Животът бил това, което ни се случва, докато си правим планове. Не обичам клишета. Още повече не харесвам факта, че са истина.
И така, аз все още се премествам – ще рече човек, че изнасям триетажна къща. Но реших, че ще действам на принципа „бързата работа – срам за майстора“. Само че няма да ви разказвам за това сега. Като приключи, ще го обобщя, наред със смешните, интересните и неприятните ситуации.
Сега е друго. Дядо ми почина. Не изневиделица. Беше болен, на 83 години, видя правнуци… Животът бил най-нездравословното преживяване. Още като се раждаме започваме да умираме. И дай, Боже, всекиму такива 83 години.
Още не съм плакала. Отидох си вкъщи, прегърнах мама и баба, пяхме любимата песен на дядо… Тъй като той беше заклет атеист, не бяха повикали поп, така че на мен се падна честта да кажа надгробното слово.
Винаги съм харесвала онази част от американските филми, в която всеки споделя хубавите си спомени с починалия. Тези нашенски приплаквания и припявания по гробищата са много неприятни. Усмихнах се, защото денят не беше тъжен. Отиде си човек, който в последния месец държеше това да му се случи.
Но се чувствам странно. Някак празно. Не ми е тъжно, или поне още не мога да го усетя така. Дядо беше за мен онзи мъж, по който се равняват всички останали. Поради липсата на друг в живота ми до 9-годишна възраст, той беше онзи приказен принц, за когото мечтаех да се омъжа, когато порасна.
Вече го няма. Малко ме е яд, че доживя да ме види разведена, но явно така е трябвало да стане. Безтегловно ми е. Но и това ще мине.
Междувременно, докато се прибирах от погребението, бившият звънна и в разговора стана ясно, че е запознал майка си с новата си приятелка. Още не съм попитала какво означава това. Учудващото е, че още не я е представил на децата като жената, която е до него. Вечеряха заедно, прибираха се от море заедно, а той така и не намира начин да им обясни, че тази какичка ще живее с него или нещо от този сорт.
Всичките ми приятели, а и майка ми, ме питат защо очаквам да им обясни. Защо очаквам да се държи по начин, по който никога не се е държал, а именно – като мъж.
Очаквам, защото винаги съм го правила. Наивна? Глупава? Явно съм такава. Продължавам да вярвам, че може да се промени. Може би продължавам да вярвам, че по някакъв начин, все още, аз мога да го променя. Знам ли… Някак нямам сили да се ровя толкова дълбоко в себе си и да откривам това. Не и сега.
Сега имам нужда да намеря отново личните си опори и основи и да ги поправя, за да ме държат в новата ситуация.
Така се случи, че се прибирах с леля ми, която е вдовица от вече 7 или 8 години. Много си говорихме за самотата и за това, че повлечени от вихъра на себедоказването и утвърждаването като глава на семейство, губим възможността да живеем отново с партньор.
Знам, че в думите й има истина и това ме плаши. За момента не много, но семенцата ще покълнат и после ще трябва да бера плодовете на този страх. Правя си лека равносметка наум. Аз съм най-малката от разведените ми приятелки и мога да се успокоявам с това, че имам време. Мога да си повтарям, че имам нужда да разбера докъде се простират собствените ми възможности. И го правя.
Но може би ще е добре да призная първо пред себе си, че имам нужда от рамо. Не веднага. Но имам. Само че изобщо, изобщо не се чувствам готова за това.
Усмихвам се. Всяко нещо се случва с времето си. Нали животът бил извън плановете…
Спирам да правя планове.
Попитах баба как ще се справя сега, когато остана сама след 60 години брак с дядо ми. Отговорът беше „Ти как се справяш? Всичко ще е наред“…
Станах пример за баба ми. Това може би е постижение.
Прочетете още:
Уроци по живот
Уроци по любов
Разни върхове
Солено…
3/4 щастие
Мъжете са от Марс
СърдиткаКогато мечтите се сбъдват
Или станете част от Jenite.bg във фейсбук!
