“17 юни, работно поделение. След обяд заминаваме. 18 юни. През нощта в 24 часа ни вдигнаха.”
Последното изречение е написано с молив във войнишкото тефтерче на редник Ангел Лазаров от Тополовград. През лятото на 1968-а неговият 12-и мотострелкови полк в Елхово е изпратен да потуши бунта в Чехословакия, който в наши дни е известен като Пражката пролет.
По това време редник Лазаров все още не е навършил 20 г., но вече е стар войник в танкова рота на Елховския полк. Съдбата решава той да не стигне до размирната социалистическа държава и да се върне в България година по-късно с протеза вместо с ляв крак.
Официално полкът е вдигнат по тревога, за да тръгне към Чехословакия на 21 юли 1968 г. Възможно е навремето редник Лазаров да не е спазвал стриктно датите, когато напук на армейските правила решил за кратко да си води войнишки дневник.
“Върнаха ми тефтерчето заедно с другия багаж, когато вече бях в болницата в Одеса. Бях го скрил в печката на танка”, разказва пред “24 часа” Ангел Лазаров. Той е юрист, 20 г. председател на районния съд в сакарското градче. Днес е адвокат.
През 1968-а държавата решава всички наборни войници, които били пратени в Чехословакия и пропуснали времето на кандидатстудентските изпити, за компенсация да се запишат студенти без приемен изпит. Така служебният министър на земеделието Иван Станков става студент по зооинженерство, а землякът му Ангел Лазаров – по право.
“Иван е от недалечното с. Ружица. Познаваме се, но за разлика от мен в казармата той беше по-свит, докато аз го раздавах бабаит”, спомня си Лазаров.
Не се давал на старите войници и веднъж с юмрук спукали костта на челюстта му. “После цял месец ядох само супи, но така и не издадох на началниците кой ме удари. Така си спечелих уважението на старите”, допълва Ангел.
Той признава, че и сега, 45 г. след онези събития, не му е приятно да се връща към тях. Веднъж дори го потърсили от чешка тв, а той ги отпратил с обяснение, че имал амнезия. Макар да си спомня всичко до най-малката подробност.
“През пролетта на 1968 г. усещахме, че нещо се случва. Тогава бях мерач на учебен танк Т-34, занятията на терен се увеличиха, почти нямаше отпуски. Засили се и пропагандата в часовете за политподготовка.
Говореха ни за защитата на отечеството, за общото семейство на социалистическите страни. После, когато тръгнахме, командирите ни обясняваха, че ни гонили и изисквали от нас много, за да сме подготвени добре за мисията си.
Казваха, че и те изпълняват заповед, че имат семейства и деца. Явно ги беше страх да не обърнем оръжие срещу тях, но за това си давам сметка едва сега. Тогава никой от нас, все млади момчета, не си е и помислял подобно нещо”, разказва за онези напрегнати дни Лазаров.
Не помни откъде са минали с танковете през онова лято. Най-напред били на собствен ход, после ги качили на влак до пристанището в Бургас, а оттам поели с кораби към Съветския съюз. Поели към порт Иличовск, на стотина километра от Одеса.
“Сакатлъкът с мен стана малко преди да акостираме на съветския бряг след 1-2 дни път по море. Още на българска територия имахме авария на танка – блокира трансмисията. Оправихме я някак, но трябваше да се дозавият някакви болтове.
Зам.-командирът на ротата по техническата част изпрати мен да свърша тази работа, когато корабът заседна в плитчина и спря. Ударът беше внезапен и страшен. Веригите, с които бяха вързани танковете към борда на кораба с халки, се скъсаха, трупчетата пред веригите не можаха да спрат тежките машини.
В един миг се озовах между веригите на два съседни танка, които приклещиха лявата част на тялото ми. Опитах се инстинктивно да се измъкна, но левият ми крак остана заклещен.
За случилото се след това имам смътен спомен. Изпитах страхотна болка. Другарите ми се опитват да раздалечат двата танка и ме придържат прав, а аз виждам надолу костта на крака ми – имах дълбока разкъсна рана, не беше счупен. После ме слагат на носилка, отварят люка на трюма и ме изнасят на палубата.”
Другият спомен на Лазаров е от военната болница в Одеса, където останал почти година и където зам.-командирът му по политическата част дошъл да го увещава да се съгласи да му отрежат крака над коляното.
Оказало се, че в суматохата докторите пропуснали да му сложат инжекция срещу гангрена и белята станала. “Тогава исках да умра, но после си дадох сметка, че за мама и татко ще е по-добре да се върна жив”, обяснява бившият редник. И легнал на операционната маса.
После се наложила втора операция – да отрежат още малко от крака му. “Тогава упойката беше по-слаба и чувствах как стърже в костта ми трионът на хирурга. Това беше една тъпа болка”, не е забравил мъжът.
Трябвало да му преливат много кръв. “Толкова много, че цялата ми кръв смениха с руска”, намира сили да се шегува войникът, останал военен инвалид.
“Толкова години вече съм с протеза, но още чувствам левия си крак като жив. Дори пръстите на крака си чувствам”, казва той.
Ангел Лазаров влиза в казармата на 18 октомври 1966 г., а се уволнява на 30 юли 1969 г. Пресмята, че останал в казармата по неволя 2 г., 10 месеца и 17 дни. За себе си твърди, че е боец, но не обича военните.
От Одеса го върнали пак с военен кораб. Когато отишъл в поделението си в Елхово, за да се уволни, старшината му поискал да сдаде войнишката си униформа, защото му се водела.
“А тя изчезна още при инцидента – кървава и разкъсана от удара”, недоумява и до днес Ангел. Поне не му се наложило да я плаща, защото в негова защита се намесил един офицер.
После държавата го компенсирала за раняването – получил 3000 лв. и правото да си купи “Москвич” без ред, избрал си бял.
Когато тръгвал за армията, сестричката му Галина била бебе на 6 месеца. Когато се върнал, заварил вкъщи пораснало и непознато момиченце.
“Като ученик бях много добър спортист – увличах се по бокс и гимнастика, по йога и бягане на дълги разстояния. Обичах да карам ски, да играя шахмат.
Когато се върнах без един крак, баща ми Кръстьо не можа да го понесе. Разболя се, залиня и си отиде на 52 г.”, такъв може да е краят на един тъжен разказ.
Животът на Ангел Лазаров обаче не е само тъга по една осакатена младост. В годините, през които ръководи районния съд в родния Тополовград, юристът успява да уреди в сградата на някогашната му гимназия да се премести съдът. А физкултурният салон, в който като гимназист печелел победи, бил преустроен в съдебна зала, където съдия Лазаров гледал стотици дела.
Днес, вече на 65 г., той не е склонен да съди времето, в което му се случило да живее. По-скоро намира, че такава е орисията на целия му род.
Дядо му по бащина линия Лазар е заточеник в Диарбекир. Дядо му по майчина линия Стамо се бие по фронтовете на Първата световна война. Изкарва 3 г. като пленник във Франция. За малко да го разстрелят там, но заповед отменила екзекуцията, когато обречените войници вече били изкопали сами гроба си.
Баща му Кръстьо пък бил мобилизиран през Втората световна война. “Така че какво чудно има в това, че и аз попаднах на истински фронт уж в мирно време”, обобщава за себе си Ангел. Но се радва, че днешната действителност спести подобни изживявания на сина му, който неотдавна се дипломира като бакалавър във Варна.
Пазарувай в MediaMall.bg – книги, музика, филми и абонаменти
