Стихове

  Без бъдеще. Без срам. Без усмивка. С начумерено лице. Посочи с пръст вратата – „Щастливка“ -мислеше си старото бабе. И пак босите крака ме отведохана улицата, пред старата врата. Където влажни погледи ме гледаха и казваха ми – „Беднота, беднота“. Забързани всички нанякъде,може би до студентския дом, който със сиви стени повтаряше:- Платете и аз ще ви бъда подслон. Нуждаещи ръце се протягаха, но никой не направи погром. Портата с цимент замазаха, чу се тежък железен стон. Завайках се пред очите на всички:- Какво ще правя сега? Нямам в джоба си парички, нямам дори мъничко храна.А те смееха се отгоре ми, дебели, облечени в палта. Със свити юмруци злословихаи сочеха към реалността. Само думи в мислите се гонят,един ден да вдигна гордо глава, да погледна небето, сълзи да се отронят,да извикам: „КРАЙ НА КРИЗАТА!“.
 
  Змия се надигна от полето,змия в устата си с много отрова. Ухапа него в сърцето,със змийкия си език в пръстта заровен. Море от черни слъзи поля планините,загнездиха се в сърцето, а той избърса си очитеи лечителка намери. Лекувах го цяла година,  казвах си: „Дано излезе отровата от това пусто сърце!“.Раната му отдавна мина, усмивка озари бледото лице. Ала надигна се тя от полята, започна да търси жертвата си пак. Кошмари му запалиха главата,как да се отърва от нея в този мрак? И намерих аз змийцата отровна, с пръчка ù пробих главата. Закопах я в дълбоки гробовеи отървах него – глупака.
 
  Думите горчиви пробиват дупки в моята душа, писания и различни блянове – забравени слова. Седя аз легнала на пода и стене моето сърце, към теб с удар протягам кървави ръце. „Мълчи!“ – ти знаеш думите, в мен стаени,през болка аз шептя. Устните ми опетнени проклятия крещят. А сетен удар тялото разклаща,ритник или бой, рана – синина.Твоят укор шамар изпраща,силна ли съм?! Ще издържа ли и тази злина?! Стонове, ридания и звуци,изпълнена е стаята – гори. А в главата ми удар, подир удар.- Как е сега?! Добре ли е да те боли?! И писъци болезнени, разнасят се навред. Пристъпи ужасни, смях. – Сега е мой ред. Обгърнати в сажди две тела лежат.Кажи ми, за кого е важно?! На кого принадлежат?!С последен напън бензин разстилам.Няма кой вече да ме спре. Когато аз пищях и умирах,ти моята любов отне. В тъмна стая ме затвори, да ме предпазиш, дали?! Тормози ме с години,как е сега да те боли?! И нека с всеки следващ пламъкразпалва се онова, което ми отне. Колко си жалък, колко си малък, разбра ли сега кое за мен е най-добре?! Когато молех те за минутка мълчание, за последен шанс дори. Превърна смеха ми в ридание, обля живота ми в сълзи.Аз не ще простя ти,нека Бог да ти прости! Не съжалявам, че такъв си, че наказа ме така. Ще допра с пръсти моите устнии навеки аз ще замълча. Думите, обаче, в мен напират,отново искам да кълна. – Остави ги, нека в теб изстинат -някой ме разбра. И клетвата едничка самов душата ми се скри. Думите са много прости:- Гори в Ада! Гори, Гори, Гори!
 
  В хилядите думи, в хилядите мои грешки, намират се хиляди постъпки,постъпки и не до там човешки. Миналото ми изпълнено е с много кръв и жар, сълзи и плач по мен се лееха,завързвах познанства, а след това пожар,а те ме гледаха и отгоре ми се смееха.Ти стана свидетел на моите сълзи – човешки, без срам, без укор, без капка сарказъм, помисли си, че се правя на „тежка“,за момент се усъмни в тази инвазия. Но аз мъчех се над пошлите си чувства, дълго време сляпа бях,но днес докосвам с устни, твоите устни,и с тях искам да умра. Твоето име, в сърцето ми гравирано,боли ме всеки път, ръцете ти, по кожата ми татуирани,оставят дъха на твойта кръв и плът.И как смяташ ти, че след всичките ми чувства, ще те обрека на гроб студен,ще докосвам не твоите, а някои чужди,ще гледам теб обезчестен?! И как смяташ ти, че моето сърцебез ключ за друг ще се отвори,като този ключ е в теб,за един-единствен се отваря, на никой друг не ще говори.Как мислиш ти, че думите ми можеда не излизат от моето сърце, взри се, слънце, взри се,тук в мен е твоето лице.
 
