Разкази

     Тя чу скандалът, който се вихреше в съседната стая. Беше ужасяващ. Чу думите, чу всичко. В един момент изпусна кутията с изрезките, които държеше в ръцете (картинки, които тя щеше да покаже на майка си за новата й стая). В следващият момент тихо, почти пълзешком се промъкна до врата на спалнята. Опря ухо на вратата и пак се заслуша. Следващите няколко изречения, едва не я накараха да припадне от ужас. А те бяха: – Добре, ами това дете, което чакам от теб? – Абортирай го! – сряза я Том. – Да, но то е твое, аз искам това дете! – почти през сълзи каза Катрин. – Това не ме интересува! – пак я сряза Том, след което добави- Отивам си, Катрин, този път завинаги!    Хрипове се разнесоха из цялата стая. Евелин не можеше да слуша повече. Обърна се и изтича почти разплакана в стаята си. Запуши ушите си и се разплака. Започна тихо да повтаря: -Дете?! Какво дете?! За какво говори мама?! Какво е това дете?! Не мога да повярвам!     За момент се чувстваше страшно пренебрегната и изоставена. Почувства се отново така, сякаш беше отново на пет годинки и току- що беше разбрала за раждането на брат си. Спомняше си още този момент, в който той поотрасна и всички започнаха да я пренебрегват. Тогава, сякаш семейството й забрави за нея. Тя започна да расте, все повече и повече. Започна да навлиза в пубертета. Сблъска се с доста неприятности, но никой не й обръщаше внимание. Сякаш всички бяха забравили за нейното съществуване. Една сълза се отрони от очите й и тя промълви: -Не пак! Не отново, само не пак. Следващото няма да го издържа. Повече не мога.     В този момент пред нея блесна острието на нож. Лъскаво острие, подаващо се от чантата й. Съвсем беше забравила за него. Отиде и го взе в ръцете си. Мислеше само за едно. Самоубийство. Всъщност за нея това беше решението. Хвана здраво ножа и го заби в ръката си. Дръпна го рязко. Изправи се горда, държейки ръката си с другата. Придвижи се отново до съседната стая, където още Том и Катрин се караха. След което сви надясно и влезна в банята. Пусна водата и напълни ваната. Съблече дрехите си бавно, една по една, докато кръвта се стичаше по ръката й.       Понечи да влезне в банята, но едва тогава забеляза локвата под нея. Усмихна се. Влезна във ваната и се отпусна. Натопи главата си и се заслуша в пулсациите на сърцето си. Туп-туп. Това я успокояваше. Мислеше си: -Дано никога не се събудя! Поне мама да не прави аборт, а аз да не съм й в трудност. Нека всичките средства отиват за детето. Не искам да преживявам това отново. Не искам. Господи, прибери ме при себе си. От топлината на водата и ударите на сърцето си, започна да се унася постепенно. Клепачите на очите й започнаха да натежават. Неусетно притвори очи и заспа. Засънува странен сън, в който тя ставаше от ваната и виждаше себе си от страни. Помисли си: -Божичко, колко много кръв! След това отиде до съседната стая, където още Том и Катрин се караха. В един момент Катрин излезе от стаята и отиде до стаята й. Отвори вратата и я потърси с поглед. Ала от нея и следа нямаше. Зачуди се. Затвори вратата и потърка очи. Започна да обикаля нервно по стаите. Знаеше, че е някъде тук. Тогава чу плисък на вода. Вероятно капка. Отиде до банята и потропа на вратата. Отговор нямаше. Бутна вратата – не беше заключена. Отвори рязко. Гледката, на която се натъкна може да изправи косите на всяка една майка. Беше ужасяващо! Затича се към трупа на дъщеря си и я извади от водата. Вода, която беше розова на цвят. Изпищя. Том се притече на помощ. Ала тялото на Евелин седеше все така безжизнено. Том хвана врата й и потърси пулс. Ала пулс нямаше. Обърна се към Катрин и рече: -Мъртва е, Катрин! Тя изпищя: -Но защо? Какво не направих? Какво не й дадох? – прегръщайки тялото силно. Том я хвана и я дръпна настрана. Разтресе я силно и я помоли да се овладее. Тъмнина. Евелин успя да види само това. Тогава пред нея се отвори огромен коридор- тъмен. Тя закрачи из него. Беше тихо. Тя беше сама. Слуха й се концентрираше внимателно в тишината. Изведнъж в коридора се появиха множество врати. Тя посегна към едната. Отвори я. Там видя себе си с малкото си братче. Затръшна я и продължи напред. Намери следваща, отвори и нея и видя себе си как си играеше сама на пясъчника. Продължи. Започна