Стойчо Маджарски е автор на 23 книги, 11 от които с поезия. Без прекъсване 18 г. работи в Русия като журналист в българския вестник и телевизия в Коми – АССР. Интервюирал е Андрей Сахаров, Евгений Евтушенко, Булат Окуджава, Олег Шестински и др. Там излизат и първите му две книги „Вик от тайгата” и „Смях без мито”. Маджарски е и забележителен преводач от руски.
Двата сборника с избрани произведения на А. С. Пушкин и С. А. Есенин му донасят голямата награда на Съюза на руските писатели през 2008 г. – „Златен Есенински медал”. Става носител и на Петнайстата награда „Золотая муза” и на българската за поезия на името на Николай Лилиев. Преди броени дни заедно с дъщеря си Живка Стойчева представиха уникален преводен сборник с прокълнатите и проклинащи поети на Русия: Иван Бунин, Дмитрий Мережковски, Анна Ахматова, Сергей Есенин, Анна Темирьова, Николай Гумильов, Марина Цветаева и „казашкият Есенин”- Николай Туроверов. За неизвестните досега, шокиращи лични драми на т. нар. тъжни славеи на Русия и връзката с днешния бит и дух на родната интелигенция човек на „Над 55” разговаря с преводача, поет и писател Стойчо Маджарски.
– Защо в това размирно време, в което на народа ни не му е до руски класици, още повече до поезия, която е „излишен лукс за аристократи на духа” – ти и дъщеря ти преведохте 8 от най-забележителните аристократи на духа на Русия? При това заедно с осветлени за първи път факти и събития от личния им живот, съпроводен с жестоки трагедии и разтърсващи драми?
– Защото поезията е еманация на човешкия дух, а нейното кристално огледало е творчеството и на тези големи поети, които преведохме: всички ние сме взаимно свързани. Носим един славянски дух, това обаче не се проумява. И още, защото младите хора у нас днес знаят много за рапърите, за дрогата, за поп-фолка, за певиците и борците, а за поезията – нищо? За нашите поети – също. Да не говорим за колосите на руския дух. Духът на народа ни деградира. А какво е времето днес у нас? Подобно е на тяхното тогава, макар че средствата, чрез които се постига погромът над творческата личност, днес и сега в България са далеч по-перфидни и различни по същество от тези в началото на т. нар. руски революционни години. Резултатът обаче е същият – драма и слово! И само времето може да „прочете”, след време, днешните поети. Ние направихме този „прочит и превод” на тези велики руски имена – аз и дъщеря ми Живка Стойчева, която, трябва да призная, говори и знае по-добре и от мен руския език. За първи път с нея сме в творчески тандем. Иван Бунин е първият от сборника ни – лауреат на Нобелова награда. И другите имена са добре познати по света и у нас, но малко или почти нищо не се знае за общото между тях.
– И кое е то, освен епохата, в която творят?
– Общото са потресните им лични трагедии и дълбокият драматизъм, през който пречупват съдбите си в словото, което създават. Общото е тяхната гениалност в съпротивата срещу злото с единственото оръжие, което имат – словото. А поводът беше, че по един от каналите на руската телевизия с огромен интерес аз и дъщеря им изгледахме филм за легендарния Александър Колчак. И ние, които сме вътре в литературата, а какво остава за останалите, не знаехме, че негова спътница – последната любов на Колчак, е Анна Темирьова (едно от представените от нас имена в този сборник). След дългото ни ровене по библиотеки и в интернет около името й се оказа, че тя е писала и прекрасни стихове. Идеята ни бе да издадем за първи път у нас нейна книга, но това остана в проект. Преведохме само част от стиховете й за сборника.
– И каква е била тази драматична любов между адмирал Колчак и Анна Темирьова?
