Кой не знае Иван Славков, кой не е чувал за него?! Батето, както го наричаха приятелите му и целият български народ, си отиде на 1 май 2011 г. – десет дни преди да навърши 71. За него продължават да се пишат вицове, да се разказват легенди, да се цитира като “класик”… Славков винаги е бил емблематичен, култов, неподражаем и неповторим. Журналистът и бивш тв водещ Дени Желязов, който стана особено популярен преди години с еротичното нощно предаване „Нощен магазин”, с удоволствие и много настроение ни припомня спомените си за Батето от времето, когато той му е бил шеф в “телевизията-майка” БНТ.
– Дени, не знаех, че твоят син Димо и Тодор Славков са се родили по едно и също време!…
– Да, синовете ни с Батето се родиха по едно и също време. Спомням си, Иван беше луд от радост. Щом влязох в стаята на „Панорама“, видях блесналите му очи. Разбрах. Той каза: „Не ми казвай нищо, виждам очите ти!“. Бяхме само двамата. Отиде до шкафчето. Взе бутилка шампанско. Докато тя гърмеше, той каза: „За синовете! И за… бащите!“.
– Откога датира познанството ви с Иван Славков?
– В първите няколко месеца от работата ми в БНТ все още не ме назначаваха. Вършех сума ти неща. Минах изпитателния срок. Един ден ми писна. Казах на Венчето Шишманова – тогавашната шефка на информацията:
Ако не се уреди въпросът ми до няколко дни – напускам!
Не я заплашвах – имаше такъв голям наплив (и натиск) да те назначат в Националната телевизия. Единствената тогава. На другия ден тя ме извика: „Качи се на 9-ия етаж, Иван те чака“. Дотогава с него се познавахме от коридорите, кафето, барчето…, но само по физиономия. Симпатизирах му. Беше млад, силен, атлетичен, красив, умен… Когато влязох при него, бе лаконичен: “Знам!”. Отговарях за Политбюро, сигурно беше говорил с някои от членовете му. Всички ме познаваха. „И с право искаш да бъдеш назначен. Е, добре! Ето я заповедта ти! Подпиши, ако все още искаш да работим заедно“. Тогава и не предполагах, че Иван изрича истина, която се материализира малко по-късно. Идеше ми да литна. Така разбрах, че не е само интелигентен и красив, шегаджия и бонвиван. Разбрах, че е сериозен и отговорен.
– Сигурно и купоните с Батето са били незабравими…?
– Спомням си един рожден ден на Иван. Боже, имах чувството, че цяла София се беше стекла на дипломатическите кортове! Беше много популярен. И много обичан. Годините му в БНТ бяха „Златният век“ на телевизията. Държеше на хората си. Вярно, че имаше възможности. Но не бе само това. Бе обичлив. Сърдечен. Просто се раздаваше.
Та, рожденият му ден беше цяло стълпотворение. Спомням си, че между подаръците имаше табелка от улица с неговото име. Той се усмихна широко и само каза:
Още ми е много рано за това!
– По негова идея ти си започнал да правиш културните репортажи в легендарното предаване „Панорама”!…
– Летучка в редакция „Вътрешна информация“. Влиза Снежето – секретарката му: „Дени Желязов при Иван Славков!“. Когато влязох, той ми се усмихна. Имаше най-красивата мъжка усмивка. „Бях ти казал, че ще работим заедно. Ето, сега е моментът. В „Панорама“ искам да ми правиш културните репортажи“. Не казах нищо – бях почти онемял от радост! Първото ми интервю беше с Дечко Узунов.
– В БНТ срещаш вече покойната си съпруга Лидия Димова – дъщеря на ген. Димо Димов (дългогодишен началник на Софийската столична противопожарна охрана), но по-късно се развеждаш. Сигурно по комунистическо време това е било грандиозен скандал, още повече че от нея имаш и син – Димо?
– Всеки развод е една малка война. Когато тръгнах да се развеждам, Иван ме извика в кабинета си. „Ще трябва да те скрия за известно време (от кадър), а след това ще започнеш с нова сила”. Думите му звучаха убедително и оптимистично. Нито за секунда не се усъмних. Иван Славков беше от онези 200-процентови мъже, които почти са на изчезване. Така и стана. Не мина време, и всичко се възстанови.
– Кога за последно го видя, докато си беше в България?
– Беше в едно елитно заведение за чалга. Водех вечерта. Беше претъпкано. Изведнъж в заведението се засуетиха. Започнаха да разместват маси. И виждам Иван. Зарадвах се. Бяха минали месеци, откакто не се бяхме засичали. Отидох да го поздравя. Прегърна ме приятелски. Прошепна ми нещо на ухото. Шега, разбира се:
„Страхотна конкуренция си ми сред красивите жени!“
Разсмяхме се и двамата. По-важното беше, че ми каза: „Излезе мой добър кадър. Не се провали, след като вече не си в БНТ, а напротив. Само така, Дени, ти можеш!“… Иван беше голям добродушен мечок, зареден с живот и добра енергия. Така винаги ще го помня.
– Как прие вестта за смъртта му?
– Когато разбрах, че си е отишъл от този свят, плаках. Плаках като за много близък човек. Защото Иван не ми беше шеф. Бяхме приятели. Не бях в постоянното му обкръжение, но се срещахме често. И винаги потвърждавахме взаимното ни уважение и симпатия, дори когато и двамата не бяхме в БНТ.
Светлана ТЕРЗИЕВА – Сесил