да отваря всяка врата, а зад нея се криеше картина от живота. Ала в един момент спря. В дъното на коридора забеляза друга врата, различна от предишните. Приближи се до нея и я отвори. Там седеше той- голям и черен, тя знаеше кой е той. Знаеше, че идва за нея. Искаше да пищи, но не можеше. Тогава той й продума с глас подобен на хиляди дерящи гласове: – О, о, Евелин… Не бягай, мила. Ти знаеш, че самоубийците не преминават отвъд, а идват при мен. О, скъпа Евелин, ти беше егоистка. Ти пренебрегна онова, което ти беше дадено от Бог, защото не можеше да приемеш още едно разочарование. О, Евелин, тук мама и татко ги няма. Сама си и си моя, о, скъпа Евелин. – от огромната му челюст се плъзна огромен змийски език. Облиза се и ехидно се усмихна. В един момент огромния и грамаден демон придоби човешки облик. Беше красив, ала красотата само привидно лъжеше. Евелин знаеше това. Той протегна ръка към нея и се опита да е докосне, ала тя се дръпна. Тогава той издаде писък подобен на някаква граблива птица и зад него се появиха още хиляди подобни. Грозни с уродливи лица хора. Имаха дълги и остри нокти. Затичаха се към нея. Разпериха крайници и започнаха да дерат кожата й. Болеше адски. От нея започнаха да хвърчат парчета меса. Огромни и ужасни. Същински кошмар. Тя се затича, за момент си помисли, че само сънува, прииска й се да се събуди. Ала за съжаление не беше сън, по-лошо- реалност. Тича в коридора дълго, но имаше чувството че накъдето и да поеме все се върти в кръг. Чуваше само неговият смях. Това я караше да се страхува. Крещеше силно: -Мамо, татко, къде сте? Мамо, помощ, обичам те, искам да се върна! Мамо! Мамо! М-а-а-а-а-м-м-м-о-о-о-о! Ще слушам! Ще бъда вече добро момиче! Мамо! Помощ! Нямаше изход. Накъдето и да бягаше. Нямаше никакъв изход. Тя падна на земята и започна да плаче. Заразкайва се за дето беше пожелала смъртта си. За детето, за всичко. Искаше й се всичко това да спре. Искаше й се да се върне отново. При майка си, при семейството си. Тогава в коридора се появи малък лъч светлина. Тя ясно видя очертанията на малко дете. То застъпва плахо по коридора и се приближи до нея. Беше момиче. Протегна ръце към нея и със звънливият си глас каза: – Како, аз съм, твоята сестричка! Евелин за момент се втрещи. Заразглежда момичето от глава до пети. Тя беше същата като нея- руса със светли очи. Имаше букли. Малки панделки и рокличка, с която беше облечена. Тогава гласът на момичето пак прогони мислите й: – Како, аз съм Мирела, твоята сестричка. Како, аз трябваше да се родя след няколко месеца. Но мога да почакам. Виждаш ли коридора зад мен? – Евелин кимна, тогава Мирела продължи- Това е пътят към живота, како, ако ти тръгнеш по него, ти ще се родиш отново. Ще имаш втори шанс за живот при Катрин. Аз мога да остана тук. На мен те нищо няма да ми сторят, защото аз съм чиста, ала ти, ти можеш да продължиш напред и да се родиш вместо мен. Тогава пак ще си при Катрин и Том. Живота ти ще е по-лесен. Како, чуваш ли ме? Евелин още не можеше да повярва какво й се случва. Поклати глава , сякаш се разсъбуждаше в този момент и отново кимна. Тогава Мирела продължи: – Хайде, како, тичай, роди се вместо мен. Чу ли? Но, ако се опиташ пак да се самоубиеш, ще дойдеш тук. И не ме забравяй, кажи на мама, че много я обичам, но няма да отида при нея.   Тогава Евелин се затича към светлината, гмурна се в нея и се появи в утробата на майка си. Не можеше да повярва, че тези няколко часа в коридора бяха равносилни на няколко месеца. Защото , когато се появи в утробата на майка си, тя вече беше в петия месец. Евелин се сви. И се замисли. Господ й бе дал втори шанс. Сега, когато се роди, ще си мисли за това, че има мисия на този свят. Тя не трябва да ревнува, никога повече не трябва да допуска това да бъде егоист. Трябва да обича и уважава родителите си. Трябва да ги приема такива, каквито са. Замисли се. Даде си една реална равносметка за живота, който й предстои. Сега съжаляваше, че бе подложила всичко на съмнение, че бе накарала родителите си да страдат. Че мислеше, че сестра й- Мирела ще бъде ужасна. Сега вече тя трябваше да оцени живота, да разбере неговата същност и колко важен е той. Трябваше.  Неусетно, докато мислеше тези неща, се завъртя рязко и се смъкна надолу. Усети това като силно земетресение. Понечи да се хване за стените, но нещо под нея изтече. Това значеше само едно…
 
