Михаил Билалов тази вечер излиза за първи път в „Почти представление“ в Младежкия театър – новия спектакъл на Явор Гърдев по три едноактни пиеси на холивудския хулиган Итън Коен. В една от тях, „Дебат“, Мишо играе Бога, който не допуска отклонение от руслото на вечния морал. Георги Стайков е колегата му, който е склонен да прощава. Перфектният актьор все още не е подписал договор за следващ сезон на „Под прикритие“. И не знае кога ще се случи това. Шегува се, че в последния момент е разбрал, че сценаристите са го уредили с дъщеря. Няма време за разточителни удоволствия – практикува айкидо, но за него това е необходимост. Вечер успява да изпие по бира с приятели из софийските кръчми. „Всъщност най-екзотичното в живота ми е, че излизам на сцената“, резюмира Билалов неволите в арт гилдията. Мишо е женен за японка, двамата имат две дъщери.
– Г-н Билалов, вашият Бог ли е по-радикалният в „Почти представление“?
– Да. Но все пак той е персонаж, написан от актьор – това е театър в театъра. Ако трябва да го сравняваме с Истинския, става дума за този, който съди. А пък всеки от нас знае, че Бог е всеопрощаващ. Но на моя герой му е писнало от хорските грехове и идва да се разправя категорично с грешниците. Това е шоу, в което единият Бог съди, защото е дал правила, спазвани от много малко хора, а другият е еманация на всеопрощаващата Любов. Всъщност това са двете кардинални идеи за присъствието на Бога в живота ни.
– Къде е основният конфликт?
– Между универсалното вярно и релативизма. Две големи групи спорят в съвременния свят – едните казват, че всичко е позволено, а другите се опират върху вечните ценности и спазването на моралните категории. Виждаме как забраненото в Библията все повече влиза в бита ни. Примерно брака между хомосексуални. И все пак Надеждата е голямата тема в „Почти представление“.
– Бихте ли коментирали Десетте божи заповеди?
– О, не. Нито пък мога да кажа дали съм съгласен с тях или оспорвам някоя – просто ги приемам, защото са от Него. Има спазване и неспазване. Дали аз съм праведен, остава между мен и изповедника ми. Моят Бог в представлението изглежда агресивен и строг, но е далеч от възможностите на Истинския. Когато той, Истинският, реши да действа, нещата идват на мястото си. Дори само с едно земетресие.
– Кога дефинирахте представите си за добро и зло?
– Още на 7. Като деца сме по-интуитивни в оценката – кое е позитивно и кое е лошо. Аз съм вярващ човек, така че критериите ми се приближават максимално до това, което изисква християнството. Неговите стойности имат значение за мен. Би трябвало те да са валидни за всички – всяка от Десетте божи заповеди ясно определя как трябва да се случват нещата от живота.
– Бил ли сте принуден от личности или от обстоятелства да свърнете от правия път?
– Ако това се случи, обикновено се нарича грях. Като всеки жив човек съм правил грешки. От тези, които се пазят много ясно в нашата памет и стават явни след смъртта ни. Ако не беше така, щеше да бъде изключително лесно. Съществуват доста моменти в живота ми, в които не съм бил добър. Но кой може да се похвали, че е съвършен?
– С какво помните бургаското си детство?
– Само с хубаво – беше безгрижно, красиво, свежо. Имах щастието да ритам топки, да скитам из блатата с приятели, да се въргаляме в колиби. Играехме мачове, стреляхме с фунийки и с топчета, тичахме с ожулени колена, а сега стоят пред компютрите. Имахме банди, измисляхме конфликти и битки между тях, бяхме доволни от света. Защото детството ни се случваше вън от вкъщи.
– Изживявахте ли се като морски вълк?
