/Поглед.инфо/
Отидох днес на протеста пред МС.
Не, не да протестирам. Моят протест е друг.
Отидох заради любимия си човек, който обаче протестира и то протестира вече трети ден.
Отидох, за да се потопя в атмосферата на протеста, исках да го разбера и когато ми се наложи да споря с някого на тема протести и сваляне на правителство, да бъда „в час“ и да извадя смислени аргументи.
Отидох, защото близка моя приятелка по сърце и по леви убеждения беше ходила предишния път и се обади разплакана от унижение – исках да усетя дали наистина такава е емоцията.
Затова искам да разкажа…
Вървя и стискам за ръка любимия човек. Вървя с левите си убеждания, с възмущението от лидера си от последните няколко дни и с обичта към любимия човек. Той е там. За него този протест е важен. Мога да го преживея.
Хората са различни. Млади, стари, с деца, влюбени, ядосани, щастливи, разочаровани и пр.
Естествено, не липсват окаяните сини шамани. Онези сините, които не можаха да влязат в парламента заради собствената си глупост, заради собствения си егоизъм и заради многото грешки, които допуснаха, докато бяха в управлението. Видях Емил Кабаиванов, видях Йордан Нихризов, видях дори един съветник, който е в СОС, но не му помня името…вървяха с идеята да ги видят хората, но едва ли са разбрали колко анонимни и безлични са станали. От глупост, заради собствения си егоизъм и заради многото грешки, които допуснаха, докато управляваха.
Жалки ми жалки сини лидери…да бяхте по-читави, да бяхте обърнали внимание на разпадащото се дясно, толкова по-лесно щеше да се работи с вас в парламента…
Вървя. Стискам ръката на любимия човек и внимавам. Гледам лицата, слушам скандиранията и чета плакатите.
И не се чувствам добре.
Никак даже.
„Червени боклуци” не спира да звучи около мен. От млади, стари, влюбени, разочаровани, щастливи и пр.
„Червени боклуци” скандираха дори деца на по 12-14 години, които представа си нямат за какво става дума, но явно да крещят „червени боклуци” им харесва.
Същото се чува и от устата на девойки, на засукани младежи и на колоритни реститути.
Е, аз принадлежа към тези, които наричат „червените боклуци”.
Но Аз не съм боклук.
Моята кауза не е боклук.
Близките ми хора не са боклуци.
Хората, с които дружа, също не са боклуци.
Цялото ми съзнание крещи „АЗ НЕ СЪМ БОКЛУК”.
Гледам протестиращите около мен, слушам ги как крещят „Долу БСП”, „БСП е мафия”, „Комунизмът си отива” и започва да ме хваща яд.
Яд на тези, които трябва да защитават моите интереси.
Яд на тези, които трябва да прокарват моята политика. Социалната.
Яд на тези, които дадоха повод на повече от 5 хил. човека да излизат и да скандират „червени боклуци”.
Хвана ме яд на тези, които дадоха втори шанс на десните и на екс-управляващите да се появят целите в бяло.
Разбрах защо е плакала онзи ден моята приятелка. Не се разплаках, но гласа ми падна от нерви и възмущение.
Любимият човек ме погледна и каза: „Цялото ти излъчване и тяло показва колко зле се чувстваш”.
Тръгнах си.
Ядосана.
Аз не съм червен боклук, нито хората около мен, които имат моите идеи.
Достатъчно носих клеймото на „комунистите, които са затрили държавата”.
Нямам намерение да нося клеймото на „червения боклук” от днешните протести.
Тръгнах си.
Факт е, че хората там (по голямата част) нямат никаква представа какво следва след падането на кабинета. Днес крещяха само „Долу”, не предлагаха алтернативи.
Но мен това не ме интересува. Аз имам ясни идеи за бъдещето си и ясни каузи, които защитавам.
Моят протест е ясен и зная точно какви резултати искам да постигна.
Аз не съм боклук и протестирам срещу тези, които ме поставиха в днешното унизително положение.
А те не са на улицата, те са сред нас – левите!
Източник: Поглед.инфо
Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели
