наред Звезделин Минков е щатен актьор в театрите на страната – Кърджалийския, Врачанския, Ямболския… Играе и в Народния театър като гост, докато, омерзен от отявлената „финансова подигравка с труда на артиста”, не напуска щатната бройка. Излиза на свободна практика и пътува с Ансамбъл „Българе”, дава гласа си за аудиоромани, предназначени за незрящи хора, прави моноспектакъла „Царят на имитацията” и пътува из страната с него. Изявява се в „Господари на ефира” като Цецка Цачева, участва в телевизионния проект на TV7 – 32-серийния ситком с Тодор Колев… Пред репортера на „ШОУ” Звезделин за първи път разкрива голата истина за актьорската си съдба и вдига завесата на личния си живот, за дългогодишната му дружба с Парцалев до самата смърт на гениалния комик, както и тайните на останалите велики.
– Звезделине, какъв випуск бяхте от класа на проф. Елка Михайлова? Актьорите от вашето поколение само след няколко години след дипломирането ги споходи тежко изпитание – период на безвремие, както и за едно цяло поколение творци от прехода…
– Бяхме страхотен випуск! Елка Михайлова ни нарече „букет от таланти”. В нашия клас бяха Веселин Ранков, Бойка Велкова, Христо Гърбов – въобще невероятен клас! Имахме и такива, които не са толкова популярни в медиите, но са прекрасни актьори. Такива са Юлия Божинкова и Георги Габровски. Влюбиха се, създадоха семейство и като си завършиха разпределението, си направиха собствен театър, казва се „Еко сцена”, и сега пътуват из цяла България из всички детски градини – участват с децата в тях в едни невероятни спектакли.
– Ти вече не си на щат в театъра, на свободна практика. Защо?
– Ами защото се подиграха с актьорската професия! Години работих из театрите и зная за какво става дума. Мой приятел в Народния театър взема 470 лв. заплата! Ами
470 цирея да излязат на задника на тоя, дето решава, че това заслужава артистът за къртовския си труд!
Актьорската професия е втора по трудност след миньорската – това е установено в световна класификация на трудните професии. Затова съм на свободна практика. Питат навремето театралния колос Константин Кисимов: “Бай Косьо, защо се нарича „изкуство”, бе?”. А той отговаря: „`Щото идва от „изкуствен”. Трябва да се преправяш, бе мой човек! Ми аз умирам на сцената! Изкуствено го правя. Ми ако се вживея наистина, ще умра! Ако играех себе си – щеше да се нарича „естество”. Това „преправяне” разсипва нервната система също като вибрациите в миньорския труд. Но кой го разбира?…
– Наричат те „Царят на имитацията”, преди години се разпространяваше касета с твои записи, в които правиш едно към едно самия Георги Парцалев, абсолютно автентично звучат в имитациите ти и на Григор Вачков, Георги Черкелов, Велко Кънев, Петър Слабаков, Никола Анастасов, Тодор Колев, Георги Калоянчев, Татяна Лолова и кой ли още не, и при това с доза неподправен, неотразим хумор. Как го постигаш?
– С талант ще каже някой, но аз казвам – с любов, със сърце, с цялата ми природа. И за да стане това, трябва първо да влезеш не само в кожата на оня, когото имитираш, но до такава степен да проникнеш в същността му, че да достигнеш до мисленето му, до възможния и единствено точен и логичен израз на фразата; да я интонираш едно към едно и да обобщиш посланието си в текста като цяло, защото аз самият си пишех и си пиша текстовете на тези имитации. Това е нещо много важно – не наизустявам чужди мисли, а предавам мисленото на тези, които имитирам, и го правя с хумор. Това е!
– Преди малко ме поздрави при срещата ни с няколко гласа на артисти, които сякаш се върнаха от отвъдното: чух Петър Слабаков, Григор Вачков, Георги Черкелов… Как се приемаха тези имитации?