– Не съм най-добрият възможен плувец, предпочитам да съм в лодката. Между 12 и 15 бях убеден, че съм страхотен във водата. Правил съм какви ли не глупости пред очите на девойките. Истинските морски вълци всъщност са в кръчмите и по корабите. Справях се отлично като крайбрежен гларус. Нямаше как да видя красиво и само момиче на плажа и да не му кацна? Сега не бих го направил, но тогава атакувахме на цели групи.
– Продължавате ли да общувате с момчетата от онази епоха?
– Да, между тях има алпинист, композитор, певец, бизнесмен. Това, че аз съм актьор, не ги дразни.
– Бихте ли снимали в името на финикийските знаци?
– Няма какво да се лъжем – всеки работи, за да получи едни добри пари. Тук професията ни е адски зле разбрана и лошо платена – за разлика от много други държави. У нас се забравя, че всеки актьор е скъп материал и не е евтино да бъде използван. Но България в много отношения е рядка страна.
– Как оценявате ситуацията тук и сега?
– Беше и остава една и съща – улица без изход. Тупик, както казват руснаците. Нищо от това, което се случва днес, не се различава от онова, което наблюдавахме вчера или онзи ден. Ние се заблуждавахме, че имаме правителство, но бяха случайно събрани хора. Така че положението никак не е брилянтно. Съседите ни на Балканите се справят доста по-успешно. Не знам защо не си задаваме този въпрос – как те могат, а ние не? Но от прекалено продължителни анализи няма особен смисъл. Трябва да се действа – веднага и ефективно. Правителството не бива да бъде от представители на партиите – те толкова са ми омръзнали, че не мога да дам вота си за нито една от тях. Най-полезно, според мен, ще бъде да има програмен кабинет. Без догми и хора, обвързани с политическо и друго, всички знаем какво, минало. С повечето от тях сме от една генерация, така че сме наясно с биографиите им. В България всички сме братовчеди или баджанаци.
– Това означава ли, че одобрявате служебните министри?
– Да. А и без това става ясно, че те може би ще останат във властта още доста време. Ще ги подкрепям, докато някой от тях не се ояде, не започне да се върти на ляво или на дясно и не затъне в лойта. Но стане ли, те сами ще започнат да падат от клона.
– Тоест нямате нищо против Владо Пенев, с когото правите дуети още от 90-те години на миналия век и досега, да е начело на културата?
– О, разбира се. Той е изключително адаптивен човек, а и каквото не знае, ще го научи в крачка. Много интелигентно момче е и бързо ще се справи с онова, което на други ще отнеме месеци. Така че сегашното правителство може да продължи да действа, а онези, другите, да се карат колкото си искат.
– Всичко това може ли да стане във Франция?
– О, там стават неща, които са къде къде по-тежки от нашите мърляшки и миризливи случи, с които сме свикнали и приемаме. Проблемите във Франция са много по-глобални и фрустриращи – с имиграцията, с националната идентичност. Тотална бакия. Сега навлизат в нова рецесия и никой не е учуден. Французите имат най-големи задължения към Европейската банка, тъй като правят огромни инвестиции в сферата на социалните нужди. А огромното производство вече го няма – то беше изнесено почти изцяло в Китай, Турция и Индия. В момента във Франция се купуват най-вече луксозни стоки – но има група монополист, така че за индустрия е трудно да се говори. Средният бизнес вървеше, докато имаше дясно правителство. След него дойде ляво и то започна да топи натрупаните пари. Данъците се вдигат, хората са недоволни, излизат по улиците – като в България. Само немците се движат успешно в правилната посока. Може би Германия трябва да се обособи като отделна държава, а останалите да се обединят в европейска общност, която яко го е закъсала. Особено на юг. Англичаните са стабилни, но те по традиция се дистанцират от континента. А Европейската комисия назначава и назначава нови чиновници – предполагам, че вече са над 5000. Още една бюрокрация върху главите и сметките на хората. Северните страни си построиха икономиките така, както на тях им харесва и държат на принципите си. Ние въобще не можем да се сравняваме с тях. Говори се обаче, че доста хора там преживяват сложни екзистенциални кризи, които водят до самоубийства. Така че всъщност няма за какво да им завиждаме. Вкъщи е най-добре. А и парите не те правят щастлив. Познавам милионери, които поискаха да сложат край на живота си.
