Петър Величков е роден на 27 август 1954 г. в с. Поповица, Пловдивско. Завършва Техническия университет в София и Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“. От 1980 до 1996 г. е бил журналист във вестниците „АБВ“, „Подкрепа“, „Експрес“, „Новинар“, „Монитор“, „24 часа“. Сега е редактор в издателството на Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“.Величков е автор на някои от най-търсените книги, написани популярно, за Царство България. Успява да спаси и разчете по копия романите на писателката Яна Язова „Левски“, „Бенковски“, „Шипка“, „Александър Македонски“ и „Соленият залив“, чиито оригинали са откраднати през 1974 г. и до днес са в неизвестност. Започва като журналист във в. “АБВ“ през 1980 г., после е работил и сътрудничил на доста вестници, включително и на „Над 55“, а сега списва книжната страница на „24 часа“. Получил е Специалната награда „Рицар на книгата“ на Асоциация „Българска книга“ за 30-годишната си работа в рекламата на книгата, наградата „Д-р Цибрански“ – Лом, за разчитането на книгите на Яна Язова, както и тазгодишната Национална награда „Христо Г. Данов“ като съставител на тома „Таралеж се жени“ от Яна Язова. Той навършва 59 г. на 27 август.- Какви мисли те занимават в тези горещи за България дни, когато софийските площади вечер се пълнят с недоволни хора?
– България стои на вечния си тресавищен кръстопът и не помръдва наникъде. След толкова продължителни протести и контрапротести управляващите не си вземат поука. Чакат се кръвопролития ли, що ли? Често пъти ме е срам да кажа, че съм българин, после се гордея, че съм такъв. Пропадаме! Нямам представа кога ще настъпи отрезвяване. Една максима – „Щастието на едни се гради върху нещастието на други“, е вездесъща. Няма как, ако се произвеждат бедняци, една държава да просперира. Мисля, че 2013 г. ще бъде фатална година, дано не съм прав.
– Разбрах, че си в отпуска, има ли почивка, отдих и отпуск за литератор изследовател като тебе?
– Аз почти не напускам София в последните години и обожавам месец август, когато градът е по-безлюден. През март ми излезе една неголяма книга „Прототипи и герои“ – след 6-годишно мълчание. Това бяха публикувани в пресата текстове, после основно преработени и допълнени и я издадох, за да улесня преписвачите – по-лесно ще препишат от книгата! Защото текстове от предишните ми книги – „Страсти и скандали в царска България“ и „Софийските потайности“, бяха преписвани от неколегиални автори стотици пъти, а една „авторка“ ги изпопреписа от кора до кора под свое име. За съжаление, писането в пресата или издаването на книги вече се превръща не в средство за препитание, а само в излишен разход. За да напиша някой текст от миналото, трябва да копирам стари вестници, снимки и т.н. за своя сметка. Ако изобщо се плати някакъв хонорар, той покрива тези разходи и почти нищо не остава. Затова съм и престанал да публикувам. Всеки автор разчита на възнаграждение, защото не е бог, та да яде въздух или да пие амброзия, все едно какъв е талантът му. Пък и отдавна не изпитвам безмерна радост да си видя името, изписано в някой вестник, четейки често идиотските коментари отдолу. Нещо се е объркало тотално, важните пластове очевидно са ерозирали, емигрирали и липсват. На мнозина им липсва всякаква историческа или литературна култура, а да заинтересуваш малцина, не е нещо кой знае какво. Последният ми текст беше за срещата в Прага през 1936 г. на Яна Язова с един от най-великите калмикски поети и политици и се надявам тази година или догодина да излезе в сборник на Института за литература.
– Какъв лек имаш в дни на умора, невяра, разочарование? С какво тешиш и лекуваш душата си?