– Невероятно! Хората много се смееха. Спомням си в един завод за обувки в Габрово. Имитирам и като стигам до Никола Анастасов, викам: “Три седмици кисна в тоя асансьор”… Зала с 250 човека и един от средата се провиква: “Спрете да ни заблуждавате, бе! Какво пипа оня отзад? Това е имитация, записана на касета, и ни го пускате, а тоя си мърда само устата!”. Обърнах се казах на колегата: “Спри микрофона!”. Излязох в средата на авансцената и продължих без микрофон. Този човек се просълзи. Дойде на сцената, прегърна ме и каза: “Ще те чакам отвън и цяла вечер ще пием заедно!”. Станахме приятели.
А Мартина Вачкова, която заварих във втори курс на ВИТИЗ и бях почнал вече да имитирам баща й Григор Вачков, та тя като ме видеше по коридорите на ВИТИЗ в междучасията, прегръща ме и вика: „Кажи нещо да чуя татко от устата ти!”. И аз: „Ей-й-й-й, ама, мойто момиче, ама много слабо си са облякла, бре! Ами ся ша е студено. Що не гледаш новините, да чуйш к`во ша е времето?! И-и-и-и-и-и!” И тя – смях.
– Пътувал си много по линия на „Концертна дирекция” с хумор и имитации – добре ли плащаха в ония години?
– Първият ми хонорар беше 20 лева на участие. Постепенно стана на 25, 30, 40, 50, 60, 80. На 100 лева не съм работил никога – скочи директно на 120 лв. Толкова вземаше чистачката на ВИТИЗ за един месец, аз – за 10 минути смях. Така се оценяваше смехът, защото той лекува. Всички актьори и певци в България по законовата тарифа за авторски възнаграждения вземаха максимално по 120 лв. на участие, но с очите си съм виждал този официален документ – с печат и подписа на Тодор Живков, за двоен хонорар от 240 лв.
само на трима души в тази държава
– Нима? И кои са те?
– В документа пишеше дословно: „Разрешавам на Лили Иванова, Емил Димитров и на Георги Парцалев двоен хонорар от 240 български лева”. Следва подписът на Тодор Живков и печат. И Георги Парцалев си го носеше в джоба този документ. Като ходихме на участие, го показваше на тия, дето плащаха. Парцалев правеше по пет участия за един ден във Варна. Пътуваше със самолет. И не само във Варна – навсякъде из страната. За един ден печелеше по една годишна заплата – 1200 лева. А в новогодишните програми – колкото им дадат. Споразуменията бяха отделни. Там бяха други тарифи – високи. За участие в една новогодишна програма тарифата е била и по 450 лв. на участие, и много повече. Това бяха големи пари!
– Бил си от малцината, приближени на Георги Парцалев…
– Да, така е. Цели десет години сме били заедно и не само в работа и компании. Той беше изключително общителен и когато допуснеше някого до себе си, беше безкрайно внимателен, учтив, етичен, морален човек. Като видеше дама – целуваше ръка, подаваше й огънче, става и подава стола да седне, разказва вицове. Беше велик човек и гениален актьор! Беше уникален!
Например, кани гости веднъж. Имаше и съвсем непознати хора. Видях го с очите си. Те влизат в дома му. Кучето му се казваше Вог. И той му вика: /започва да имитира Георги Парцалев – б.а./: ”Я сега, мойто момче, на тия дет` са м`̉ дошли на гости, да им изиграем един театър. Я са намръщи!”. И кучето, ей Богу, си смръщва мутрата! Присвива очите. А той му слага един астраганен калпак на главата и казва: „Кажи как дреме Пенчо Кубадински в Народното събрание?”. И кучето затваря очи. Главата му клюмва и започваше да издава звуци, наподобяващи човешко хъркане! Кучето му играеше! Виждал съм го това с очите си. Представяш ли си само?! И това става в ония адски опасни години! Но… той не се страхуваше. Имаше ни доверие, знаеше, че ония, които се смеят, нямаше да отидат да го злепоставят пред властниците.
