Телевизионната легенда Димитър Игнатиев работи 36 години в БНТ. Говорител във всички информационни емисии – “Новини”, “Панорама”, “Вариант 3”, “Студио Младост”; в различни публицистични предавания и документалистика. 15 години е работил заедно с Кеворк Кеворкян в предаването “Всяка неделя”. Участвал е в реализацията на около 10 000 информационни емисии, около 1200 издания на “Панорама”, около 500 издания на “Всяка неделя” и в още стотици предавания. Последният щатен тв говорител в БНТ. От 1996 г. до днес е глас зад кадър, който никога не остава неразпознат. Пред “ШОУ” тв легендата разкрива шокиращи истории от работата си в БНТ заедно с култови български телевизионери.
– Кой е най-големият ти кошмар в дългогодишната ти кариера на говорител?
– Вечерта на 10 януари 1984 година бях дежурен на последните новини. Очаквах да се върне от Берлин моят голям приятел – режисьорът Нено Цонзаров, който беше отишъл там при съпругата си – германка. Бяхме се разбрали да се видим на другия ден с него – имахме малко работа по един проект, а после мислехме да седнем да се видим за Нова година и да се почерпим по едно питие. Тогава все още не бях женен. Както си седяхме и си говорехме с колегите, звъни приятелката ми и ме пита: “Ти чу ли какво е станало?!”. “Не, какво е станало?”. А тя: “Ами, май има паднал самолет! Нено върна ли се?!”
Мен нещо ме преряза
Към 21.35 телексът започна да чука: “Над Кривина, паднал самолет на БГА “Балкан” от Берлин за София…”. Ужасната истина лъсна – самолетът се запалил, оцелели няма… Направо ми призля. Обадих се панически в дома на Нено. Чух отсреща непознат глас. Попитах: “Нено може ли да се обади?”. Отговориха ми: “Няма го!”, и ми затвориха телефона.
И… ми се наложи да си събера всичките душевни сили и да изчета ужасната новина в ефир! След това хванах такси, взех и приятелката ми – отидохме в дома на Нено, а там вече бяха сестра му, майка му… Цяла нощ беше един кошмар! Директорът му на продукция Камен Йорданов също беше там. Следващите дни с него тичахме да организираме погребението, много сложно беше всичко, но излезе специално решение в Малашевските гробища да се отдели специален участък за загиналите…
После разбрахме, че Нено се е уредил за този полет с някакви невероятни молби и връзки. Не знам кой ми сподели, че някаква врачка му казвала, че след 40-ата му година нещо “й се губи”! Не споменала за смърт, но се изразила по този начин… А той загина на 42!
За фаталния полет е имал билет и режисьорът Иван Ничев, но изпуснал самолета
Като се върна в София, черпеше всички наред!
– Сигурно си спомняш най-дългия си ефир?
– Трябваше да изчета в ефир в “По света и у нас” Юлската концепция на БКП, която беше приета през 1986 година. Просто се падна в мое дежурство. Бяха забравили да ми сложат чаша с вода в студиото! Чета аз, чета, чета, чета… Най-накрая режисьорката, Мария Кертикова май беше, сложи една заставка: “Вие гледате “По света и у нас” – та влезе директорът на продукция и ми сложи една чаша с вода! Продължих нататък. После се оказа, че цялата емисия е излязла 128 минути! Като накрая, след Юлската концепция, за да има все пак някакъв облик емисията, сложиха малко спортни новини и прогнозата за времето…
– Правили ли са ти мръсни номера?
– Не, не беше номер! Това се случи по време на една съвсем нормална, с нищо непритесняваща информационна емисия в 17.30 часа – тихо, кротко, никакво напрежение. Точно тогава, годината е 1981-а, у нас беше дошъл генералният секретар на ЮНЕСКО. Людмила Живкова като председател на Комитета за култура, естествено, го приема по протокол. Веднага БТА пуска по телекса съответното съобщение. Внасят ми го в студиото да го прочета. Наблюдаващият по “вътрешна информация” беше проверил, редактирал и разписал текста. Такъв беше редът.
Вече съм в кадър. Поглеждам листа и се втрещявам: “ПРЕДАТЕЛКАТА на Комитата за култура Людмила Живкова…”. А, така! Добре, че рутината си каза думата! Чета си аз както трябва “ПРЕДСЕДАТЕЛКАТА на Комитета за култура…”, но гледам, че режисьорската апаратна се напълни с хора от по-високите етажи! Едно брауново движение настана! Те видели грешката на втория екземпляр на телекса и изпаднали в паника – как е прочетено в ефир! А тогава и емисиите се записваха, имахме контролен център. Като излязох от студиото, викам:
“Кой, кой? За да му откъсна главата!”.
– Кога за пръв път те пуснаха в “дълбоки води” – да четеш централната информационна емисия “По света и у нас”?
