Цветелина Вълкова: Бях в депресия, исках да умра и скочих от 9-ия етаж!

1
Добави коментар
StaysiMS69
StaysiMS69

– Здравейте, Цветелина! Какво се случи с вас?
– След края на лятото на 2003 г. се появиха здравословни проблеми при мен. Консултирах се с различни специалисти, но не можеха да открият проблема. Това ми пречеше много в личните контакти и в работата. Месеци наред ходихме с майка ми по изследвания, гинеколози, уролози, но проблемът си оставаше и не можех да живея пълноценно. След рентгенова снимка на червата се оказа, че имам птоза – паднали черва, които притискат пикочния мехур и предизвикват често уриниране. Това продължи месеци и повлия на психическото ми състояние. Спрях да ходя на работа, не излизах никъде, затворих се в себе си. Мислех си, че няма да се оправя никога и нямах желание за живот. Може би точно тогава е трябвало да се обърна към психолог… Ставаше все по-зле и изпадах в дълбока депресия. Не можех да ям, да спя, отслабнах до 42 кг. Тогава извърших нещото, за което винаги ще съжалявам. Скочих от деветия етаж на блока, където живеем. Исках да сложа край на живота си. Но не умрях! Събудих се в реанимацията на болница “Св. Анна” във Варна напълно неподвижна. Три месеца бях на апаратно дишане със счупени шийни прешлени. Благодарна съм на лекарите, че спасиха живота ми, но сега съм парализирана и имам чувствителност само до гърдите. Не мога да се обслужвам сама и винаги за всичко трябва да има човек до мен. Това е майка ми, която напусна работа и вече три години е постоянно до мен. Баща си загубих преди година. Знам, че в момент на силна депресия извърших голяма глупост, но все пак още ми се живее като пълноценен човек и ако има хора, които биха искали да ми помогнат, ще им бъда много благодарна.

– Подкрепяте много болни хора в борбата им за живот. Какво ви кара да го правите, при положение, че държавата с нищо не им помага?
– Аз винаги съм била деен човек и това, че сега не мога да се движа, буквално ме задушава. Имам много енергия и любов в себе си, която иска да излезе по някакъв начин. И така, помагайки на хора в нужда, се чувствам пълноценна. Силно вярвам в Бог и се уповавам на неговата милост – вероятно той ми е вложил това в сърцето… В момента държавата е мащеха за народа си. Трудно е да “живееш”, ако си честен човек. Казах живееш в кавички, защото повечето хора по-скоро оцеляваме, а животът отминава някъде покрай нас, като невидима сянка, като полъх… А относно болните хора, имам чувството,

че държавата иска да се отърве от нас

Ние й тежим, теглим я надолу…. Забавят лекарства за онкоболни, да не говорим, че понякога напълно липсват. Няма един нормален рехабилитационен център в България, в който да отидеш само с един придружител и да си спокоен, че ще правиш наистина рехабилитация, а няма 10 дни да стоиш в стаята си. Казвам го от личен опит – като си неподвижен, няма кой да те вдигне от леглото и да те сложи на количката.

– Какво бихте променили в здравната система, ако имате такава възможност?
– Знам, че всичко е свързано с пари, и разбира се, нормално е да е така. Като начало бих отпуснала повече пари за здравеопазването, защото когато народът е болен, няма как държавата да е добре. Бих направила рехабилитационни центрове за деца и възрастни в по-тежки състояния, където персоналът да е по-голям. Там да има санитари – здрави мъже, а не слаби жени – специално за вдигане на пациентите и воденето им по процедури. Задължително към всяка линейка от спешна помощ би трябвало да има човек, който да носи болния, ако е неподвижен или в състояние, при което не може да става, а се налага спешна хоспитализация. Щях да направя така, че хора с трайни увреждания да получават доживотен ТЕЛК. Скоро премахнаха доживотния ТЕЛК, а има хора, родени с недъга си или претърпели оперативна намеса. Хора без крайници ги карат да ходят на ТЕЛК през 2-3 години – какво очакват докторите в тези комисии, да им порасне отново крак ли?… Не мога да си обясня защо го правят… За пари ли, за слава ли, за да ни броят като пилците наесен ли? Представете си, онкологично болни, разкарват ги всяка година през комисиите, след 5-ата вече са оздравели.

