За тези, които не я познават, тя е майката на археолога професор Николай Овчаров и съпруга на починалия наскоро доайен в археологията ни професор Димитър Овчаров. Иначе Мария Овчарова е историк и изкуствовед, специализирала история на изкуството. А както самата тя казва: “за изкуствоведите съм историк, за историците изкуствовед, но най-вече съм пенсионерка, която не може без внучките си Петя и Анна-Мария”. Мария Овчарова има издадени над 10 книги, между които “Илия Бешков, художник-гражданин”, “Тоталитаризмът в карикатурите на Тодор Цонев”, “Ботев, Левски и художниците сатирици”, “Александър Добринов”, “Червената къща – памет за Андрей Николов”, “Бешков и Алтмайер”, “Бай Ганьо” – сатирични рисунки от Тодор Цонев, студиа за скулптора Иван Варчев, “Четири години в Аржентина” публикации на писмата на писателя Борис Шивачев. От 1990 до 1999 г. двамата с художника Тодор Цонев правят упорито вестник “Сатира” – успяват да издадат 108 броя, без хонорари и с подаяния от съмишленици.- Минаха 40 дни, откакто почина съпругът ти Димитър Овчаров?
– Докато говорим, все мисля, че ще отвори вратата и ще влезе. Много болници обиколи, лекуваха го от какво ли не, а когато се откри ракът, вече имаше метастази. Накрая сгънат до една ниска масичка, може би така не го болеше, написа последната си книга – “Науката срещу агресивното невежество” за безконечния спор за гроба на Левски. В увода си Овчаров казва: ”Защото гробът на великия син на България Васил Левски действително би могъл да бъде свято и свещено място за преклонение от всеки, който обича родината си. Но истинско, а не измислено и фалшиво място, с което неговият велик дух би бил оскърбен”. В тази последна негова книга той написва първата част – историческото изследване, а втората част е на инж. Петър Вълев, интердисциплинарни изследвания, има и анекс от Бойко Киряков, писан в 1988 г. Това е един много сериозен труд от 300 страници, с реални факти, а не хипотези. Всеки непредубеден е добре да го види.
– Ти имаш 61 години брак с мъжа ти Димитър Овчаров, как се запознахте?
– В Софийския университет следвахме история. С приятелката ми Свилена започнахме да посещаваме кръжок по археология и Димитър, за да ме ухажва, също се записа в кръжока. Та може да се каже, че любовта стана причина да се посвети на археологията. Един път ни наградиха с екскурзия, обиколка на България. Тръгнахме, беше много хубаво, но точно тогава, през 1952 г., стана обмяната на парите и нашата екскурзия приключи на половината път. С мъжа ми сме копали на археологически обекти на Крумово кале, Долна Кабда, византийски крепости. Най-големият ми университет бяха срещите с хората, разговорите с тях. Така се събираха експонати за музея. Тогава ми се преобрази целият свят. Революциите станаха човешки драми. Спях при баба, на която са убили сина й. Високопарни приказки няма, има майчина скръб. Ястребинчетата, скръб… Почнах да гледам на официалните речи от другата им страна, преобразих се като човек. На 25 години ме изпълни само състрадание, нямаше вече патетика, загубих си съня от тези срещи по селца и градчета.
– А на какво се смеехте с мъжа ти?
– Ние доста сме работили заедно, първо в Търновския музей, после в Търговище. Може да се каже, че сме основатели на Търговищкия музей. Скоро му чествахме 50 години от създаването. Пътувахме много. Един път се прибира и ми разказва как във влака негов асистент го поздравил със “здравейте, доктор Овчаров”. И една женица започнала да му иска съвети защо я боли главата, защо има болки отляво под сърцето, а той й казал, че трябва да се обърне към специалист, защото е доктор по история. След което бабата се обърнала и отсякла: “И това ми било доктор!”.
Друг път имаше представяне на книга на сина ни Николай Овчаров в Националната художествена галерия. Беше дошъл и Георги Първанов, състудент на сина ни от университета, тогава беше президент на страната. Имаше охрана от яки момчета. Та като пристигнал мъжът ми Димитър, попитали го къде отива и къде му е поканата. Обяснил той, че има покана, ама е в жена му и тя вече е вътре. Тогава охранителят учтиво го попитал: “А вие кой сте?”. И като се зачудил какво да каже, изрекъл: “Аз съм автор на автора!”. После все разказваше, че се е намерил някой, който му признал авторството на автора.