Седнеш ли в компанията му, каквото и да ти е минало през главата – разтоварваш се. Смели сме се до побъркване. Никой, ама абсолютно никой не си позволяваше да вади пари в негово присъствие – черпеше само Парцалев. Цели тумби от муфтаджии е имало в компаниите му. Той го знаеше и въпреки това продължаваше да черпи. Имаше и
хора с непристойно, арогантно поведение
Веднъж имаше един, няма сега да му казвам името, минава покрай масата му. Ние сме седнали и пред нас – питиета. Парцалев пиеше винаги уиски и поръчваше пълна кана с чешмяна вода. Сипва си уискито и пие вода след това. Пред него чашата с уиски пълна. Оня минава покрай масата. Спира и вика: “А, Парцалев има пари!”. Взе му чашата, надигна я. Изпи уискито на екс. Бате Жоро само го изгледа учудено и дума не каза. Оня остави празната чаша пред него, обърна гръб и тръгна. Отиде и седна на масата си. Но… той обръщаше всичко на смях, сякаш им прощаваше тази арогантност.
– Как станахте близки с Парцалев, разкажи за първата си среща с него?
– Истината е, че когато кандидатствах в театралната академия – аз за първи път стъпвах в София. Бях едно селянче от Козлодуй. Град се води, но заради атомната централа, иначе си е село. За първи път идвам в София. И като видях, че 1300 души кандидатстват за 30 места за момчета и 15 за момичета във ВИТИЗ – се отчаях. Но баща ми, който бе учител, рече: ”Сине, щом си дошъл до тука – ще опиташ! Ти си естествен, хората това обичат. Пробвай!”. И преди първия кръг вечерта се запознах с две момичета. Съдбата си знае работата. Едното от тях – Катя се казваше, се оказа, че живее над Георги Парцалев. Баща й – художник, и били много близки.
Разбрах го, защото го имитирах пред момичетата в една кръчма. Като си тръгнахме, едната щракна с пръсти – такси. Мислех, че ще продължаваме купона у тях. Слизаме на пресечката на булевард „Ленин” – (сега „Цариградско шосе”) със „Светослав Тертер”, в един блок на ъгъла, качваме се на втория етаж. Катя звъни на една врата, а там пишеше… з.а. Георги Парцалев /абревиатурата з.а. е “заслужил артист”. Почти до края на живота си Георги Парцалев остава със званието „заслужил”, макар че мнозина го мислят за н.а. – „народен артист”, но това звание му е присъдено малко преди смъртта му – б. а./ И като звънна, двечките взеха, че избягаха на долния етаж и ме оставиха сам пред вратата. Паникьосах се. Девет вечерта е. На живо не съм го виждал. Вратата се отвори. Срещу мен живия Парцалев – смехът на България, а аз – почти дете, уплашено.
Треперя. Беше си взел душ и по черен халат
Вместо аз да поздравя, той ми вика ”Добър вечер!” /б.а. – имитира Парцалев/ Аз мълча. „Какво има?”, пита. Пак мълча. “Абе, ти да не си ням?”. Исках да се отвори земята, да изчезна и да ме няма. Занемях и не мога да проговоря. В тоя момент момичетата се захилиха отдолу и се появиха на площадката. Спасиха ме. Покани ни. Влязохме в дома му. Ония викат: „Пък чичо Жоро, той се казва Звезделин и иска да става артист, ще кандидатства във ВИТИЗ”- А той: „Ми к`ъв актьор ма, Кате? Ми той не мой да говори ма?!”.
После ме погали, разсмя се. Появи се майка му – достолепна българка с бяла коса, хваната с една шнола, спусната от едната страна на гърдите й. Възрастна. С едно бастунче бута една количка с 18 вида уиски – шишета на два плота натрупани: “Добър вечер! Аз съм леля Веса. Заповядайте, изберете си питие!”. И се прибра в стаята си. А Парцалев: “Видяхте ли?! Мама е страшна! В един часа се прибирам една нощ. Пихме с приятели. Треперя да не я събудя, а тя – караконжул. Стои и ме дебне: “Жоре, ела тука да хапнеш, мами! Ся ша сляза в мазето да ти донеса един компот”. Ммм, ха де? Ко я пра`иш такава? Ми как ша слизаш надолу, ша си счупиш кратата, стара си? А тя: “По-добре аз да ги счупа, Жоре, `щото ти ако си ги счупиш, утре кой ша играе в Сатиричния театър? Ти си по-ценен за България, мен кучата ма яли” /имитира през цялото време Парцалев – б.а./. Помня до днес точно това, което тогава каза.
