Българската православна църква чества заедно седмина достойни мъже, които с живота и делото си направили възможна българската словесност.
Създателите и разпространителите на азбуките ни – глаголицата и кирилицата, Константин-Кирил, Методий и техните ученици Климент, Наум, Горазд, Сава и Ангеларий, са известни като Свети Седмочисленици.
27 юли, денят на успението на свети Климент Охридски, е определен и за Ден на Светите Седмочисленици.
Някои от учениците на Кирил и Методий начело с Климент, Наум и Ангеларий намират в България спасение и подкрепа след краха на Великоморавската мисия.
През 886 г. Борис Михаил посреща книжовниците и насърчава просветителското им дело.
По негова заповед са създадени две големи книжовни средища, където християнската литература се превеждала от гръцки на български, преписвала се и се обучавали хора да разнасят Христовото учение.
Наум оглавява средището в Плиска, а Климент – Охридското.
За другите трима обаче знаем малко.
Името на свети Горазд означава „мъдър“.
Роден е в заможно аристократично семейство във великоморавския град Нитра, в земите на днешна Словакия. Ученик е на Светите братя, ръкоположен в Рим от епископ Формоза Портуенски през 868 г. заедно с други ученици на равноапостолите.
През 885 г. архиепископ Методий, който е на смъртното легло, го обявява за свой наследник като глава на основаната от него школа и архиепископ. Това обаче не е зечетено от папата и Великоморавската църква е предадена на върлия противник на славянството Вихинг, епископ на Нитра. Формално той е само епископ на словашкия главен град Нитра и не е ръкоположен за архиепископ, но е обявен за управляващ митрополит, което е напълно достатъчно да хвърли в затвора много ученици на Кирил и Методий, сред които – своя основен конкурент Горазд.
След това съдбата на Горазд тъне в неизвестност. Историци допускат, че може да е оглавил Великоморавската църква при новия княз Моймир II, а след 906 г., когато страната спира да съществува, Горазд се спасява в България или в Бохемия (дн. Чехия), дори – че става първи епископ на Краков.
Свети Сава е роден между 810-840 г. и е починал между 880-920 г.
Споменат е в едно житие на свети Климент Охридски като един от „избраните и корифеите“ сред Кирило-Методиевите ученици. В Бориловия Синодик Сава е поставен редом с Кирил, Методий, Климент, Горазд и Наум, които „просветили българския народ“ и „много се потрудили за славянската книга“. Не са известни произведения, излезли изпод перото на Сава.
Писмените сведения за живота на свети Ангеларий са дотолкова оскъдни, та някои автори се съмняват е реална историческа личност.
През Средновековието Ангеларий не е почетен нито със самостоятелно житие, нито с похвално слово. Името му не се среща в ни едно старобългарско съчинение от периода IX-Х в. Той умира в Плиска през 886 г. – малко след като Методиевите ученици пристигат в България.
Първият средновековен автор, който споменава Ангеларий, е Теофилакт Охридски. През втората половина на XI век в своята най-популярна днес творба – „Пространно житие на Климент Охридски“, той пише: „…те (Константин-Кирил Философ и Методий) открили славянската азбука, превели боговдъхновителните Писания от елински език на български и се постарали да предадат божествените знания на по-способните си ученици. Сред тях избраните и „корифеите на хора“ били Горазд, Климент, Наум, Ангеларий и Сава…“
Но през 1211 г. името на Ангеларий е пропуснато в Синодика на цар Борил, няма го и във Второто житие на Наум Охридски от първата половина на XIII век, където също се съдържа информация за Методиевите ученици.
Край охридското езеро обаче продължават да го тачат – архиепископ Димитър Хоматиан също като своя предшественик Теофилакт изброява в своето „Кратко житие на Климент Охридски“ последователите на делото му и името на Ангеларий е сред тях. Това житие скоро е преведено на български (за разлика от текста на Теофилакт) и се разпространява из цялата страна. Много е вероятно едва тогава българските книжовници и църковни дейци да научават за Ангеларий. И към края на XIII век се появява първото българско произведение, използвано днес като извор за Методиевия последовател Ангеларий – житието „Успение Кирилово“.
Мощи на св. Горазд и св. Ангеларий се пазят в старата българска област Кутмичевица в град Белград (дн. Берат) в Албания.
Как учениците на Кирил и Методий идват в България? Версиите са две.
Според Теофилакт Охридски след смъртта на архиепископ Методий източнофранкското духовенство в Моравия залавя неговите последователи и провежда публични дебати за т. нар. filioque, т. е. дали творческото начало е единствено у Отца, или и у Сина. Дебатите имат за цел единствено да бламират учениците на Методий, след което те са хвърлени в тъмница и подложени на мъчения. Сетне някаква Божия сила прави така, че Климент, Наум и Ангеларий са пуснати голи и боси на моравската югоизточна граница, след което преминават р. Дунав и се отправят към най-близкото българско селище Белград.
Т. нар. „Най-старо житие на Наум Охридски“ (от началото на Х век) обаче свидетелства, че източнофранкският клир продава всички ученици на наскоро починалия архиепископ Методий в робство. Те са отведени във Венеция, за да бъдат препродадени, и там са разпознати и закупени от един византийски сановник, който ги изпраща при император Василий I. Василевсът им връща свободата и ги поставя на служба към Константинополската патриаршия, но част от тях решават да заминат за България. Василий I им предоставя тази възможност.
