Какви са жените на Мароко? Знам ли. И на мене ми е любопитно. Защото каквито са жените, такава е и държавата.
Защото, сигурна съм, че жената удържа на ръцете си къщата, както Атлас е повдигнал Земята върху дланите си. Впрочем Атлас е името и на мароканската планина. От нея пък идват всичките цветове в тая прелюбопитна страна. Онова розово-керемидено на къщи, на зидове имперски и селски, на дълги роби и меки папуци, на килими… Бялото от снега по върховете й, смесило се с пяната на вълните на Атлантика и избелялото зелено на изнемощелите в края на лятото инатливи кактуси.
Ще ви покажа жените, каквито ги срещнах по булевардите и берберските пазари на Казабланка, по сокаците в Маракеш и по едни глинени селца в планината. Забулени и с открити лица, с вързани на гърба спящи деца. Бързащи, угрижени и… сластни. Продават мурафети по пазарите, пък ядно замахват към фотоапара, заплашвайки, че ще го потрошат. Месят хляба, както са го правели прабабите им. Боядисват, предат, тъкат, къносват ръцете на чужденците, правят магии, гадаят… От автобуса някъде в далечината в керемидено-червеното поле загледах наведени жени, садяха кактуси. Същите, чиито плодове, или цветове, не знам, продаваха по сергиите барабар с лъжичка да изгребеш съдържимото. Да, досущ, както у нас се сади тютюн. Нивите им са оградени със стари кактуси, както ък някога нашите селяни заграждаха парчетата земя с клони от трънки и шипки. Да не минава добитък и прави зиян по реколтата.
На летището ято стюардеси, теглеха елегантните си куфарчета. С шапки и пребрадени по берберски под брадичката с искрящо бял копринен шал.
Мароканки!
Още от Бойка Асиова – ТУК
