Къща-музей „Константин Величков, Пазарджик
След посещението ни в историческия и етнографския музей, е време да посетим и родната къща на Константин Величков в Пазарджик. Превърната в къща-музей днес сградата е обявена за архитектурно-художествен и исторически паметник на културата на България.
На входната порта, която е в запазен стил е поставена скулптура на Величков. Преминавайки през вратата стъпваме на калдаръмена пътека и се връщаме назад във времето.
В двора ни посреща уредника на музея. Радва се, че сме с малко дете, което до този момент не е и чувало за Величков. От разказа й разбираме колко разностранна личност е бил Величков, в чиято къща предстои да влезем.
Величков е роден през 1855 г. в Пазарджик в в занаятчийско семейство. Образование получава в класното училище в родния си град и във Френския султански лицей „Галата сарай“ в Цариград.
Нека изброим част от делата с които се е занимавал: учител по френски, български, история и география; председател на читалище „Виделина“ в Пазарджик; член на революционния комитет и участник в подготовката на Априлското въстание през 1876 година; писар в Българската екзархия в Цариград; преводач-сътрудник на руските войски по време на Руско-Турската война; народен представител и министър в няколко правителства; член на Българското книжовно дружество; изучавал е право в Париж и живопис във Флоренция; писател и художник. Умира през 1907 в Гренобъл.
Вътре в музея виждаме много фотографии и документи свързани с живота на Константин Величков.
Виждаме и част от интериора на къщата, който е възстановен и поддържан до днес. Характерните мебели, мангалът във всяка стая, шарените черги постилащи пода и леглата, долапите и скриновете, бюрото и прочие…
Преди да излезем от къщата му и да ни поеме забързаното ежедневие си спомняме за стихотворението му „Сънувам сън блажен…“. Мисля прекрасен начин за завършек на обиколката на дома му.
Сънувам сън блажен. Съм в родний край:
с вид радостен се всичко мен усмива,
небето с чудна синева сияй
и светлина в сърцето ми прелива.
Баща и майка нежно ме прегръщат,
грей бедний дом, облях в зари,
и срамежливо, като се заслъщат,
изкос ме гледат братя и сестри.
Из цялата вселена равен с мене
по щастье има ли във тоя час?
Душата ми вълнува една страст,
страст пламенна за прошка и забвенье,
и мълчаливо благославям аз
могъщий бог и цялото творенье…
