В миналия брой на вестник „ШОУ” царят на имитацията Звезделин Минков разказа за приятелството и връзките си както с великия Георги Парцалев, така и с едно цяло поколение от най-големите ни комедийни актьори. Днес той реши да разкрие за първи път неизвестни факти и лични преживявания, свързани със „смях през сълзи”, които е предизвиквал в тесни кръгове от „наши хора” с имитациите си на Тодор Живков, както и оцеляването му „като по чудо” след среща с високопоставен член на Държавния съвет на Народна република България.
– Звезделине, ти си първият уникален, недостижим до момента имитатор на самия Тодор Живков, и при това го имитираш години наред далеч преди заветната дата 10 ноември 1989 г., когато го свалят от власт. Не се ли страхуваше?
– Да, първият имитатор на Тодор Живков съм преди той да падне от власт, макар че след като падна, се появиха и други. Но за мен това е все едно на умряло куче нож да вадиш. А го имитирах още от времето, когато сме пътували по сцените из страната с Васил Найденов, с Георги Христов, с големите естрадни звезди. Още тогава след концертите, в тесен кръг, се събирахме или на маса, или в някоя гримьорна. Аз имитирам Живков – те се смеят до припадък. Но аз съм хитър – те като се смеят, аз с гласа и жестовете на Живков им викам: ”Ама, внимавайте, `щото като се смеете, ста`ате съучастници, нали?! Ха-ха-ха…!”` И` естествено, че никой няма да отиде да си рита канчето, да си изяжда хляба заради това
да ме изклепа на властниците
Но другото, по-интересното беше, че постепенно започнаха много хора да се научават за това. Така имитациите ми на Тато стигнаха до ушите на някои високопоставени хора. Например случи се като бях на работа в Кърджалийския театър. Имах страхотни три сезона в този театър, в който попаднах по разпределение от ВИТИЗ от 1983 до 1986 година, с великата, много интуитивна актриса Велика Видева. Кметът на Кърджали се научава, че имитирам Тодор Живков. И на един банкет вече минава полунощ, всички си тръгват, а той ме вика в едно сепаре на ресторант „Арпезос”. Дърпат завеските и на масата са: кметът, първият секретар на градския ли беше, на окръжния ли комитет на БКП-то не си спомням точно, и шефът на МВР. Абе – тримата най-големи в Кърджали бяха там. Черпят с уиски, с кашута,с бадеми, с тънки мезета и силни питиета, с деликатеси, дето не сме ги виждали по рафтовете. И викат „Айде сега, имитирай!”. И аз почвам да имитирам: Парцалев, Никола Анастасов, Тодор Колев, Андрей Слабаков, Велко Кънев, Георги Черкелов, и още, и още… И… свършвам. Те се смеят в несвяст. Купон. Става обаче един и половина след полунощ, аз не мога да си тръгна. Само четиримата сме на масата и в един момент, кметът вика: „Абе, я дай още нещо!”. Аз, обаче отговарям: „Нямам други гласове, не мога повече!”. А той: ”Абе, дай, дай, тука ти знаеш кой, все сме си само наши хора!”. И аз „включвам”, и с гласа на Тодор Живков им викам: ”Може, ама нали знаете –
ако се смеете – ставате съучастници!”
– пробвам същия номер като при естрадните звезди и при тях, дали ще мине. Те поглеждат към първия на партията /БКП – б.а/. Оня почна да се смее. И – хоп – и те покрай него прихват вкупом. Започнах да имитирам Тодор Живков. Така се ля уиски до сутринта.
Спомням си и в Джебел веднъж гостувахме. Турчин беше шефът на БКП-то в това градче до Кърджали. Човекът ме покани на коняк, след като свърши представлението на театъра ни там. Но само мене кани партиецът. Влизам в кабинета му. Той врътна ключа и вика: „Разбрах от моя колега в Кърджали, че тука сега ще му дръпнете една реч по случай вашия спектакъл в Джебел”. А аз, пак с гласа и маниера на Тодор Живков, викам: „А, бе много `уба`о, много `уба`о се смеят теа `ора тука, бе! По-често трябва да идват, артистите тука, а?…Ха-ха-ха…”.
Така уж тайно, ама все пред ”наши хора” имитирах години наред Тодор Живков. Но аз добре наблюдавах и изучавах самия Живков. Опитвах се да проникна в самото му мислене, не само в жеста, гласа и поведението му. И това го правя от първия път, когато си позволих волността да се превъплътя в образа му.
