Преди година предричат забележителна спортна кариера на тогава 17-годишния Стилиян Бодурски. Волейболистът е капитан на юношеския отбор на Монтана. Тимът печели международния младежки турнир Черно море’ 2012 в Приморско, а нападателят Стилиян Бодурски получава за втора поредна година приза за най-полезен състезател. Момчето вече е заслужило доверието на треньора на мъжкия отбор Петър Дочев и изпълнява успешно ролята на статистик на тима.
Но Стилиян има още една страст – своя мотор “Кавазаки”. На 26 август катастрофира на главен път край Монтана и изпада в кома. През следващите дни приятели и съотборници се събират в зала “Огоста” да се молят за неговото оцеляване и оздравяване. Макар и месеци след това чудото се случва. Момчето излиза от комата и започва живота си отначало – учи се отново да се храни, да говори, да ходи… За този нелек път пред в. “Доктор” разказва неговият баща Иво Бодурски, който е треньор по волейбол.
– Г-н Бодурски, при какви обстоятелства пострада вашият син Стилиян?
– На 25 август се прибрахме вкъщи щастливи от международния турнир по волейбол в Приморско. Отборът на Монтана спечели първото място. Момчетата победиха ЦСКА Москва, Легия Варшава, националния отбор на Казахстан. Стилиян беше обявен за най-полезен състезател. На другия ден синът ми катастрофира с мотора си. Изблъскала го е кола от пътя и той се удря в дърво. Така и не можаха да открият извършителя. Следствието се прекрати. Стилиян не си спомня самата катастрофа. Разбрахме какво се е случило от свидетелските показания по време на делото, което се водеше.
– Какви бяха пораженията от катастрофата?
– Имаше счупване в основата на черепа, прекъснати хифузилни връзки, два доста големи хематома. Беше 45 дни в кома. От момче 80 килограма стана жив скелет – 30 кг. Дано никой родител да не изпита това, което ми е минало през очите.
– Къде го лекуваха?
– Приеха го в болницата в Монтана. Там беше първата седмица. Нещата се влошиха. В Монтана не ми даваха никакъв шанс.
Направо ми казаха, че няма да оцелее
След една седмица със съдействието на треньорите Пламен Константинов и Петър Дочев го преместихме във Военномедицинска академия в София. Ако не бяха те двамата, не искам да мисля какво щеше да стане. Пламен направи връзката с директора на ВМА ген. Тонев. Шансовете бяха минимални, но там Стилиян попадна под грижите на един човек, на когото цял живот ще съм задължен, доц. Младенов. Мисля, че вече е станал професор. Доц. Младенов беше единственият човек, който през цялото време вярваше в оздравяването на сина ми. Обеща ми: “Ще ти дам детето в едно прилично състояние. ”
Под грижите на много хора, на целия екип на реанимацията във ВМА, синът ми дойде в съзнание. После няколко пъти ходихме при доц. Младенов да го види как се възстановява и беше приятно изненадан.
Трябва да благодаря и на екипа на реанимацията в Монтанската болница, където беше известно време, след като го изписаха от ВМА. И там съм задължен на много хора – на д-р Блажев, на д-р Филипов, на д-р Каменов и на още много, много медицински специалисти. Няма да ми стигне времето да благодаря на всички поотделно.
– Какво беше положението, когато Стилиян излезе от кома?
– Хранеше се само през корема чрез спринцовка.
Не можеше въобще да преглъща храната
Беше загубил тези условни рефлекси. Приеха го в нашата болница, докато ни обучат как да го храним. Беше загубил 50 кг от теглото си. Захранвахме го с протеини и с други неща само през корема. После махнаха гастростомата и започнахме капка по капка, лъжичка по лъжичка през устата. Майка му го научи да гълта. Вече се храни нормално и лека-полека си възстанови килограмите. На 6 декември проходи отново, и то благодарение на доста силния си организъм. Осъзнавам чрез моя син, че има смисъл да спортуват децата. Ако не беше този силен организъм, едва ли щеше да се оправи. Нещата щяха да са направо фатални. Няма такъв случай след толкова тежка травма човек да се е възстановил. Доц. Младенов ми обясни: “Ние правим каквото трябва, но е нужно и Господ да реши да сложи от другата страна на везната”. Изглежда Господ сложи… Много сме щастливи всички.
– Как се възстанови паметта на Стилиян?
– Много е трудно да се разказват тези неща. Все едно, че е било някакъв филм на ужасите. Но нещата се оправят. Имаше амнезия. Не си спомняше много неща. Затова започнахме от А-Б, това е зайче, това е слонче… Но постепенно паметта се възвърна. Сега завърши и училище. Психически се възстановява по-трудно.
– Някаква психотерапия правихте ли?
– Да, опитвахме, но не даде особени резултати. Все пак се възстановява. С приятелчета започна да излиза, да общува с хора.
– Как продължава лечението на сина ви?
– Сега продължава да пие лекарства. Правим и рехабилитация. Опитва се да плува. Едната ръка не може да разгъва напълно. Изживява го тежко, защото така не може да спортува. Според лекарите това е контрактура на ставата – следствие от голямото залежаване.
Обиколили сме всички болници и рехабилитатори
но стигнахме до някакъв предел и толкова. Ръката работи, но не може да я изправи. Ходихме и при д-р Михайлова от Плевен. Тя прие работата много присърце. Консултирахме се и с д-р Цеков от болница “Токуда”. Но ще продължим рехабилитацията. Пак ще ходим на процедури. Казаха ни, че в Банкя има много добри специалисти и се надяваме с тяхна помощ да се върнат нещата както преди.
– Стилиян какво ви казва? Отчаян ли е, обнадежден ли е?
– Най му е мъчно, че не може да играе волейбол. Още му е криво, че не може да спортува заради проблема с раздвижването на лявата ръка. Стилиян иска пак да се върне в залата, да тренира волейбол. Това го мотивира. Аз съм треньор по волейбол. Стилиян тренира от пети клас. Преди катастрофата тъкмо беше започнал да прогресира като състезател, а на Петър Дочев беше статистик в мъжкия отбор. Нещата вървяха. През август се готвим да идем пак на международния турнир в Приморско, макар и само като зрители. Спортът го крепи. Всички се надяваме, че ще се оправи.
– Колко ви струваше това лечение?
– Знаете как е в България. Много хора ми помагаха, най-вече колеги, спортисти. И общината в Монтана, и кметът ми е помагал. Някак се справяме. Много от колегите ми, волейболистите от отбора на Монтана, поддържаха сина ми, интересуваха се от него. Стилиян беше капитан на отбора. Съотборниците му бяха съпричастни през цялото време, помагаха ми по всякакъв начин. Когато проходи, в залата много добре го посрещнаха играчите от мъжкия отбор и неговите съотборници от юношеския отбор. Бяха направили плакат: “Капитане, ние сме с теб!” и го бяха закачили в залата. Спортистите са хора с добри сърца.
– В какво състояние е сега Стилиян?
– Ходи самичък. Говори нормално. Колкото и да не им се вярваше на някои хора, нещата дойдоха в прилично ниво. Стилиян завърши училище, дипломира се, изкара матурата, правихме абитуриентски бал. Има още да наваксва, но като знам откъде започнахме, нещата вървят. Голям стимул са му Пламен Константинов и Петър Дочев. Нямам думи, с които да им се отблагодаря. Те съвсем безкористно, по човешки ни помогнаха. С Пламен още не съм се видял очи в очи да му кажа колко съм му задължен. Вече с Петър се чуваме често. Той прие спасяването на сина ми като лична кауза. Малко са такива хора.
Мара КАЛЧЕВА
