Актьорската професия не е 100 метра бягане с препятствия, а е безкрайна олимпиада, каза в интервю за Пенка Момчилова от БТА известната актриса Йорданка Кузманова в навечерието на своя бенефис. Тя отпразнува 55 години на сцената в Народния театър „Иван Вазов“ в ролята на г-жа Хигинс в „Пигмалион“ от Бърнард Шоу на режисьора Леон Даниел.
– Как се чувствате в двете роли, с които сега участвате в репертоара на Народния театър – изтънчената и „недостижима“ според сина й г-жа Хигинс в „Пигмалион“ и мнимата по неволя тъща в „Аз плащам“? Влагате ли нещо от себе си в тях – и въобще в ролите си? Предпочитате да са близки до вашия натюрел или да са пълна противоположност?
– Чувствам се отлично. Като майка в „Пигмалион“ – това е дълга тема „майка и син“. Подпитвах Леон Даниел за отношенията „родители – деца“. Той беше много строг режисьор – не позволяваше разговори извън пиесата, но аз постоянно го подпитвах, защото съм майка и исках да разбера чрез житейската мъдрост на Леон как аз самата да се оправя в своето семейство. Той се опитваше да каже за опита за приятелство и най-вече – на първо място за чувството за хумор между поколенията. Много ми помогна – като човек и баща, без сам да подозира. Да не говорим за великите актьорски уроци, които получих от него – все едно че карах втори ВИТИЗ!
Отлично се чувствам и в „Аз плащам“. Привличат ме драматичните роли и текстове, по рождение съм склонна към драматизъм, но обожавам и комедията! Понякога се шегувам, че след мъж, който знае десетки вицове, съм готова да тръгна веднага.
– Сигурно има много интересни случки около „Пигмалион“ – играе се вече над 15 години. Бихте ли разказали някоя случка – комична или драматична?
– Внезапно получих писмо от американска болница с молба американското посолство в София да ми даде виза за САЩ, защото състоянието на сина ми след катастрофа е неизвестно. В този месец тогава имах няколко представления. Едното беше любимият „Пигмалион“. Не мога да си обясня защо се самозаключих и на никого в България не казах защо внезапно трябва да замина за Америка, с никого не споделих страданието си. Играх представленията – останалите бяха „Дон Кихот“ и „Жени на ръба на нервна криза“. Никой от колегите от „Пигмалион“ не подозираше, че това може би е последният ни спектакъл. Престоях една година в Америка, синът ми се събуди от комата – за щастие велико! Аз също сякаш отново оживях! Когато се върнах след една година, ми се обади Стефан Данаилов и попита дали искам да възстановим това хубаво представление. Мисля, че полетях и казах: „Как да не искам!“. Та до ден днешен, и винаги залата е пълна!
Най-големият комплимент в живота ми е от Леон Даниел. Като разбрал, че съм излетяла и какъв е поводът, казал: „Щом я няма Йорданка, спираме представлението!“.
– Изиграли сте много големи и хубави роли. Имате ли предпочитания към някоя от тях?
– Съдбата е била благосклонна към мен да ми даде възможност да играя великолепни текстове от световни и български драматурзи. Може би и аз съм допринесла за това, защото винаги съм бягала като опарена от слаби текстове. Още във ВИТИЗ играх в „Дванайсета нощ“ на Шекспир. Имам усет към словото благодарение на невероятната, гениална, макар и малка библиотека на моя вуйчо Петър, в чиито крака е избухнала мина два месеца преди края на Втората световна война. Тази библиотека е в малкото провинциално градче Харманли, в което израснах. Може би малко актриси могат да се похвалят, че са участвали два пъти в „Чайка“ на Чехов. Първия път беше дебютът ми в Народния театър като Нина Заречная с режисьор Николай Люцканов, а втория – в Младежкия театър, играх Аркадина в постановката на Младен Киселов. Често разглеждам с изумление програмите от онези години – с какви големи имена на българския театър съм била – Ирина Тасева, Сава Хашъмов, Лео Конфорти, Таня Масалитинова, Славка Славова, Андрей Чапразов, Любомир Кабакчиев! Влизах от роля в роля – и във Варненския театър, и в Младежкия, и в Народния, но въпреки това в мен нещо напираше да говоря от свое име. Четях непрекъснато, избирах си сама текстовете, правех сама композициите и това ми отнемаше обикновено по една година.
С няколко моноспектакъла обиколих България и посетих Виена, Залцбург, Москва, САЩ. Особено ми е скъпо участието в Сан Диего, където ме покани Мариана Димитрова, светла й памет! Паралелно имах записи в радиото, пеех в „Златният кос“, правех плочи със стихове – на големи наши поетеси, като Багряна, Дора Габе, Станка Пенчева. Милиони пъти четох тяхната поезия. Изключително се гордеех, че тези наши велики поетеси предпочитаха моето изпълнение. Може би е естествено, че се заразих от тях и се осмелих да напиша стихосбирка.
– Какво е за вас актьорската професия?
– Актьорската професия не е 100 метра бягане с препятствия, а е безкрайна олимпиада. През вечер си разпънат на кръст, трябва в 19.00 ч. „да хванеш здраво юздите“ на автора, на режисьора и най-вече на своето собствено актьорско безпокойство. Може би надценявам актьорската професия, но за мен това е изключителна отговорност. Всяка вечер да постигаш олимпийски рекорд – това е непосилно и невъзможно! А ако си навършил 75 години? Дали е възможно 55 години всяка вечер да правиш олимпийски рекорд?! Не знам как съм оживяла – това е нечовешко усилие. Да си пред публика, е все едно да си на кладата!
А междувременно успях да се омъжа, да родя син и, разбира се, след този, как да го нарека, денонощен пожар във всекидневието ми, успях и да се разведа. Много е трудно да съчетаваш толкова много дини под една мишница. Имала съм енергия, с която мога да изстрелям космическа ракета. Неслучайно Гагарин ми даде такъв автограф! Когато за първи път излезе в чужбина и това беше в България, имаше среща с него в Евксиноград. Аз бях в поредната си роля на конферансие. Той ми даде шеговит автограф: „На Йорданка Кузманова – първата космическа стюардеса, от първия космонавт Юрий Гагарин“.
Вярвам в самоусъвършенстването на артиста като творец и като човек най-вече. Много точно го е казал Михаил Чехов: „Съществува една тайна, която, уви, не всички актьори знаят. Тя се състои в това, че публиката винаги, съзнателно или несъзнателно, зад образа, показван от артиста, вижда човека, който създава образа. И възприема преди всичко човека. От това дали публиката е приела, или не е приела човека артист, зависи контактът между зрителите и него. Като научи тази тайна, актьорът на бъдещето ще работи и ще мисли не само над получената роля, но ще развива и себе си като човек, защото неговото човешко излъчване е решаващо във всяка роля през целия му живот“. Това е било мое верую!
