Още докато правя снимка на писателката Весела Люцканова, подхвърлям:
– Никой няма да повярва, че снимката ти е току-що направена. Ще кажат, че си ми дала фото отпреди 10- 15 г.!
– Сигурно така ще кажат. Като видят на книгите ми моя портрет, веднага викат: “Е, е, Веселке, пак си дала снимка от младините си”. А не съм! Да кажеш, че се пазя, не, нито спя достатъчно, и пуша, и си пийвам водка. Така че не е от режим, такъв ми е генът!
Весела Люцканова е издала досега 37 книги. Член е на Съюза на българските писатели и на българските журналисти. Получила е най-престижните награди у нас: за съвременен роман на издателство “Хр. Г. Данов”, “Сребърният пръстен” – годишната награда на в. “Вечерни новини”, “Голямото читателско жури”, “Гравитон” за добро въображение. Тя е първата от България, която в 2003 г. получава престижната американска международна награда “Златна звезда”. Съюзът на българските писатели я обявява за писател на 2007 г. за книгата й с разкази “Бай, бай, хепиенд”.
Особено се гордее с европейската награда “Еврокон”-89 за научна фантастика, връчена й в Сан Марино. Малко хора знаят обаче, че известната ни писателка е по професия инженер и не само: когато е на 26 г., тя се преборва за асистентско място в Архитектурно-строителния университет срещу девет мъже в най-трудната специалност “Съпромат” – съпротивление на материалите. Изпитват я пет часа, за разлика от единствения й конкурент, когото прецапали за пет минути. Жена не можело да припарва в тази специалност. Обаче точно Весела става безспорен победител. Три години работи като асистент в Университета.
– Студентите постоянно ми определяха срещи, всички идваха на лекции. Но ме влечеше повече писането. След три години станах журналистка в специализиран вестник, не спирах да пиша и печатам разкази.
– Припомни ни случая с твоя разказ “Никнейм”, който с изненада си гледала как е пресъздаден като една от четирите сюжетни линии във филма “Love.net”.
– Това си беше чиста кражба. Моят разказ “Никнейм” е печатан един път във вестник “Сега” през 2005 г., втори път в книгата ми с разкази “Бай, бай хепинез” през 2007 г., която получи годишната награда на Съюза на писателите. Няма как да не попадне в полезрението на четящите. А филмът е по екраните едва през 2011 г. Филмът има четири сюжетни линии и трима сценаристи. Един от тях е и самият режисьор Джевелеков. Доста хора ми подхвърляха – иди да го гледаш, също като твоя разказ е. Едната от четирите героини е точно припокритие с моя разказ “Никнейм”. Няма как да не е бил в полезрението на четящите. Но честно казано, филмът много ми хареса. Под натиска на мои приятели ходих да се консултирам за търсене на авторско право, ходих и в Министерството на културата, но ми казаха, че нищо няма да се получи. Както японците взимат идеята и преправят нещо дребно в нея, така и тука. Отказах се да се разправям. Слава богу, поне филмът беше хубав.
Аз съм карък със сценариите
Тъкмо беше приет сценарият ми “Часовник в дъното на коридора” по моя роман, издаден през осемдесетте години, мъжът ми взе, че си счупи крака. Обажда ми се в този ден писателят… с когото много се разбирахме: “Ела да подпишеш договора”. Викам му, един ден не е фатален, и му обяснявам, че трябва да ходя с мъжа ми по болници.
Вечерта човекът се почувствал зле. Преди това пил уиски, играл с дъщеря си шах. През нощта получава остри сърдечни болки и докато дойде Бърза помощ, умира. На другия ден това ми го съобщава редакторката Таня Георгиева от киноцентъра. Малко по-късно и тя почина. Не било писано на тази книга да стане на филм.
– Ти работила ли си като инженер?