А ракът ги дебне някъде из тялото им…

– Какво е вашето здравословно състояние сега?
– Сега диагнозата ми е плегияж на долни и пареза на горни крайници, не си усещам и не движа пръстите си. Но с воля успявам да правя много неща сама.

– Дават ли надежда лекарите, че могат да ви помогнат, и как?
– Предстои ми операция на опашните прешлени, тъй като от 9 години са счупени и така съм живяла след травмата. Никой не ми е казал, а се питам дали въобще са знаели докторите, че са счупени… От около година започнах много да се изкривявам, започна да ме боли кръстът и тазът, направихме скенер и се оказа, че има проблем. През октомври ще отидем с майка ми, защото не мога да се движа сама, във Военна болница в София, за да ме оперират. След това се надявам на успешно и бързо възстановяване и да започна рехабилитация. Лекарите в чужбина могат да ми помогнат с рехабилитацията, там ползват нови и различни методи. Пратила съм медицинските си документи и в Полша, и в Русия, и в Израел. Насочих се към клиника в Полша, тъй като цените там са най-ниски – 7500 евро за един курс от 28 дни.

– Ще успеете ли да съберете сумата, необходима за лечението в Полша?
– Разбира се, аз си правя упражнения сама вкъщи, имам тежести с пясък, които се закрепват за ръцете, и с тях действам. Вярвам, че ще се оправя напълно, а и усещам, че вече, макар и малко, но съм по-добре. Прекрасните ми приятели са с мен, вярата ми е силна, и се надявам това да е формулата на успеха. Мисля, че ще успея с помощта на добри хора да събера средствата. Засега процесът е бавен, аз самата се опитвам да подпомогна хора, които са в крайно тежко положение, които са много по-зле от мен. Надявам се да имам сумата за първия курс и след интервенцията в София да се възстановя бързо и да замина за рехабилитация в чужбина!

– Какво бихте искали да кажете на хората около вас, на приятелите си?
– Мисля, че всеки има мисия в този живот, и като я открием, което не е много лесно, потъваме в мир и хармония със самите себе си. Моята мисия е да помагам на хората с популяризирането на проблема им, с молитви, с приятелски съвет и изслушване дори.

Много хора нямат с кого да споделят болката си…

А животът е прекрасен и си заслужава да се изживее.

– Цвети, бихте ли обяснили какво означава плегияж на долни крайници?
– Плегия означава неподвижни и нечувствителни крайници. В началото и ръцете ми бяха с плегия, сега са с пареза – частична чувствителност и непълен обем на движенията. За това за хора с моята и подобни диагнози рехабилитацията е много важна.

– Какво си казвате сутрин, когато се събудите?
– Първо, благодаря на Бог за това, че съм жива, за въздуха, който дишам, за слънцето, моля го да е с мен през целия ден, да ме пази, да ме води в правия път, да ме държи далеч от греха. Да бъде и с майка ми, да я крепи и да й дава сили, защото не е лесно да си на 63 години и да се грижиш за болното си дете. Физически и емоционално й е много тежко.

– За какво мечтаете?
– Да се оправя напълно, да бъда самостоятелна и независима. Да живея пълноценно и да мога да бъда в полза на нуждаещите се. Мечтая и да си имам много животни – куче, котка и папагал. Мечтая, разбира се, да обичам и да бъда обичана.

Ако имате желание и възможност, Цвети ви моли за помощ!

ПроКредит Банк АД
Банкова сметка: 1017025817
IBAN: BG26PRCB92301017025817 – в лева

Банкова сметка: 1117025810
IBAN: BG65PRCB92301117025810 – в долари

Банкова сметка: 1417025811
IBAN: BG73PRCB92301417025811 – в евро

Или с есемес с текст DMS CVETI на дарителски номер 17 777.

Люба МОМЧИЛОВА