  Беше зимен ден. Изведнъж над студения и скован от студ и лед град, заваля дъжд. Той не беше присъщ за този сезон от годината. Затова хората живущи в този град, поглеждайки към небето, казваха , че то плаче. Валя. Валя. Изваля се. Ала последната капчица вода отронила се от небесата – оживя. Падайки към земята, ветровете я подгониха, опитвайки се да я запазят цяла. Неусетно тя се търкулна по вледенените покриви на схлупените къщи. Поздрави хората. И забърза към земята. Там я чакаше важна мисия.       Тя беше различна капка, но не само затова, че е жива. А защото стигайки до земята не се разби на парчета като останалите скучни капки -напротив- още по-жива от всякога, продължи да броди. Вървеше сякаш с часове. Незабавно трябваше да стигне до езерото край градчето – сковано от дебел лед. Иначе казано – същинското сърце на зимата. Трябваше да му предаде, че пролетта скоро ще настъпи. И тайничко вътре в себе си, се надяваше той да я вземе при себе си.     Умори се. Взе решение- ще се плъзне по една жива река и така по-бързо ще стигне до мястото. Стигна до езерото. Изправи се и стъпи уверено на леда. Съвсем закачливо продума: – Ех, Лед, защо така си сковал езерото? Хайде, време е да го пускаш, скоро пролетта ще дойде! – ала ледът мълчеше сърдито. Тя разбра, че той няма да й обърне внимание, затова продължи по-мило и настоятелно:- Но Лед, трябва да ме пуснеш при себе си!  Хайде, вървях толкова много. Уморена съм. Искам да ме гушнеш и да стана заедно с теб –  част от водата. Моля те!  Пусни ме при себе си. Нека да бъда една малка капка любов в твоето сърце.   Ала ледът продължаваше да не й обръща внимание и да мълчи. Изведнъж се обърна,  погледна я с двете си сиво – изпити очи и тромаво заговори:- Ха, аз част от зимата – господар над езерото… Аз- единствен, който мога да властвам над всяко сърце, над всяка вода, над всяка капка. И аз- най-силният и велик, който да определя кога една вода да бъде скована. Да се подчиня на теб, защото си част от водата?! Нима мислиш, че една дребна сълза, може да разстопи лед като мен?! – след тези думи ледът й обърна гръб и продължи да мълчи. Малката, небесна сълза се замисли. Загледана в леда отговори: – О, Господарю на Леда, пусни ме при теб. Скоро ще дойде пролетта. Небето ще се разтвори. Ще грейне бляскаво слънце и ще започне да те топли. Ще те гали с лъчите си и ти от обич ще се разтопиш. Ще се изпари част от водата на езерото, заедно с теб. Ще се превърнеш в пара, а след това в красив облак. Ще те завлачат ветровете. Не след дълго ще натежиш от мъка за това езеро. Ще застанеш някъде и ще се наплачеш. Отново ще се превърнеш във вода, точно като мен. Но няма да знаеш правилния път за това езеро. Ако ме пуснеш при себе си, аз ще ти го покажа. Но иначе ще си останеш там и скоро водата в това езерце ще пресъхне.   Ала ледът не й вярваше. Той беше убеден, че това няма да се случи. Стана още по-навъсен. Мислеше си, че той е най-велик. Че няма как нещо толкова малко и очевидно- толкова глупаво – да знае повече от него. Тогава малката сълзичка, разочарована, че няма да я пуснат, загоря от обич. Разплака се. Втурна се в снега, където зарида с глас и с горещи сълзи разстопи една мъничка снежинка.    Ала много скоро облаците се отдръпнаха. На небето се показа жаркото слънце. Щъркели заобикаляха наоколо. Ледът започна да се топи. Съвсем скоро част от него се изпари. Занесоха го облаците. Загубен във вихъра на вятъра, той спря и се разплака, защото му беше мъчно за дома. Но така и не се върна, защото не можеше да намери верният път за вкъщи. Мъничката сълза плака, плака. И заедно с малката разстопена снежинка напоиха земята. Много скоро от земята се подаде стръгче и от там израстна едно красиво, но тъжно кокиче.    Когато минаваш покрай някоя градина – спри се. Заслушай се в полъха на вятъра. Разгледай красотата им. Днес те със своите аромати разказват тази история. Така че бъди съпричастен, порадвай се на тяхното ухание. 
 
  Start blogging by creating a new post. You can edit or delete me by clicking under the comments. You can also customize your sidebar by dragging in elements from the top bar.