– Как да не съм! Две години работих в “Химметалург проект”, огромно предприятие на четири етажа с проектанти и изпълнители. Имам 200 построени обекта като строителен инженер, охладителни кули, комини, греди на еластична основа. Тогава обектите се наблюдаваха много стриктно от инспекторат. Много се работеше. Имаше голяма индустрия. Сега ми е смешно какви цехчета и дребни производства се наричат с гръмки имена. Какво стана с нашите огромни предприятия, с нашата реална индустрия? Четох интервю във вашия вестник с инженер Вера Велчева от “Интрансмаш” – много е права, ако бяхме запазили построеното, щеше да има днес работа за много хора.
Нямаше да сме прислужниците и просяците на Европа
– Имаш ли ритуал при писането?
– Имам. Трябва да съм с чисти ръце и да съм облечена с дрехи, които ми създават настроение. Когато пиша, сутрин не закусвам. Също така не пия алкохол. Когато си гладен, се пише много по-добре. А как хубаво се пише вечер! Тогава е тихо, всички вкъщи спят и аз съм в моето си царство.
– Как се живееше в Съюза на писателите?
– Когато за първи път отидох в кафенето на Съюза и се включих в компаниите, направи ми ужасно впечатление, че когато някой си тръгваше, след него се чуваше: “Ей, добре че си отиде тоя бездарник”. Тогава реших, че винаги ще си отивам последна, за да не могат да кажат зад гърба ми това. Днес много ми е мъчно, че си отидоха съвсем млади една даровита група писатели – Виктор Пасков, Валентин Пламенов, Росен Босев, Валентин Робов, Валентин Данов. Помня, работех в издателство “Народна младеж”. Виктор Пасков ми донесе книгата си “Балада за Георг Хених” да я издадем. Веднага бях “за”. Шефът, Давид Овадия, не съвсем. Да я дадем на рецензент, предложи той. На кой? Естествено, на Павел Вежинов. Беше пуснал вече неговите “Невръстни убийства” в “Съвременник”. Минаха десет месеца. Книгата се върна без нито един ред. Бях шокирана. Човекът, който беше пуснал неговите разкази в “Съвременник”, връщаше книгата без един ред. Нито “за”, нито “не”. Явно го бяха свили “отгоре” за подобно писане. Цели три години тази прекрасна книга не излезе, докато най-накрая бе публикувана в “Хр. Г. Данов”. Виктор до такава степен е започнал да се съмнява в себе си, че бил хвърлил ръкописа в кошчето…
– А в чужбина какво те впечатли?
– В Сан Марино, когато получих Европейската награда за фантастика, 1989 г., много ми хареса колко нормално се държат писателите. Идват при теб, казват, аз съм еди-кой си, а вие откъде сте? И най-известните се държат скромно и естествено. С голямо внимание към колегите. Когато произнесоха името ми за наградата, аз не мога да осъзная, че мен ме викат на сцената. А наоколо чувах: “Вас викат, хайде, отивайте!” и ръкопляскат. Смешното пък беше в Хага.
Запознавам се с един много приятен на вид колега, говорим на английски, а той се оказа от Пловдив
Смяхме се. Но и ние се научихме да се представяме както колегите ни по света.
– С мъжа ти сте живели 54 години заедно?!
– Само за един мъж съм била женена. Това си е цял живот! Често му казваха “господин Люцканов”. А той е Иванов.
Децата ни се родиха, като бяхме много млади. Родих три момичета от 18 до 22 години. Бях студентка, строително инженерство, но не съм прекъсвала, не съм напускала следването. Децата ходеха на детска градина. Сами си ги гледахме. Людмила, най-голямата ми дъщеря, е филолог и също издател. Вихра Манова, средната ми дъщеря, от ученичка почна да превежда, тя обича фантастиката, само такава литература признава. Третата, Росица Крамен, е художничка. Тя завърши Художествената академия, направи много изложби тук, но и в Париж и Бордо. От 15 години живее в Щатите и има там четири изложби. Но както тя казва, с това не се живее, добре че мъжът й е програмист. Имам и две чудни внучки – Юлияна и Радостина.
– Ти си издателка, как се издават книги днес?
– Всичко у нас е стресово. Тук се живее най-стресово, работи се най-стресово. Много грубо стана навсякъде. Не знам как ще се оцелява… Хората са толкова болни.
Савка ЧОЛАКОВА