– Назначиха ме в телевизията на 1 май 1977 година след общонационален конкурс, в който участваха около 953 човека, а председател на комисията беше Хачо Бояджиев, лека му пръст! Шест месеца ме оставиха на изпитателен срок като стажант-говорител на малките емисии. Изкарвах по цял ден в телевизията, за да науча занаята. Изведнъж на 11 юни Кольо Филипов ми казва: “Мойто момче, довечера си на централна емисия!”. А аз: “Ама как, ама що, ама моля, ама не съм готов…”. “Не, няма моля, няма не съм готов! – отсече Филипов – Или да или не?!”. Иначе казано – хвърлят те във водата, ако можеш – плуваш, ако не можеш – ще се удавиш!
Спомням си откъслечно тази първа моя централна емисия. Напрежението беше огромно – това е национален ефир, тогава телевизията беше една – “цяла България сега нази гледа”! Като завърши емисията, си спомням, че когато пожелах да стана, почувствах, че краката ми са поомекнали, а на облегалката на стола имаше огромно мокро петно! Но забележки към мен нямаше и оттам нататък се позавъртяха нещата. Когато колегите започнаха да излизат в отпуски – стана много интересно – ща, не ща – всичките ги замествах аз! /смях/.
– Зависеше ли заплащането от броя на емисиите, които водиш?
– Имахме щатни заплати. Не знам другите какво са получавали, защото не обичам да гледам в чуждите чинии, но аз започнах праз 1977 година като говорител 5-а категория със заплата 145 лв. През 1982 година вече станах първа категория и заплатата ми скочи над 300 лв… След това въведоха допълнителни бонуси за работа “на живо” – т. нар. персонални – по 30-40-50-60 лв. в зависимост от категорията. За всяка друга дейност извън Главна дирекция “Информация” се получаваха хонорари.
– Говорителите бяхте навремето много популярни, всяка вечер влизахте в къщите на хората, и то от екрана на единствената телевизия. Спомням си, че редовно се пускаха и слухове за вас…
– На първото голямо увеличение на цените по времето на социализма през 1979 година бяхме дежурни с колежката Веселина Александрова. Трябваше аз да прочета новината в последните новини след филма: “С 50 % се увеличават цените на хранителните продукти”. Приключи емисията и толкоз! Така се случи, че веднага след това излязох в отпуск. Като съм постъпил 1977, чак ноември 1979 излязох – бях нов и трябваше да уча занаята. Спомням си, че ми бяха резервирали хотел в Слънчев бряг – много хубав, навътре в комплекса. Настаниха ме в една хубава стая с изглед към морето. Бях преуморен, исках да си почина, затова тръгнах абсолютно сам. И естествено – къде ще се храня – в ресторанта на хотела. Слизам вечерта долу да вечерям. Седнал съм на една маса отстрани, просто не обичам да съм център на внимание. Дойде време за оркестърът да почива. Един от музикантите се приближи към мен: “Добър вечер! Вие не сте ли….?”. Казвам: “Да, аз съм…”. Той се огледа и много тайнствено, почти шептейки ме попита: “Тука ли ви скриха?”. Учудих се: “Какво имате предвид?!”. А той ми обяснява: “Ами тук различно се говори! Изчезнахте от екран… това с увеличението на цените!..”. Казвам му: “Аз съм в редовен платен годишен отпуск, три години не съм излизал в отпуск!”. Говорело се, че са ме скрили, за да не ме линчува народът сигурно!
А през 1995 година в централните телевизионни емисии БНБ обявяваше курса на валутите за следващия ден. А доларът тогава скачаше, играеше, правеше каквото си иска! Прибирам се след ефир в дежурния блок и звъни телефонът. Вдигам, защото бях най-близо. Беше женски глас: “Търся Димитър Игнатиев?!”. Казвам: “Аз съм!”. А отсреща тя изригва:
“Мръснико, негоднико, изрод!
Защо смени курса на долара – изгорях!”. Обяснявам й търпеливо: “Госпожо, това е фиксингът на БНБ! Аз само чета, не го определям!”. Но тя не иска да чуе: “Да пукнеш дано, негоднико!”. И мъже са ми се обаждали по същата причина няколко пъти!
– Дразнила ли те е известността, искало ли ти се е да се движиш незабелязан по улиците?
– Известността е нож с две остриета. Веднъж влизам в някакъв новооткрит месарски магазин срещу Малък градски театър “Зад канала”. Пред мен имаше трима-четирима човека. А зад мен се нареди една възрастна дама. В една тава зад витрината беше сложен хубав телешки черен дроб. А ние имахме домашен любимец шпрингер шпаньол, много хубаво куче! Викам си: “Защо да не му взема!”. През цялото време дамата мърмореше нещо. Наближи моят ред, казах: “Моля, премерете ми черния дроб!”. Но продавачът като го разгъна, видях, че е цял черен дроб! “Целият ли?”. Отговорих бързо: “Ами да, целият, няма да го режете!”. Дамата извика: “Ама няма ли още?”. “Няма!”, отсече месарят. Тогава тя изригна към мен: “Ау, как може, за какво ви е целият черен дроб?!”. Без да мисля много,
изръсих: “За трансплантация, госпожо!”
Целият магазин падна от смях на земята! А дамата продължи да кълне: “Тези от телевизията са толкова нахални, как може!?…”.
Едно интервю на Валерия КАЛЧЕВА