– Изключителна. Анна е родена на 18 юли 1893 г. в Кисловск, а баща й Василий Сафонов е един от най-големите музиканти на времето си. След солидно образование, получено в Петербург, тя се омъжва много млада за княз Сергей Темирьов, от когото има син – бележитият художник Владимир Темирьов, който също има трагична съдба. През 1915 г. Анна и Колчак се срещат и това се оказва съдбовно. Пет години по-късно на злокобния 7 февруари в Иркутск адмиралът е екзекутиран от болшевиките, а Анна, която е с него – арестувана. Оттук насетне започва голямата трагедия на Темирьова и мъките й. Дългите и мъчителни разпити, на които е подложена, я довеждат до дълбока депресия. Следва скиталчеството й по концлагерите на Сталин. Мъчена е само заради това, че е обичала Колчак. Тази изпепеляваща любов й носи повече от 37 каторжни години из сталинските лагери на Русия. Там губи не само младостта и приятелите си, но и сина си. С него пък е друга драмата. Тя го оставя на майка си, преди да я отведат в лагерите, като го заклева да пази тайна, че е син на бял морски офицер. Той расте без баща, но… се влюбва. Не иска да започва живота си с лъжи и признава всичко на любимата си. А бъдещата му тъща отива при следовател от НКВД, издава кой е и той. Арестуват го. Екзекутират го набързо през 1938 г. Никой не знае къде е гробът му, а майка му, която по това време е в поредния лагер, научава за смъртта на сина си 18 г. по късно – през 1956 г. През 1973 г. един журналист от в. ”Известия”, който се рови в архивите на КГБ за Колчак, намира последната бележка на адмирала до Анна. Червените комисари не са я предали на любимата му, макар това да е било предсмъртното му желание. Журналистът открива Анна, предава предсмъртната бележка на любимия й, за когото тя цял живот е писала стихове. С раздирано от драми сърце, изпепелена от времето, Анна Темирьова умира на 31 януари 1975 г. Погребват я във Ваганковското гробище.
– А Сергей Есенин, за когото учехме, че се е самоубил?
– О-о-о, не! Той е убит! Жестоко. След ужасяващ зверски побой. Инсценират самообесване. Неудобен е за новата власт. Твърде голям бохема и непредсказуем тип е. Стиховете му разтърсват до дъно. Народът го обича. Превръща се в пример. Самоубийството му е мит, на който ни учеха. Не, не! Сергей Есенин е зверски убит!
– А изгнаническата съдба на другите, на Бунин например?
– Някои от представените имена не са в реалния смисъл изгнаници като Бунин и като казашкия Есенин – Туроверов, но и в родината си те са точно такива – изгнаници, доведени до пълна изолация и репресии заради погромите, които се вихрят от 1917 до 1922 г., и последвалите политически събития.
– Изгнаници, подобно на мнозина наши родни поети и писатели, които стигнаха дъното, доведени до покруса и отчаяние, до изгнаничество у нас и зад граница: от немотия, от срив на ценностите, от арогантност на политици, от агресия и мерзост на двучелопръсти мутри?
– Точно така! Съдбата на творците от тези две епохи, на тези два народа е аналогична, макар, казах ти в началото, средствата днес и у нас да са различни по отношение на творческия срив над личността.
– Каква е надеждата ти за бъдещето?
– Нямам такава! Свърши се, макар да си мисля, че все нещо в тази държава трябва да се оправи. Това безвремие трябва да свърши. А Иван Бунин винаги е във времето, затова аз и дъщеря ми много го обичаме. Ето и една любопитна подробност за Бунин. Той е изгнаник в Париж – нобелов лауреат. Редица европейски държави се мъчат да се докопат до литературното му наследство още приживе. На свой ред руснаците изпращат разузнавач, който има за задача да се сближи в Париж с Бунин и семейството му – да влезе под кожата им и каквото може да задигне от творчеството му, да го стори. Бунин има втори брак и доведен син. Изпратеният при тях руски разузнавач, който обаче е много интелигентен човек и обича Бунин, противно на всички правила, не издържа на напрежението и решава да се разкрие, да свали картите пред доведения син на Бунин. И когато казва кой е и защо е дошъл при тях, доведеният син на Бунин му отговаря: „Приятелю, не се притеснявайте! Всичко, до последното редче, което Бунин е написал в живота си – той вече завеща на Русия! Ето ви документите!”.