После ми вика: “Ти като ще кандидатстваш, какво си подготвил, кажи един монолог! И аз: Монолог на Ланчилото Гобо от комедията на Уилям Шекспир „Венецианският търговец”. И почнах. Слуша ме половин минута, прекъсна ме и вика: “Чакай, чакай! Ми ти много бързаш, бе, кат` пали пред майка си?! Слушай ме внимателно: Актьорът като излезе на сцената, трябва да говори ба-а-а-в-но.
Думата му трябва да отиде да са удари в глъвъта на слушателя. Да изчакаш да са върне при тебе, да си я прибереш в джобчето и утре може да ти потрябва, и едва тогава да продължиш! Най-важното оръжие на актьора е паузата”. Първи урок по актьорско майсторство – парексаланс! Запомних го за цял живот.
– Кое е най-невероятното ти преживяване с Парцалев?
– Имам стотици преживявания с него, но ще ти разкажа за едно от най-невероятните неща, които ми са се случвали с него. Дойде ми на гости в Студентския град. Бях женен тогава и с първата ми жена много искахме да го поканим, но не бях сигурен дали ще приеме. И когато му казах за притесненията ни, той се
просълзи, прегърна ме и вика: “Бо-о-о-же, идиот такъв!”
“Идиот” беше миловидното му обръщение, нещо като „сладко глупаче”. Уточнихме кога. Чистихме квартирата една седмица. Комшиите ни в Студентски град се шегуваха, че ще сменяме тапетите заради Парцалев. Той пристигна с такси. Носи два букета. Чудя се защо са два. Единият за жена ми, ами другият?… Подари го, представи си, на портиерката в общежитието! Какъв човек само!
Откъде му идва на ум да уважи тази жена? Страхотна вечер беше! Разглеждахме снимки. Разказва ни вицове, истории. Невероятно гостуване! Поглежда си по едно време часовника и вика: “О-о-о, трябва да си тръгвам, станало е 12.15 часа!”. А то 3.00 часа след полунощ. Объркал голямата и малката стрелка на часовника. Като го разбра, се притесни много как щял да излезе от общежитието.
Притесни се, че щял да събуди портиерката. Казах му, че няма проблем. Той: не, та не! Вика ми: „Няма да я будим. Вие сте на първия етаж, отваряй прозореца – ще скачам”. Как така?! Високо е, не може, ще стане някоя беля. „ Ти скочи преди мен и застани на четири крака, бе, ще стъпя на гърба ти!”, вика. Така и направих. Скочих. Застанах на четири крака. Той излезе през прозореца ни в три през нощта. Стъпи на гърба ми и оттам – долу. Сигурен съм, че съм единственият българин, на чиито гръб е стъпвал Георги Парцалев.
На 1 октомври 1989 г. той влезе в Правителствена болница. Почина на 31 октомври в 8.30 ч. сутринта.
И когато лекарите му правят аутопсия – всички до един са рязали и са плакали
– разказа ми после майка му. Почина от левкемия. След смъртта му един мастит критик излезе по телевизията и вика: “Такива като Парцалев се раждат веднъж на сто години!”. Не, байно – такива като Парцалев се раждат веднъж! Само веднъж!
Едно интервю на Керка ХУБЕНОВА
………………………………..
Очаквайте уникалната, за първи път разказана единствено пред в. „ШОУ” история за преживяванията на Звезделин Минков при срещите му с „наши хора”, с високопоставени държавници, с висше ченге от ДС при тайните му имитации на Тодор Живков, както и оцеляването му като по чудо.