– Бяхте голям тандем с художника сатирик Тодор Цонев. Той е ученик на Илия Бешков.
– Това е другият голям човек в живота ми. Запознахме се покрай изследванията ми за Бешков. Работех в НХГ. Като съмишленици впуснахме се да издаваме вестник “Сатира”. Работим без отопление, аз с вълнени чорапи и жилетки, той с кепе и палто… Имаше един Людмил, абонат на вестника, стовари ни един ден печка “циганска любов”, Тодор цепеше дърва на двайстия етаж в “Младост”, където му беше ателието, и така правехме брой след брой. Среща ни един път Христо Радевски: “Възхищавам ви се, вие сте млади, работете, работете?!”. А ние се смеем, какви ти млади, бяхме по на 60 години.
Правех книгата албум “Бешков – художник, гражданин” излезе 1982 г. За оформител беше определен Кънчо Кънев, но не щеш ли, ангажираха го да работи спешно книгата “Човек от народа” за Тодор Живков. Извини се човекът, а Тодор ме посъветва да потърсим Евгени Босяцки. 400 карикатури и илюстрации на Бешков бях подбрала. Машинописката писа, писа и по едно време вика: “Задушавам се, не мога да пиша повече тази книга, лошо ми става. Ами то днес всичко е същото, както е било и по време на Бешковите карикатури. Какво тогава се променя?”. Мъжът ми дойде на помощ и стана машинописка. Босяцки съобщи един ден, че вече е готов, ама бил сложил само половината от илюстрациите.
Тогава на мен ми стана лошо – толкова много се бях трудила “Остави на мен” – успокои ме Тодор. Взе едно шише ракия и отиде при Босяцки. И в два през нощта ми звъни: “Успяхме да вкараме всички рисунки”. За този албум на Бешков внесоха специална машина от Германия, за да се отпечата, защото земеделското издателство нямаше добра техника за такава голяма и богато илюстрирана книга.
Помня деня на защитата на дисертацията ми “Участието на Илия Бешков в антифашисткия печат – 1923-1945” – небивал студ и голям сняг – 14 януари. Викам си, никой няма да дойде, а то и дъбничани бяха пристигнали заради своя земляк. Наложи се да се премести защитата ми в голям салон, имаше поне сто души. Бяха такива авторитети като Димитър Остоич, Георги Томалевски, Тончо Жечев, Филип Панайотов, Николай Генчев. Мина блестящо, а Тодор Цонев не пропусна да ми пошепне саркастично: “Е, честито, с това ти не стана по-умна”.
– Кое събитие от прехода се е запечатало в паметта ти?
– Тълпите от хора, които чакаха на огромна опашка, за да видят изложените инкриминирани по време на социализма карикатури срещу Тодор Живков на Тодор Цонев. Следователят ги беше запазил и много го ценеше като художник. Бях стъписана, изумена. Отначало пресата мълчеше, а след интервюто на Живка Гичева всички се спуснаха да пишат за него. След истерията около изложбата обаче пак потъна в мълчание и не го печатаха. Тогава Любен Генов предложи да правим подлистник в “Отечествен вестник” с карикатури на Тодор. Но след шести брой пропадна идеята. Тогава едно момче, Георги Митев, беше започнал да издава вестник “Смях” и Тодор му даваше карикатури. Вестник “Смях” и днес много се продава. Та той от благодарност ни даде пари тогава да започнем наш вестник “Сатира”. Така стана.
– Какви са интересите на внучките ти Петя и Анна-Мария?
– Петя е класически филолог, тя е по-голямата, най-близкият ми човек. За рождения ми ден ми подари прекрасни албуми на Фрида Кало и Диего Ривера. Рожденият ми ден беше много тъжен, защото дядо й беше вече болен. Сънувала го беше наскоро. Липсва й хуморът му, разговорите, които си водеха двамата. Имаха си приказка. Анна-Мария е малката ми внучка, много умно момиче – тя учи във Френската гимназия, последен клас.
– Какво от соцвремето ти липсва днес?
– Общуването, разговорите, които водехме, когато се събираме.
Савка ЧОЛАКОВА