– Утешавам се винаги, че има една врата, само за мен, през нея ще вляза и тя ще остане зад мен, обожавам черния хумор! В лоши и в хубави дни усещам опората на несвършените работи, които освен мен няма кой да направи, стискам зъби и продължавам напред. Писателят Владимир Полянов имаше девиз: „Плюй и отмини!“, харесва ми и на мен. Както и една мисъл на писателката Яна Язова: „Робът се освобождава чрез грешките на тирана“. Ето сега ми пратиха за одобрение корицата на петото издание на романа „Ана Дюлгерова“, което ще излезе до месец, и се почувствах щастлив!
– Какви са ти отношенията със здравната система?
– Боледувам рядко, имам перфектна лична лекарка, но въпреки нейните усилия обикновено лечението ми е само в нейните ръце – не помня да съм получил направление – все няма и все трябва да се чака. Иначе съм чувал какви ли не истории. Има три места, на които мразя да ходя – болници, гробища и гари.
– А с пенсионната?
– Работил съм дълги години на хонорар по вестниците, нямам необходимия трудов стаж и вероятно ще съм сред онези, които едва ли ще натежнеят на пенсионната система. А и да доживея до пенсия, тя ще е вероятно толкова малка, че не ми се мисли за това. Надявам се да не се пенсионирам и да работя до последен дъх.
– Като човек, който по силата на своите писателски пристрастия се занимава главно с миналото, какво би казал за бъдещето, кои грешки повтаряме днес? Какво превъзмогнахме, какво ни очаква?
– България се намира на апетитно място и от векове то е било желано от околните страни. Досега опазихме неголяма част от него, но много се съмнявам дали това ще продължи много дълги години още. Не бива да драматизираме черните моменти в историята си, защото има народи, които са преживели и преживяват по-големи катаклизми. По-страшното е да се страхуващ примерно от кръвопролития и да си траеш, защото те така или иначе или ще се случат и нещата ще се подобрят, или няма да се случат и тихомълком, без промяна, също толкова хора ще измрат. Повечето от миналите събития не е задължително да са в паметта на всички, но литературата умее да ги поднесе запомнящо и вълнуващо. Да си припомним „Епопея на забравените“ от Иван Вазов. Така или иначе самочувствието ни се гради върху написаното, нарисуваното, построеното от предците ни. Бих искал да ги откриваме пожизнено, а не по стар нашенски обичай – с камъните, с които са били убити приживе талантите, посмъртно да им се градят паметници. Грешките напоследък са проявата на традицията да се привързваме сляпо към някоя велика сила. Покойният Тито, който не е сред любимците ми, обаче бе добър пример за преуспяване на държава, която извлича полза за гражданите си от целия свят. Ние не можахме да превъзмогнем след 1989 г. позицията на изчакването, не се научихме да атакуваме, когато се защитават правата на българите в околните страни. Смятам, че този унаследен след 1944 г. комплекс на пасивност постепенно ще бъде превъзмогнат. По-право, надявам се!
– Кажи ми какво те занимава днес повече от всичко друго…?
– Преди рождения си ден обикновено изпадам в Сатурнова дупка и ми се случват все лоши неща. Характерно е за много от зодията Дева. Иначе ме занимава какво ще се случи утре. Ще има ли нещо добро за България, за тоя измъчен от лоши политически сценарии народ, кога ще започнат у нас да строят трапезарии за бедни, вместо да се издигат никому ненужни паметници, фонтани и т.н.? Кога ще започнем да правим това, което трябва, а не онова, което не трябва!? И други неща ме занимават в личен план – дали ще успея да допиша една детска повест – „Бобчо и други истории“, ще довърша ли книгите си „Страсти и скандали в турска България“ и „Чревоугодниците на царска България“…
– Как ще прекараш рождения си ден?
– Обикновено с приятелки, макар че предпочитам да се усамотя със себе си, най-вероятно сред природата, и да дочакам да удари полунощ, защото след 24 часа на всеки 27 август всички залежали мои работи изведнъж получават ускорение. Ех, получи се едно тъжно интервю, но това е истината, а да се науча да лъжа, така и не успях. Ако всичко е наред, обещавам догодина, когато ще навърша 60, да е по-весело!
Петя АЛЕКСАНДРОВА