– И кога беше това?
– Бях още ученик в Козлодуй през 1974 година. Той дойде да открива Атомната централа. А аз свирех в градската духова музика на баритон. Бях на три метра от него и го чух с ушите си и видях с очите си какво и как го каза, как изглеждаше; каква беше интонацията му… Помня до ден-днешен казаното от Живков на това откриване: ”Като погледна нагоре – ше ми падне капата, такъу голем комин сте построили! О-хо-хо-хо! Добре, че съм без капа!” /имитира Живков.б.а/ Буквално „го запечатах” и това нещо го направих вечерта на майка ми и баща ми, като се върнах у дома. Те си умряха от смях,
но ми забраниха да го правя пред други хора
Бяха учители. Познаваха системата. Страхуваха се за бъдещето ми.
– Когато го имитираше в годините, все пак не се ли намираха доброжелатели, които да те предупреждават да внимаваш в картинката?
– Предупреждаваха ме, разбира се. Казваха ми да внимавам, защото ако Тодор Живков ме чуе, сигурно много ще се смее. Но ако имам „късмета” не той, а някой от „неговите хора” – подмазвачите, копоите, горилите му, както им викаха, да ме чуе – дупе да ми е яко, тежко и горко ми – докато се усетя какво става и са ме докопали! А и имам един страхотно драматичен случай именно покрай това. За първи път ще разкажа този случай, който дори самият аз избягвам да си спомням заради ужаса от това, което преживях. То е трудно дори да се обясни, но ще опитам. Беше наистина ужас! Тогава усетих, образно казано, как между сърцето и тестисите ми има сякаш канап – свързани са с него. И в миг някой светкавично дръпна този канап. ”Чувам” едно „Хрд” и… завързва на възел „този канап” над пъпа ми. Дърпа. Не мога да се мръдна. Само очите си местя. Пари! Вцепенен съм! Страшно чувство! Страхотен стрес! Устата ми изсъхва за миг. Нямам грам слюнка. Лепне. Бял съм като платно. Ще колабирам. Треперя. Губя образ и картина. Ужасно! Ням съм. Не зная как се говори. Това се случи с мен тогава.
– Би ли разказал по-подробно за този ужас, кое го причини?
– Пак повтарям, още ми е много трудно дори да се връщам към този спомен.
На никой не съм го казвал досега – за първи път го споделям
Девет години правих хумор по три месеца на сезон, и то всяка вечер, в ресторант „Юг” на Приморско. Един голям ресторант с петстотин места в него. Лазаров се казваше шефът на ресторанта. Човекът преди това е бил полковник в МВР. Идва му един колега на гости – негов приятел. И шефът ми му вика: ”Я виж сега какво ще ти имитира Звезделин!”. Беше още много нашумяло делото със Сергей Антонов /набеденият за стрелбата по папа Йоан Павел Втори б.а./ и аз почвам да имитирам Тодор Живков. Викам: „Абе, вижте какво, не ги ли е срам да се занимават с таки`а глюпости? Сергей Антонов стреля̀л по папата?! Нема тако`о нещо! Ако Сергей беше стреля̀л по папата, папата щеш да бъде мъртъв! Щот` аз така съм ги обучавал моите. Като пра`ат нещо, да го пра`ат като `ората! Иначе, въобще да го не зафащат! Жив ли е папата? – Жив! Значи Сергей не е стреля̀л по него! Какво по-големо доказателство, видите? О-о-о-хо-хо-хо /имитира и гласа, и произношението, и смеха на Т.Живков б.а./
– Чакай – чий е този текст за папата и Сергей Антонов в устата на Тодор Живков?
– Текстът си е чисто моя измислица. Но да продължа. Гостът на моя шеф – гладко избръснат, с едно черно сако, само се подсмива леко, а босът ми Лазаров се залива от смях. Аз продължавам: „И още нещо – нашата политика е такава, че съвпада с политиката на пръвата социалистическа държава у света, а именно – братският Съветски съюз. Ше речем – ако некой стреля по нас, то ние сме готови да отвърнеме на удара, но ние първи да стреляме – никога! Има ли свидетел да стане, да каже, че е видел как папата стреля пръви по Сергей? Е, има си хас, глюпости на таркалета! Нема тако`о нещо. Папата не е стреля̀л пръви. След като папата не е стреля̀л, от какъв зор Сергей ше стреля по папата?!Ясно и льогично!”.
Оня с черния лъскав костюм само леко се приближи до мен и ми вика:
”Може ли за момент да излезем навън?!”
