Възедра българка с очила, с приветлива усмивка и вдигнати на венец тъмни коси, според тогавашната мода. Така изглежда Ана Карима на една от най-популярните си снимки. Писателка, общественичка, преводачка, драматург, основателка на женски дружества и женски вестници, тя се занимава активно и с политическа дейност, заради която правителството на Александър Цанков я подвежда под отговорност по фашисткия Закон за защита на държавата (ЗЗД).
Ана Карима е псевдоним на Ана Тодорова Велкова, родена в 1871 г. в Украйна. Баща й – Тодор Велков, е изселник от Шумен, доброволец в Кримската война, войвода на чета през 1875 г. и участник в Руско-турската война. Майка й е украинка. След Освобождението баща й се завръща със семейството си в родния си град и става околийски началник. Ана учи в Шумен и Варна, после завършва девическата гимназия в София.
Едва 17-годишна се омъжва за известния общественик-социалист Янко Сакъзов, ражда две дъщери. Бракът не потръгва и шуменската учителка Ана Велкова ще се превърне в Ана Карима – непокорна, своенравна, несговорчива, агресивна… Жена без мъж до себе си – всъщност Янко Сакъзов напуска семейството си, увлечен от съпругата на писателя Г.П. Стаматов – клюка, която дълго време занимава София. След много години в едно интервю Ана Карима
ще нарече съпруга си “интелигент с турско възпитание”,
намеквайки може би за ревността му. В същото интервю Ана Карима твърди, че благодарение на “лошата си свекърва” е получила мотив и подтик да се бори за женската свобода и независимост. През 1897 г. тя основава женското образователно дружество “Съзнание” в София, останало в архивите с факта, че подава петиция до Народното събрание за допускането на жени в университета. Четири години по-късно, през 1901 г., Ана Карима е вече инициаторка и първа председателка на Българския женски съюз и неговия печатен орган в. “Женски глас”. Но защо през 1908 г. се налага да основе нов съюз на напредничавите жени “Равноправие” с орган в. “Равноправие”? Отстранена е от първия съюз под претекст, който шокира и днес – присвояване на пари.
Според изследователите й става дума по-скоро за нейната неприспособимост, за опак характер, за нежелание да работи в екип. Макар че по време на войните 1912-1918 г. се хвърля в патриотично-благотворителна дейност, а в Балканската война работи като самарянка на фронта. Не може да се отрече, че Ана Карима
има талант да си създава неприятели
Дори писателите я недолюбват – Яворов пише с нескрита ирония за нея, Ст. Л. Костов я “взема” за прототип на своята комедия “Мъжемразка”, Жана Николова-Гълъбова се изказва с неприязън, че се “носела” като “френска субретка”, че се поддавала на екстремни увлечения, че е “типична представителка на жените, които се занимават с политика”, т. е. има “нападателна психика и натрапливо поведение”. Същата Жана Николова-Гълъбова ще каже, че Карима имала “една уста…”! Вярно е, че на писателските събрания Ана се провиквала: ”Стига, бе!” “Чакай, бе!”, “Млъкни, бе!”. Ужасен “грях” във време, когато от жената се изисквало да бъде олицетворение на доброто домашно възпитание.
Жана, която е близка на писателката Евгения Марс, може би пресилва нещата, защото е приятелка на Евгения Марс и взема страна в многогодишната вражда между двете, която завършва със
съдебен процес между интелектуалките
Скандалът избухва през 1937 г., на 12 февруари, и има като повод заядливата публикация на Ана Карима във в. “Дневник”, където уж се критикува Клубът на писателките, а всъщност се напада самата Евгения Марс, която по това време е председателка на клуба.
Пет дни по-късно в Софийския окръжен съд е заведено наказателно дело № 227. Три са обвиненията, наречени “клевети, позорни за моята чест и достойнство”. И докато едното е невярно (писателките били се забавлявали в деня на погребението на Лидия Шишманова, доскорошен член на клуба), второто е глупаво (Евгения Марс не може да бъде добра писателка, защото не е успяла да завърши дори гимназия), то третото е наистина сериозно: Ана Карима обвинява Евгения Марс, че е продала “обсебения от нея сребърен венец” на Иван Вазов, подарен му по повод 25-годишния творчески юбилей. Ана Карима не можела да се сдържи да не “ухапе” посестримата си по перо и с твърденията, че именно Вазов е написал нейните разкази, а и драмите й, които на всичкото отгоре “прокарал” да се играят в Народния театър.
Делото се проточва почти година. Ана Карима
губи делото и е осъдена на един месец тъмничен затвор, 250 лв. глоба и съдебни разноски от 644 лв.
Благодарение намесата на цар Борис известната писателка и общественичка не влиза в затвора.
Няколко месеца след съдебните перипетии Ана Карима издава брошурата “Чудесата на Евгения Марс”, където отново повтаря, вече в разширен вариант, своите нападки и обвинения. Въпреки че и за приятелите й е ясно, че поне що се отнася до сребърния венец, дарственото писмо на Вазов е красноречиво: “Този скъп сувенир дарявам на Вас в знак на приятелство…”. Т.е. Евгения Марс е свободна да разполага с този венец както си пожелае.
Откъде извира тази неприязън? През годините надделява мнението, че
Ана Карима завиждала на Евгения Марс
заради красотата й, заради приятелството й с Вазов, заради литературния салон, заради стабилния й дом и семейство… Макар че на нея, на Ана Карима, също не й липсват почести и знаци на обществено признание.
През 1921 г. тържествено е чествана в Народния театър нейната 30-годишна обществена и писателска дейност. След потушаване на Септемврийското въстание 1923 г. тя заминава за Париж, свързва се с Анри Барбюс и му дава материал за изобличителната му книга “Палачите”, която Ана превежда на български. В Изложения до Лигата за правата на човека и гражданина и до оглавявания от Барбюс Комитет за защита на Балканите от белия терор Карима изобличава изстъпленията на българските фашисти.
Значимо е и нейното творчество – тя е автор на повести, сборници с разкази и романи, в чийто център е съвременната жена с нейните проблеми, а в Народния театър играят три нейни пиеси.
В края на живота си Ана Карима е самотна и забравена, умира през 1949 г. в хотел “Славянска беседа”.
Петя ИВАНОВА
