След час ходене, ентусиазмът се смъкна в краката, които натежаха от това и взеха да се влачат. Времето не даваше признаци да се оправя и може би щеше да вали още, да изпробва издръжливостта на нашата воля и палатката ни.
Взех да премислям обстоятелствата понеже още имаше време да се върнем. Но нямаше обратен път назад – представих си изтерзаният автобус 68, чакащ на сфетофара на прашното околовръстно, след това задръстванията, мрачните смачкани от живота пасажери, мръсните изподраскани сгради, нервните шофьори – нямаше нищо в планината по-страшно от това… Завиждам на хайдутите, комитите, партизаните, че едно време са имали дързостта да отхвърлят самоубийственото статукво на стихийното си общество и са посрещнали убийствената му буря горе в планините при нечовешки трудности. Така направил и бистричанинът Никола Крушкин, известен като Шопския апостол, чийто паметник седи в центъра на селото. „Аз роб ще умра, но народът свободен ще живее“ – казал той и го направил. В храстите нещо помръдва – предполагам, че е заек. не приготвям фотоапарата, понеже мракът е твърде плътен за снимки на пъргави животни. Пляскам с ръце и от храстите изскача сърна, пробягва по полувълшебен начин до близката висина. Там поспира и се извърта към нас като ни поглежда по онзи начин, по който може да те погледне само едно диво животно, което за пръв път гледа човек в очите…
Вировете ставаха по-дълбоки и водоскоците по-високи, пътеката по-стръмна и върховете по-далечни. Но поне вече ги виждахме. На паметника на Романски се отказах да нощуваме чак на Черни връх, поради комплексната метеорологична обстановка горе. Пък и там имаше голям риск нищо да не видим от изгрева на Първи юли, името на този връх въобще не е случайно. Насочихме се към Камен дел, около час отклонение на запад, но затова пък даваше хубава гледка към евентуалния залез и към София. Столицата изглежда добре отвисоко – от много високо. През проширяващите се блата на Торфено бранище и образуваните специално за нашето минаване реки и езера се запромъквахме към скалистия връх. Трябва да отбележа, че почти не може да се намери по-зловещо време да се разходиш край и без това плашещия торфен резерват – хладни дълбоки дупки с вода, които изобщо не се виждат от буйната растителност, присъща повече за плиоцена, отколкото за нашето време… По-зловещо е в една късна зимна мъгла, когато минавам край него на път за Черни връх. Мъглата е гъста и едва се виждат коловете от зимната маркировка – добре, че ги има! Крачка встрани и започват ями и кал, някой още покрити с лед, други не. Пронизващ вятър носи последни заблудени снежинки кой знае откъде, само за да ми ги бута в очите…
Отърсих се бързо от спомените, когато стигнахме до залон „Ушите“. Въпреки че има табелки указващи пътят към него, той е заключен и с надпис:“Не е хижа“. Това е нещо, което може да се види само на Витоша, където туристическите идеали са прегазени от новите джипове на пазарната икономика и грозните й хотели. Има места в планините, където хората си оставят вилите отключени, за да приютят някой заблуден турист, какъвто съм бил в целия си смислен живот. Минахме край хижа Алеко час по-рано – друг паметник на витошкия туризъм, който си седеше все така срутен, неразчистен – явно строежите там се забавят от финансовата криза. Ех, ако можеше да дойде година по-рано, сигурно още щеше да има хижа тук.
Да взривиш Алеко! – това може да направи само един истински бай Ганьо. В наше време даже ще му ръкопляскат.
Продължихме към Камен дел и скоро се изкачихме на 1862м., където просто надвиснахме над столицата и взехме да търсим ключови обекти от архитектурата й. На запад небето се поразчисти и слънцето я огря, както и нас. Очакваше ни огнен залез във всички топли цветове, които и най-новият ви джиесем не притежава. Приготвихме лагера на бърза ръка и облякохме сухи дрехи в отговор към падащите като камък от Камен дел тeмператури.
Палатката закрепихме на скромна боровинкова полянка между скалите, а в огромното разнообразие по размер и форма на камъните намерихме лесно маса с три стола. Така вечеряхме на вип-ложата на столицата с песните – логично – на Висоцки. Небето реши да се пошегува и цялото се разчисти като по него блеснаха безброй звезди, а малко по-късно и Луната изскочи иззад Малък Резен. По този повод си легнах извън палатката – пообиколих любимите обекти по летното небе и проследих няколко шпионски сателита – нищо по-приспивно от това… Сигурно от студа се събуждам. Хилядите ярки звезди ме смайват, понеже не ги очаквам. Някъде в долния край на спалния чувал се подава столицата. Мека нощна светлина облива скалите наоколо и пресъздава лунен пейзаж – винаги така съм си го представял. Понеже бързо съобразявам, че не се намирам на Луната, решавам да я потърся с поглед. На запад виждам ярко червено петно – като кръв, но светещо. Понадигам се, понеже решавам, че е сигнална лампа на загубил се турист. Замалко да ида да му покажа пътя, но се сещам, че именно това е Луната. Моментално заспивам…
Утрото беше сиво, студено, влажно. Сив и студен стоеше и хоризонтът. На Камен дел вече звучеше Джулай морнинг, когато на източния фронт се появи нещо ново – една ивица от облаците се прокъса и почна да се оцветява в оранжево-лилави отенъци. Едва за няколко секунди слънцето надникна в процепа, който само си бе отворило, усмихна ни се и си замина задълго като депутат на лятна почивка. Събрахме набързо лагера и потеглихме към витошкия първенец. По пътя минахме край други туристи, които явно не бързаха да стават. Към десет часа достигнахме горе, посрещнати от профила на Щастливеца – невзривен засега – гледащ от гигантска скала пред чайната. Чайната не работи – дежурния метеоролог ни обяснява, че не било изгодно да работи, та той щял да ни направи чай. Да затворят тази сграда на Черни връх след всичките десетилетия с икономически аргумент беше нещо, което и да обясните на Алеко не би ви разбрал, през ум не му е минавало. Това също е нещо, което може да ти се случи само на Витоша. По-късно стана още нещо достойно за тази рубрика – на хижа Физкултурник се оказа, че няма чай, което е недопустимо според устава на БТС и никога не ми се беше случвало. Причината била, че лафката не работела. Това ни обясни порядъчно дебел шоп, който си пийваше хладна бира.
Метеорологът на върха ни разпита за преживелиците ни набързо и след кратък премисъл възкликна: „Абе, вие сте много печени“ – чувствахме се на точно обратния температурен полюс – „Тука горе всички сме чалнати“ – добавя той и никой от нас не възразява, поради липса на сериозни аргументи. Черни връх започна да работи за името си и потъна в гъста мъгла, която ни гонеше по целия път нагоре. След малко се гмурнахме в нея и поехме по безкрайния път към Железница.
