Актрисата Нели Топалова: Месеци наред бях в инвалидна количка!

1
Добави коментар
Dunavska
Dunavska

Актрисата Нели Топалова е родена на 1 септември в София, но е отраснала на хижа “Пършевица”, където баба й и дядо й станали управители, за да диша внучката им чист планински въздух. Като малка мечтае да стане балерина, но среща с големия режисьор Захари Жандов преобръща съдбата й. Маестрото я снима във филма си “Птици долитат”, когато Нели е едва 10-годишна. В творческата й биография оттам-насетне са Габровският, Пернишкият театър и театрите “Възраждане” и “Ла Страда” в столицата. Снимала се е в култови родни филми като “Вилна зона”, “Дело №205/1913 г.”, “Деца играят вън”,“Копнежи по белия път“, “Закъсняло пълнолуние”, “Голямото нощно къпане”, както и в холивудските продукции “Хищна птица” и “Антибоди”. Позната е и като “гласа” на много героини в известни тв сериали – особено на Лин в “Алф”. Била е водеща на десетки концерти и светски събития преди и след “нежната революция”, включително и на “Мелодия на годината” и “Златният Орфей”. Запалена е по пътешествията, управлявала е дори самолет – “Ан 24”. Занимава се с рейки терапия. Нели Топалова е била омъжена за пианиста Иван Дренников, а сега е половинка на бизнесмена Радослав Радославов. Има син Валери.
Единствено за “ШОУ” култовата актриса разказва шокиращи случки от своя живот само седмица преди рождения си ден!

– Нели, разбрах, че преди 2 години си била в инвалидна количка. Какво ти се случи?
– Реших да играя йога вкъщи. Беше декември 2011 г. В 8.30 сутринта, започваше предаването по канал “Фиеста”. Аз не съм от най-ранобудните – станах в 9 без 20 и, ядосана на себе си, започнах да повтарям упражненията, без да пия нито вода, нито кафе. Направих везна, но… загубих равновесие и паднах настрани като „стоборче“! Отвисоко!

Пукнах едновременно и таза, и ръката си, така че да не мога да ползвам нито проходилка, нито патерици.
След този инцидент трябваше да седя на едно място, да не излизам, а аз съм много динамичен човек. Ако трябваше да се придвижа, мъжът ми или синът ми буквално ме влачеха /смях/.

След като ми разрешиха да стъпвам на крака си, се оказа, че е полуизваден от ябълката при падането. След като ми го „наместиха“, пък се притиснаха някакви нерви. Отделно – от стреса, който получих, и от срива на имунната система пипнах някакъв грип, вдигнах много висока температура с болки в ставите и на здравата ръка брат ми сложи абокат, с който си пусках сама системите, за да мога да се възстановя по-бързо.

На четвъртия ден получих мигренозна криза. Беше просто кошмарно! Но на Нова година си казах, че няма да остана вкъщи и отидохме в едно заведение! Бях в инвалидна количка, но се чувствах победител!

Този инцидент беше моя урок по търпение, защото дотогава исках нещата да се случват, не “сега”, а “веднага”!

– Занимаваш се доста успешно с рейки-терапия. Вярно ли е, че приятелите ти те наричат д-р Куин Лечителката?!
– Да, така е! Ето една весела история! Бях на екскурзия в Израел и, естествено, посетихме и прословутите Бахайски градини в Хайфа – там е храмът Бахай – на разкошен хълм, с невероятна гледка към морето. Това е едно много специално място за израелците и храмът и градините са строго охранявани.

Не разрешават дори да се дъвче дъвка, да се пие вода!

Подравняват тревичките с ножица! Част от цветята бяха оградени с дебела метална верига на около 30 см, закачена за метални клинове, забити в земята… Захласната от красотата наоколо, започнах да снимам и така и не забелязах, че се спъвам в тази верига! Паднах, изпуснах камерата и, вдигайки главата си нагоре, видях, че охраната (макар че бахайците проповядват толерантност, съвършенство, хармония и доброта) са готови „да ме убият с камъни“!