Жестока орис
– Изгнаническата съдба и на Николай Туроверов също е белязана с огромна лична драма: На кораба от Крим, с който напускат родината кавалеристите на барон Врангел, е и казашкият Есенин, както наричат Туроверов. Корабът отплува от пристанището. Преданият му кон остава на брега. Гледа кораба и… в последния момент се хвърля в морето и започва да плува в пенестата диря след кораба. Конят не може да се раздели с бойния си другар. Водата е ледена. Туроверов гледа ужасен от палубата. Изпращачите също са стъписани. Конят продължава да плува в дирята на кораба, за ужас на всички. Тогава Туроверов вади оръжието си и стреля. Куршумът уцелва главата на любимия му кон. Бялата морска пяна става алена… По-късно Туроверов, вече като изгнаник в Париж, където работи какво ли не и даже става таксиметров шофьор заради единия хляб – пише потресно стихотворение, посветено на коня му. В Париж той е със съпругата си и въпреки несгодите успява да завърши Сорбоната и става финансист. Туроверов е в основата на създаденото в Париж казашкото дружество. Умира през 1972 г. и е погребан в руското емигрантско гробище. Оставя в наследство прекрасната си лирика.
– Марина Цветаева също е емигрантка с дъщеря си – ту в Париж, ту при мъжа си, преводач в Прага, който не се завръща в Русия след преврата. Чекистите не му прощават това и го екзекутират, а за завърналата се Цветаева настават черни дни, които я довеждат до гибел. Дъщеря й минава през ада на Сталиновите лагери. Следите на сина й се губят. През 1941 г. московчанката Марина Цветаева е евакуирана в Таранската автономна република – в гр. Елабуга. Борис Пастернак (голям поет и приятел на Цветаева – б. а.) й помага тя да си събере багажа. На изпроводяк го пита дали е здрава връвта, с която връзва куфара си. Той пророчески й отвръща с черна шега: „И още как, може да се обесиш на нея”. Това черно пророчество, изречено на шега, се сбъдва. Точно на тази връв увисва великата поетеса, доведена до отчаяние и невъзможност да понася света около себе си. Захвърлят я в ковчег край оградата на гробището в Елабуга. През 1990 г. руският патриарх Алексей Втори сам нарушава каноните на руската православна църква, която не извършва опело на самоубийци, и я опява, за да може душата й да намери покой.
– Николай Гумильов пък е жестоко убит заради участие в т.нар. Тагански заговор, за който го арестуват на 3 август 1921 г. и малко след това е жестоко екзекутиран в Ковальовския лес. Сега вече се знае, че той не е участвал в никакви заговори, а участието му е скалъпено. Но… уви?! Гумильов е съпруг на великата Анна Ахматова, от него има син Леонид. През пролетта на 1910-1911 г. те живеят в Париж, а после обикалят цяла Европа. Идва 1917 г. и настъпва голямата трагедия за поетесата. Развежда се с Гумильов, който през август 1921 г. е екзекутиран. Това предопределя съдбата на Ахматова и сина й. Следват сталинските лагери. Синът й също попада в тях. Анна Ахматова – тази гениална поетеса, е оставена в периферията на руския духовен живот до зимата на 1966 г., когато смъртта я изтръгва от страданията й…
През цялото време, докато създавахме сборника с тъжните славеи на Русия, аз и дъщеря ми бяхме разтърсени, покрусени, смазани от печал – плачехме и превеждахме, плачехме и превеждахме…
Керка ХУБЕНОВА
