Ани Иванов Асенов е роден през 1954 г. във видинското село Върбовчец, община Димово. Работил е в Телефонния завод в Белоградчик, после в тамошното Пътно управление и три години като работник по поддръжка на пътностроителни машини в Либия. В края на 2009 г. е назначен за кметски наместник на малкото белоградчишко селце Праужда, където се е установил и живее постоянно.
Праужда е малко балканско село в община Белоградчик, кацнало в подножието на връх Ведерник. Името му идва от думата „право” – право през селото минавали за Видин. По права линия през скалите то е на около 7-8 километра от общинския център, по шосе – почти три пъти повече. „Някога хората са наричали този връх Бандерата – разказва Ани Иванов. – В наши дни тук земеделие няма. В Праужда живеят около 50 човека. Имат общо четиридесетина кози, 5-6 магарета, по някое прасенце, а няколко души отглеждат и малки пчелини – от 5 до 10 кошера. Пчеларите обаче се оплакват, че от известно време пчелите измират, въпреки че тук никой не пръска с отровни препарати”. Според Ани измирането се дължи на интензивния самолетен трафик над селото и отделяните от него вредни емисии.
Над Праужда денонощно прелитат над 40-50 самолета от гражданските авиолинии
Проблем на праужданчани е водоснабдяването. Водопреносната мрежа е строена през 50-те години на миналия век. Изворът е от Водна дупка – пещера в подножието на Ведерник, където вероятно има подземна река. Резервоарът е малък и водата, особено през летните месеци, не достига.
В Праужда отдавна няма нито читалище, нито училище, въпреки че някога тук са живеели около 600 човека, продължава разказа си кметският наместник. Запуснати са и лозята, и зеленчуковите градини, които някога са били на около два километра от селото, в благодатното поречие на река Стакевска. „За няколко години, откакто съм кметски наместник, тук имахме 16-17 погребения – свива рамене Ани Иванов. – В началото на мандата се втурнах да правя много неща. Заварих кметството в руини. Купих боя, пердета, корнизи с мои пари. Никой не ми ги възстанови по-късно.
На няколко пъти ми се е налагало да карам с колата си възрастни хора до болницата във Видин,
защото няма подходящ превоз. Да не говорим и за това, че от общината не ни плащат и командировъчни за автобуса до Белоградчик, когато се налага да присъстваме на заседания на Общинския съвет… А и нещо друго: заплатата ми като кметски наместник на селото е 360 лева. По програмите за бедствия и аварии обаче
правителството на Бойко Борисов назначи безработни с 380 лева месечна заплата
Не че те правят нещо, а и че аз правя нещо повече от тях. Но отговорността е моя – няма вода, няма ток, всички идват при мен. Дори зъб ми се е налагало да извадя на човек – с конец. Не мога да си обясня само едно нещо: защо тукашните не приемат радушно дошлите отвън. Аз съм зет на Праужда, жена ми е от тук. Като дойдох, впечатли ме, че в това село няма щъркелово гнездо, а то е само на два километра от реката. По-особено се поглежда и на няколкото души, дошли от София и страната, които си купиха къщи тук, където въздухът и природата са кристално чисти. А те събраха средства и ремонтираха четири чешми, купиха и камбана за камбанарията на църквата, където преди беше окачена… джанта!”.
Според Ани Иванов оживление в Праужда се забелязва около девет, девет и половина сутринта, когато се изкарват козите и се купува хлябът. После улиците опустяват докъм шест следобед, когато животинките се връщат.