  Казват, че обичал ли си някога,след него празнота стои,по-силна любовта от всякога,теб може силно да огорчи.Казват, че след като си тръгне,тъгата спира да кърви,лееш сълзи подир сълзи,сърцето спира да тупти.Казват, че погледът неясен,празнота добива тойи сякаш пристъп ужасенобвива сърцето в покой.Казват, че в един момент сълзитеспират да текат отвън,болката се вплитаи те в сърцето падат като гръм.Казват, че любовта не съществува,че обичал си напразно ти,че той или тя не тъгува,както ти, когато те боли.Казват, че надеждите ти са празни,че няма смисъл да си тук,че сълзите ти никому не са важни,че превърнал си се в отпадъци, в боклук.Нека те да не вярват,че всичко може да се промени,нека да не спират да бягатот горещите сълзи.Нека нивга да не знаяткакво значи да боли,да не видят ада в раякакто, когато си тръгна ти.
 
  Но вече ще е късно,решението ти пред мен ще стои,ще докосвам устни подир устни,една сълза безмълвна ще кърви.Болката ще е непоносима,ще плаче и мракът с мен,ще бъда не просто любима,а монотонен сив ден.Ще минаваш покрай мен затворен,ще обръщаш глава настрани,между нас кръгозор разтворен,ще спира и твоите сълзи.И нейде някъде в празнотата,в мрачния посивял град,ще намериш дъх от синевата,ще чуеш малък тих глас.Някой отново ще повика,ще се обърнеш и там ще е тя,коя е никой не ще попита,ще е част от мрака, просто синева.Ще се превърне в мечта прекрасна,ще те обиколи,ще бъдеш по нея прехласнат и ще забравиш мигом тези сълзи.Ще избършеш морно чело,ще оставиш и сърцето на земя,ще се обърнеш и ще кажеш смело:“За мен си минало, сбогом, самота…“
 
  Поляна сива, сиви мъки,с капки лицето ми заливат,бисерни, небесни сълзи,и после върху почвата умират. Напразно думи в мен се лутат,умирайки и те с мен,душата ми пресичат и забулват,студ е в мен стаен. Грозни мисли се отзовават,песента им вопъл неизживяни с тежки думи призовават,сънят е просто блян. Дълго сърцето бие,дълго тупти то под гръдтаи нещо все се крие,зад онази неволна тъга. Ръцете прегръщат посивелия ден,чакайки да ги посети нощта,да намерят поглед в мен стаен,поглед, омаял ме в една самота. Капките лудо се гонят,сълзи дъждовни са те,за мен ли и те се ронят,или чакат някой да ги спре. Погледът, реещ се в безкрая,тъй празен, отново е сив,полива и той края,с този едничък, последен стих.
 
  Поредният ден е, в който теб те няма,разликата е, че днес е твоят ден рожден,а аз мечтаех си неотдавна,на този ден да бъдеш с мен. Ала ти поиска аз да си отида,не го сторих и ти обърна ми гръб,а как можеше да искаш да замина,като без любов душата умира от студ. Нямаше смелостта да ми го кажеш в очите,отиде си чрез SMS,а това превърна дните ми,станаха като каша, объркана смес. И на този ден,аз зная, няма да те видя,няма да мога да те докосна дори.Трябва да те подмина,както ти подмина мен и остави ме да ме боли. На този ден ти ще целуваш нея,на този ден тя ще е до теб,и ще ти дава всичко, що искаш,докато не превърнеш и нейното сърце в лед. Аз казвам ти „Сбогом“ -време е да си  отидат и моите мечти.Помахвам им за сбогом с болка,защото с тях умираш и ти.
 
  Луната самотна в нощта изгрява,вятърът докосва звездите с полъх на цветяи в ритъм с него се олюляват,тихо запяват песен една. Девойка млада имало някога,девойка влюбена в млад левент,но не сполучила с него горката,оставил я с празно сърце. Дълго страдала тя по него,дълго ляла за него сълзии силно й се искалотой да се върне и да я прегърне дори. Желаела все още неговите две очи,горяли в душата й думите,любовта не спирала да я мъчи,желаела да докосне пак устните му. Не можела да спре болката вътре в нея,нямало как да я понесе,взела ножа и в сърцетопробола се, желаейки да умре. И ето така песента им свършва,изпяват те болката на една жена,казват, че призракът й още чакалюбимия й да се върне при нея.