Напускайки “мястото на полесражението”, установих, че кракът ми бързо започва да се подува – като в анимационните филми! Нямаше откъде да взема лед. И започнах да правя рейки /рейки е универсална жизнена енергия, която може да бъде използвана с лечебен ефект – б. а./ на крака си! Успях да спра болката и да предотвратя драстичното подуване и посиняване. Много от моите спътници наблюдаваха случилото се и започнаха: “Може ли и на мен да ми направиш?…”. И оттук-нататък последните седалки на автобуса бяха превърнати в лечебницата на д-р Куин Нели, както се шегуваха! /смях/ Един имаше проблеми с гръбнака, друг – схващания на ръката, главоболие… какво ли не!… За мен е удоволствие, когато мога да помогна на някого. Отпреди 10 години след една тежка катастрофа, която преживях, започнах да се занимавам с нетрадиционна медицина, да се вълнувам от wellness-индустрията и така и до днес…

Между другото, установих, че последните няколко години където и да пътувам, така се случва, че…. падам! В Мароко паднах от камила, имаше опасност и тя да се стовари върху мене, това беше страшното! В Турция паднах пред хамама на Хюрем султан! В Банкок съм падала, бягайки от змия на едно змийско шоу! И в Буенос Айрес… Ще взема тази година на рождения си ден да си направя прощъпалник! Ще измеся питка по рецепта на моята баба Луиза, ще събера приятели и ще я търкулна, та дано да спра да падам! /смях/

Ще имам питка вместо торта!

– Наистина си обиколила целия свят! Кое пътешествие няма да забравиш?
– Почти всичките заслужават да се помнят, но ето една история с урок!
Страшно е студено при презокеанските полети. Винаги си нося едно-две одеялца и шалове, с които да се увивам, защото при това въртене на бацили вътре в самолета и при този климатик “на макс”, човек винаги се разболява.

Пътувайки за Доминикана, кацнах в Ню Йорк. Там – сняг! После в Пуерто Рико – климатици! Имах около 2 часа престой. Започнах да търся някакво място, където да не духа толкова и да убия времето. Но отивайки на гейта, след 2 часа ми казаха, че самолетът ми е отлетял. Питам ги: “Как така е отлетял?!”. “Ами, да, преди един час!”. Никой не ми беше казал, че независимо че Сан Хуан е под Ню Йорк, часовият меридиан прави “лека чупка“ и затова има само един час разлика. Питам: “Кога е следващият самолет?!”. “Утре!”. Установявам с ужас още, че телефонът ми не работи /как ли сме живели преди без мобилни телефони?!/. Уговорката с моите приятели беше да ме чакат на летището “Пурто Плата”. Не можех да ги предупредя. А на другия ден аз не знаех къде трябва да отида! Изпаднах в безтегловност! Вкопчих се в служителя от летището и започнах да му говоря: “Слушай, нямам телефон, не знам къде точно отивам…”. Той започна също да ми говори нещо с акцент. Викам: “Слушай, не знам какво ми говориш, не те разбирам, чуй ме! Нямам телефон, не знам къде отивам, приятелите ми ме чакат днес, утре като пристигна в Доминикана,

не знам какво да правя!”

Явно доста ужасена съм изглеждала! Слава Богу, човекът ме разбра. Обади се от служебния телефон на моите приятели и им обясни цялата ситуация.

Дотук добре. Но после се загуби багажът ми. Единият куфар отлетял с изпуснатия от мен самолет, другият останал в Пуерто Рико. И аз изкарах цялата ваканция в Доминикана само с ръчния си багаж, който беше с дрехи предимно за зимен сезон. Това беше още един урок за мен! Научих да не нося толкова багаж със себе си. Установих, че можеш да изкараш прекрасно и само с 3-4 за обличане. Човек трябва да се радва на самото преживяване, а не на това, че всяка вечер ще бъде с различен тоалет и различни обувки. Багажът ми пристигна точно когато вече не го очаквах – в деня, в който трябваше да замина за Америка. Чакаше ме почти месец обиколка и добре, че си го получих все пак!

– Играла си в много филми. Сигурно имаш любопитни случки на снимачната площадка?
– Нека продължим със „самолетната тема“… Заедно с Васил Бъчваров играехме електрокаристи. Много от сцените бяха на Бургаското летище. Той играеше влюбен в мен, а аз бленувах по някакъв известен артист – банална социстория. Решават да снимат един кадър горе от кулата – един самолет каца, Бъчи ме гони с електрокар, аз бягам по пистата с друг електрокар. Красота и романтика! Обясниха ни какво да правим и повече нямахме никаква връзка със снимачния екип.