В първия миг само лека тревога се появи, но… нищо. Излязохме, заобиколихме заведението и застанахме между две високи дървета – в тъмното. Той само дръпна ръкава си и отвори с лявата си ръка лявата част на сакото си. Отдолу, във вътрешния джоб, с дясната ръка извади една карта, която беше захваната за джоба с шнур. Тикна ми я под носа. Мернах само някакво име да пише на нея, а отдолу прочетох: „Държавен съвет на Народна република България”. В този миг получих нещо като токов удар. Преживях ужаса, за който преди миг ти разказах – за „канапа” между сърцето и тестисите ми… Тогава ми пресъхна устата. Омекнаха ми краката. За миг ми се превъртя през главата това, за което са ме предупреждавали – че ако някой ден разберат копоите на Живков какви ги приказвам от негово име – става много страшно за мен! Предупреждаваха ме за „горилите на Бай Тошо”. Не знам той точно от кои беше – от горилите, от приближените му ли, кой?… Изтръпнах. Залепна ми небцето и… нямам глас. Оня ме пита твърдо: ”Кажи ми сега, тия неща дето ги каза на масата, кой ти ги каза? Откъде ги научи?”. Страшен психологически натиск. Разпит. Съска. В тъмното. Аз обаче не мога да говоря. Оня пак: ”Чуваш ли какво те питам? Кой ти ги каза, откъде ги научи тия неща?”. Аз преглъщам – сухо гърло. Ням съм. Не зная как се говори! Това продължи сякаш с часове, толкова дълго ми се стори. В един миг успях да продумам „Никой не ми го е казвал, аз си го измислих!”. Оня пак почна да ме мъчи да си признавам кой ми го е казал, чак тогава ще ме пусне… Накрая бях принуден да се закълна в мама и тати. Викам му: „Заклевам се в мама и тати. Те са учители. Учили са ме да не лъжа. Аз си го измислих!”. Тогава оня с костюма замълча за дълго и по едно време вика: „Много странно?!… Преди дванайсет дни бяхме в резиденцията в Банкя и пред много малък кръг от хора – бяхме само 12 човека, Тодор Живков го каза почти същото за Сергей Антонов. Думите му бяха тия, които ти казваш сега?!… Много странно?!”… Това беше най-голямото признание за мен! Този мъж „свойски” ме потупа по рамото и вика: „И все пак, внимавай! А сега да се върнем на масата!”. Е-е-е, как ще се върна на масата след това преживяване? Не можах да се върна.
– Излизал си „сух от дъжда” очевидно по някакви неясни, почти мистични причини. Шегувам се…
-О-о-о не е за шега! Наистина има нещо мистично. Цял живот съм имитирал Тодор Живков, а той взе, че падна от власт точно на рождения ми ден – на 10 ноември, и то точно, когато навърших 30 години. Десет дни преди това обаче го сънувах в странен сън. Никъде не съм казвал това, сега се сещам и ще ти го кажа, да чуеш: Бях актьор във Врачанския театър по това време. Назначиха ме на 1 октомври 1989 г. И същата вечер сънувам: Стая. Отворен прозорец. Заставам до прозореца и гледам навън. Вратата се отваря. Зад гърба ми влиза Тодор Живков. Приближава. Идва до мен. Спира. Потупа ме бащински по рамото. Наведе се към дясното ми ухо и каза тихо:
”Лошо, моето момче! Мно-о-о-го лошо!”
Беше само това. Не можех да зная какво следва. Десет дена след това той падна от власт навръх рождения ми ден.
– Последен въпрос – правил ли си опити да имитираш някои от днешните държавници?
– Абе, правил съм опити, но нещо не ми доставят такова удоволствие. И не че не мога примерно да имитирам Бойко Борисов, но в момента, който започна да го правя, някой би си помислил, че имитирам Краси Радков. Просто преекспонираха Бойко Борисов. Е к`во, като кажа вмето Бойко: „И подслушваме, к`во? Тоя подслушваме, оня подслушваме, ми за т`ва ни плаща държавата!”…
Имитирал съм и Иван Костов, но Тончо Токмакчиев го прави вече години наред. И Цецка Цацева съм имитирал, но… не е същото. Самите държавници са ми много скучни и суховати. Не ме вълнуват. Просто трябва да бъда само аз, да не се преекспонира образът на този, който имитирам и да имам хъса да направя този политик.
Едно интервю на Керка ХУБЕНОВА
