Актьорът Анани Явашев е роден на 18 октомври 1932 г. Освен с ярките си образи в киното и с многобройните изпълнения в Младежкия театър той е известен и като брат на художника Христо Явашев-Кристо. Един от малкото актьори, слезли от сцената, без да чакат да ги пенсионират. Обичам да избирам това, което играя, твърди Анани. Зрителите го помнят от постановките на „Ромео и Жулиета“, „Ричард III“, „Кухнята“ и др. През свободното си време обича да се занимава с дърводелство – реставрира стари мебели, ремонтира мансардния апартамент. Откакто са пенсионери, всяка година ходят със съпругата си Даниела до Ню Йорк на гости на брат си Кристо и сина си Владимир, който работи в САЩ. При всеки сериозен повод тримата братя – Анани, Христо и Стефан, по традиция са заедно. Анани произхожда от стар разградски род. Дядо му е академик Анани Явашов, открил руините на древния римски град Абритус. Баща му е Владимир Явашев, инженер, роден във Варна. Майка му, Цвета Димитрова по баща, е родом от Солун, дъщеря на македонски търговец. Леля му, Дора Явашева, е съпруга на видния български политик Иван Багрянов. Освен известния художник Христо Анани има още един брат – инж. Стефан Явашев.
– Какво са наследили внуците на акад. Анани Явашов?
– Любопитството преди всичко. Човек трябва да е любопитен към света и сам да открива истините за себе си, а ние сме такива. Това вероятно е причина брат ми, който е по-артистичен от мен, да стане художник, а аз, който рисувах много добре, да стана актьор. Като деца всичките рисувахме, това идва може би от баба ми – чехкиня от много известен род и голяма красавица, която напуска родината си от любов по дядо ми. Брат й също е художник и идва в България, както и прочутият Мърквичка. Когато боледувахме, нашите ни даваха по един молив и лист да се занимаваме в леглото. Но аз после бях много запален да уча химия като баща си. Мечтаех си за лаборатории, после – за геология. Много неща ми се въртяха в главата. Христо не признаваше нищо освен рисуването, макар да правеше театър, издаваше вестници, пишеше книги. Домашните ни представления бяха съвсем истински, дори продавахме билети за тях. Но не успях да избегна театъра. Не ми даваха никъде да уча, след като баща ми влезе в затвора. Добре че се намеси приятелка на майка ми – Жени Дюстабанова, годеницата на Христо Смирненски. Тя убеди майка ми, че единствено за актьор мога да кандидатствам, тъй като там имала връзки и щели лесно да ме научат да рецитирам стихотворения. Друга приятелка на майка ми – Олга Кирчева, започна да ме учи да рецитирам „Приказка за стълбата“. Не знам сега колко хора от богатите подпомагат бедните деца да учат, но понеже баща ми беше в затвора, ние бяхме много затруднени и фактически и тримата ни издържаха приятели на родителите ни. Мен ме издържаше лелята на Джони Пенков – Мара Пенкова, която е основателка на Кукления театър, а Христо го спонсорираше Райна Кацарова, която е издирвала автентичен фолклор и брат ми е живял у тях. Стефчо, най-малкият ни брат, който единствен наследи професията на баща ни, беше подпомаган и живееше при Олга Кирчева по време на следването си. Ето това са истински меценати.
– Защо баща ви е бил в затвора?
– След като завършва висше образование във Виена, баща ми се завръща у нас да работи в известната текстилна фабрика „Принц Кирил“. Година по-късно се жени за майка ми. По това време в България най-добрите инженер-химици били двама и той е единият от тях. През 1941 г. баща ми, след като въвежда за пръв път у нас разни нови химически продукти, имаше и малка работилница за тяхното производство. След това родителите ми купиха друго място и направиха нова сграда. Така се осъществи и мечтата им да си имат най-сетне своя къща, защото дотогава живеехме все под наем. След национализацията той остана да работи във фабриката „Принц Кирил“ като главен инженер. Една вечер един пиян работник изгаря 100 000 метра плат в един автоклав за избелване и кой е виновен – индустриалецът, който не си гледа работата. Обявиха, че е саботаж, и вкараха баща ми в затвора. Беше през декември 1947 г. Това обърна живота на семейството ни и ние останахме отново без собствено жилище. През 1992 г. по закона за връщане на индустриалните предприятия ни върнаха сградата, но след това един кмет социалист реши, че може да си я вземе обратно, и отново искаха да ни я експроприират. Спечелихме делото в градския и окръжния съд, но във Върховния го загубихме. Затова опитахме да обжалваме. Това не е материално нещо, а една страхотна несправедливост, от която се чувствам обиден. Толкова хора получиха неща, които изобщо не са били техни, а това е единственото, което имам от родителите си.
– Днес мнозина ваши колеги са принудени с комерсиални поръчки, с халтура да си изкарват хляба, какво мислите за това?
– Какво да мисля, няма обиден труд. Аз самият не се срамувам от никаква работа. Много време мих стълбището на блока от горе до долу, защото никой не пожела да прави това! Нима това е обидно?