Дадоха ни знак да тръгваме. В един момент виждам, че самолетът каца, а от гумите му излиза… направо огън! Викам си: “Тоя пък, лудият, как кара!”… Прибираме се с електрокарите, а там ни казват:

“Изчезвайте моментално!”

Оказва се, че не са ни предупредили да не се приближаваме толкова близко до самолета, защото се получава вакуум и е опасно да не бъдем „засмукани“! От кулата са предупредили пилота, че нямат връзка с нас и спирачният път на самолета трябвало да бъде двойно съкратен, затова от гумите му започнал да излиза огън. По тази причина пилотът бил толкова вбесен, че… за предпочитане било да не се срещаме!

– А имаш ли някакви сакатлъци на сцената?
– Аз не пуша, но в две пиеси ми се наложи да го правя. В ”Сладката птица на младостта” на Тенеси Уилямс трябваше да играя Космонополис – около 40-годишна жена, която пуши непрекъснато, пие алкохол и розови хапчета… Действието се развиваше на едно кръгло легло. Пушех с цигаре тънки, черни цигари, за да прикрия факта, че не съм особено „сръчна“ с папиросите. Бях с един много интересен гащеризон от копринена, полупрозрачна материя… В един момент установих, че държа само цигарето, а цигарата е паднала някъде! Тя е тъмна, дрехите ми също са тъмни! Не можех да скоча и да започна откровено да търся цигарата…

Действието продължаваше да си тече, аз се правех, че нищо особено не се случва, но лекичко се оглеждах, без да забележи публиката, за да видя дали някъде не дими! /смях/ Оказа се, че цигарата е изпаднала някъде отстрани до леглото, но докато разбера, около 10 минути бях в пълен ужас!

– А като водеща имаш ли шокиращи случки?
– Не знам дали е шокираща, но мисля, че е за “Гинес”!

Водила съм 2 събития по едно и също време на 2 различни места!

Едното беше концерт в Операта, другото – модно събитие в хотел “Шератън”. Точно преди Коледа. С една кола ме караха от едното място на другото в снега – с токчетата и с една дълга рокля с дълбока цепка. В Операта бяхме двама водещи – и ако не успеех да пристигна точно навреме, Даниел Цочев поемаше сам.

Когато свърши всичко към 10.30, имах чувството, че няколко дивизии танкове са минали през мене! Не можех да си стоя на краката от напрежение! Убедена съм, че такова нещо не се е случвало на друг водещ!

Пет години си празнувах рождения ден на “Златният Орфей”, където бях водеща. Първата година разчитах на местни фризьори. Измивам си аз косата и с тюрбан на главата отивам в Летния театър. Започвам да чакам фризьорката. А тя не идва и не идва! Изпаднах в лека истерия. Половин час преди началото, предаваше се на живо, повиках неволята – гребнах в бурканчето с гела, прилепих си косата плътно назад, “гипсирах” и с лак. Докарах си една различна, много странна и екстравагантна визия! Гримьорката прикри подпухналите ми от плач очи и всички бяха много приятно изненадани. След концерта празнувах рождения си ден.
От следващата година Митко Дамов вече ме следваше неотлъчно и вече дълги години му се доверявам да се грижи за стила на косата ми.

А ето и една „шокираща“ случка, но по-скоро за моята физика. Веднъж, като водеща на „Форум Българска мода”, бях с ботуши с ток не по-малко от 15 см, но без платформа, и с рокля доста странен цвят. Точно 5 минути преди началото единият ток се счупи! Нямаше ботуши с подходящ за тоалета ми цвят! Пак трябваше да викам неволята. С един прозрачен скоч успях да прикрепя тока, така че да стои „визуално“ на мястото си. Излязох на сцената, разхождах се, говорех, но стъпвах на пръсти, почти като балерина! Оказа се, че никой не е забелязал. Никой не разбра за моя счупен ток. И за моя ужас! На следващия ден обаче от силното напрежение, не можех да стана от леглото! Имах толкова силна мускулна треска на цялото тяло, че не можех да помръдна изобщо!

Едно интервю на Валерия КАЛЧЕВА