Това, от което се плаши кметският наместник в Праужда е, че гората съхне
По склоновете на Ведерник и по отсрещните баири се виждат големи оранжево-ръждиви петна от изсъхващи дървета. Боровете са заболели и изсъхват не само около Праужда, а почти в цяла Северозападна България. От горското обяснили, че насажденията от див бор са нападнати от ларви, които се вмъкват под кората на дърветата и ги унищожават. Интересното е, че боровете изсъхват от върха към дънера, а гледката към гората е наистина потискаща. Дали ще се намери някой в държавата, който да помисли за това? Едва ли, казва Ани Иванов, както не се мисли и за множеството иманярски набези около Бандерата, където някога е минавал римски път и е имало няколко калета…
Горите около Ведерник и околностите са благодатно място за лов
Самият Ани Иванов от доста години е ловец, член на местната дружинка. „Дружинката ни наброява 43 човека – споделя Иванов, – почти толкова, колкото са и жителите на селото. Повечето от тях са от други места, пенсионери, и не идват редовно на излетите. Събираме се обикновено около 27-28 души. Между нас има много стари ловци, които никога през живота си дори не са виждали вълк, камо ли да стрелят по него. При мен така се случи, че през последните две години убих два. Това бе по време на резонен лов на дружинката за хищници. Знаехме, че в района се подвизават три вълка – две женски и един мъжкар. Случи се през януари 2011 г. в местността Лалин чукар. Бях се подпрял на едно дърво, когато срещу мен излязоха трите вълка. Пръв излезе мъжкарят, а след него и двете вълчици. Стрелях с бренеке от около 40-45 метра. След като мъжкарят падна, женските побягнаха. Улучих първата, но със сачми – тринадесет нули. Остана кръв по снега, но тя избяга. Търсихме, не я намерихме. Откарахме убития вълк на площада в селото.
Премерихме го – 52 килограма, огромен вълк
Оказа се, че през последните години друг такъв не е убиван в България. Трофеят бе отличен със златен медал на изложението на ловците в България. Оценката на черепа получи над 43 точки, като изискването за златен медал е оценка над 41 точки. Кожата също можеше да спечели медал, но човекът, който я ощави, не знаел, че тя не трябва да се разрязва и съшива, за да се постави на стена или на под. Всяка година трофеят се показва на изложението в Пловдив, показаха го и на изложение в Братислава.
На следващата година в местността Клепъц убих и едната от вълчиците. Тя бе по-малка и за този трофей имам само грамота.
Бай Димитър и леля Татяна
са приседнали на пейката пред едно от двете магазинчета в Праужда. Димитър е на 70 години, работил е дълго време като металург в Перник, после в Телефонния завод в Белоградчик. Там със съпругата си Татяна Иванова имат апартамент, но и двамата предпочитат да изкарат летните месеци на село. „Въпреки жестокия инсулт, който без малко щеше да ме погуби, предпочитам хубавия въздух на родното си село – казва Димитър. – Спокойно и приятно за живеене е тук”. Двете магазинчета се зареждат добре със стоки от първа необходимост, автобус до общинския център има в понеделник, сряда и петък, също три пъти в седмицата в селото идва и лекар от града. Другата важна социална придобивка за постоянно живеещите в Праужда е, че благодарение на кмета на общината Борис Николов на всяко семейство се отпускат по 5 куб. м дърва за огрев на атрактивни цени.
Татяна Иванова е родена в с. Върба, но предпочита родното село на съпруга си. „Тук и двамата се чувстваме добре, природата е красива, въздухът – кристален – споделя тя. – Преди години обичах често да се качвам на Ведерник. Доста е височко – 1224 метра. Сега е различно – обрасло, подивяло, трудно е да се изкачиш. А и животът изтича много бързо. Проблем за селото е не само водоснабдяването, а и пощата.
Ние обичаме и четем в. „Над 55”, но закъснението е цяла седмица
– вестниците при нас се носят само в петък. Преди имаше човек, назначен към пощата с 55 лева на месец. С едно малко моторче всеки ден ходеше до Белоградчик с бензин за два лева, носеше вестниците, раздаваше и пенсиите. Махнаха го и сега всеки петък тук идва кола с двама човека. Каква е тази управия, не знам. Глупаво е да се мисли, че така се прави някаква икономия, а и кой човек ще се абонира, за да чете понеделнишките вестници в петък?”.
Татяна Иванова се е пенсионирала в края на 99-а година със скромните 99 лева и 64 стотинки, но благодарение на предишно управление на страната, което въведе швейцарското правило, пенсията й сега е 215 лева. „Разликата е впечатляваща, нали – казва тя. – Само че за последните три и половина години при правителството на Бойко Борисов не дадоха нищо на пенсионерите, а животът осезателно поскъпна. Сега някои протестират срещу новото правителство, което иска да върне швейцарското правило. Кои и за какво?”.
Ненчо СЛАВЧЕВ