– Но през 90-те години душата ви отведе във Франция…
– Моят мотив да напусна България никога не е бил икономически – въпреки че тогава тя далеч не беше цъфнала и вързала, нямаше какво да ядем, редяхме се по опашки за хляб и кисело мляко. Ако тогава исках да печеля, веднага щях да избера Канада или Япония. Ако мечтаех да стана богат, може би щях да се озова в ситото на Лондон – да играя и да рискувам на борсите. Слава Богу, не съм имал и нямам подобни мераци. Големите пари не успяха да ме изкушат. Въпреки че във Франция нямах избор и веднага започнах да работя – първо, за да оцелея, после за хората, които зависеха икономически от мен, след това за децата си. Бог ме запази и ми помогна да остана себе си. Благодарен съм му за това.
– Как върви бизнесът ви в Париж – имате фирма за озеленяване?
– Сезонът не е добър. А и има криза в недвижимите имоти, а ние зависим пряко от тях. Така че не виждам розово бъдеще в близките три-четири години. Спечелих проект „Зелен Париж“, но след като новото правителство дойде на власт, стопира всичко, което трябваше да бъде изпълнено с обществени средства. Така Франсоа Оланд ми бръкна в здравето и в джоба. Но не само на мен. Всъщност самият той няма директна вина. Оланд е представител на класата на големия марш – всички викат „за“ и „напред“. Защо и накъде, не е ясно. Във Франция все още съществуват подобни бродяги, които активно правят политика. Опасното е, че зад тях стои цялото имигрантство, което става все по-многобройно. Френската интелигенция винаги е лява. Тя най-много се страхува да не я обявят в ретроградност, да не я заподозрат в десни идеи и действия. Французинът се чувства патриот, когато ходи по манифестации. Това е големият майтап на тази държава. Кънки, колелета и плакати „Аз съм против“. Ако ги запиташ против точно кого и какво, не могат да ти кажат. Всеки от тях е най-добрият, при никой от тях няма проблем. Но сега, те, лошите, които искаха да се работи, се изнесоха в Китай и стана страшно.
– Да разбирам ли, че не бихте гласували и във Франция?
– Нямаше за кого – беше ясно, че Саркози си отива. Нямаше кого да изберем. Като у нас. Въпреки че Франция не е била в няколко робства, не е била губеща във всичките войни, има грандиозен туризъм. Но пак е в криза. Парите са в банките, никой не иска да инвестира. Личната собственост е гигантска по мащабите си. Частните имения в Нормандия и по Ривиерата са нещо невиждано. А при нас какво трябва да се направи – може би е по-добре да се върнем към модела, в който да бъдем нечии поданици. Най-близко са Русия и Турция, Англия е малко по-далеч, но и тя е чудесна алтернатива. Който каквото иска да каже за мен.
– Когато отидохте за първи път в Япония, какво ви хареса най-много?
– Храната и пиенето. Невероятната чистота. Никой не ме блъсна, никой не ме напсува – така, както се случва в Европа. Архитектурата е феноменална, не знаеш къде си попаднал. Никой не се натяга да говори нито английски, нито френски. Трябва да се справяш с няколко фрази, които вършат работа навсякъде – искам да ям, искам да пия, искам да спя, искам да отида в тоалетната. Те имат термин – тайджин, тоест чужденец. Показват изтънчено снизхождение или направо презрение към този тип хора. То се изразява в безкрайна учтивост. Много държат на нея, въпреки че нас, балканците, европейците и американците, откровено ни считат за маймуни. А това не е много далеч от истината – когато се завърнеш от Япония, попадаш директно в клетката. Има много смешна книжка – за 100-те грешки, които допуска чужденецът в Япония. Там всеки от нас може да види колко е комичен в очите на онези хора. Но това е съвсем логично. В Япония нямат нищо общо с индо-европейското схващане на нещата от живота. Спят на земята, тоалетните им са като летящи чинии – мога с часове да се забавлявам в тях.
– Научихте ли се готвите японски блюда?
– Не. Предоставям ги на специалистите в жанра. А после ги хапвам с удоволствие. Сушито в София няма нищо общо с това в Токио. Дори оризът не е същият. Да не говорим за рибите – откъде и как ги вадим. Бях опитал у нас и суши със сирене – направо обезумях. Ако бяха добавили лютеница и кебапче, щеше да стане още по-атрактивно.
Самият аз бях по принуда в тази професия. За година и половина постигнах страхотен прогрес – от чирак станах главен готвач. Беше през студентските ми години – случваше се в Руски ресторант. Когато тегобата и паричната криза налегнат човек, той се справя с всичко. Направо твори чудеса. Беше оцеляване, а не екстравагантност. Бях като бог Хефест – с по един тиган във всяка ръка. Търчах от миялното до котлоните. С колегата ми изхранвахме по 80 човека на обед. Той беше много колоритен – тъмнокож юнак, осиновен от двама богати руснаци. Рецитираше почти целия „Евгени Онегин“ в оригинал, църкуваше се три пъти повече от тях, знаеше цялата Василиева литургия наизуст.
– Някой ден ще напишете ли книга за безкрайните си приключения по света и у нас
– Не. Опитвал съм се да пиша, но не ми харесва какво се получава. На другия ден казвам: „Ужас!“.
– Все пак играете журналист в новия сериал на БНТ „Четвърта власт“, който трябва да тръгне през есента…
– Там съм по-скоро главен редактор. Жена ми, в нейната роля е Снежина Петрова, ме спуска с парашут в горещия стол. Правим вестник, който се казва „Четвърта власт“ – философията му е нещо като на „Бивол“. Говорим за журналистиката – такава, каквато би трябвало да бъде. Повечето от медиите в България са зависими. Нямат нищо общо с вестник като „Нувел обсерватьор“, който е напълно шоков. Той сваля политици.
Та моят екранен герой пази авторитета на изданието, грижи се за оцеляването му, парира политическата агресия към най-добрите му репортери. Няма яхти, няма голф. Склонен е към медийна революция, защото има действителни новини и добри източници. Това ще бъде от типичните професионални сериали, които вървят с огромен успех по света. Мисля, че сега беше времето на „Четвърта власт“. Но явно някои хора в БНТ са решили, че е по-добре да изчакат – за да стане ясно накъде ще задуха вятърът. Всеки си прави сметката – как е с този или онзи, който би могъл да дърпа конците. Голямо душене на въздуха пада. Искат да хванат рибата под водата.
– Дъщерите ви гледаха ли „Под прикритие“?
– Когато Джаро беше по-често и повече на екрана. Едната е на 7, другата – на 10. Все по-зле са с българския език – защото аз все повече липсвам вкъщи. Не го учат, а и няма защо – като виждам какво става в родината. Не им трябва особено – освен ако не решат да четат „Под игото“ на Дядо Вазов. Как да учудя две деца с нашенски приказки, когато на тамошния пазар има невероятни издания на Шарл Перо и Андерсен. Отнасят се учтиво към екзотиката. Могат, разбира се, да говорят с баба си, моята майка, с лелите и братовчедите. Виж, ако бях руснак, щях много да държа да научат родния език на Пушкин.
– Тук какво им харесва?
– Морето и планината. Но все по-малко. А и къде да ги заведа при това бясно застрояване? Цял подвиг е да открием дива и автентична природа.
Албена Атанасова, в. „Стандарт“
