,,. . . И докато говоря на вас, майки и бащи, отново искам да ви уверя. Казвал съм го и друг път и ще го повтарям до безкрайност. Децата ви няма да бъдат изпратени да воюват в нито една чужда война… така че можете да бъдете сигурни, че всякакви приказки за изпращане на войски в Европа са чиста лъжа.“
– Франклин Делано Рузвелт
По отношение на историческата атака срещу Пърл Харбър учебници, игрални и документални филми и всякакви исторически репортажи, угоднически подкрепящи официалните версии, разказват само удобната истина. Чрез официалните информационни средства се повтаря до втръсване, че през 1941 г. изненадваща брутална японска въздушна атака унищожава американския флот на Пасифика, като оставя на бойното поле хиляди невинни жертви. Тази версия за фактите се разпространява от Белия дом, за да предизвика възмущението на американския народ, и за да се оправдае призива, отправен към него, да изпълни гражданския си и морален дълг към родината.
От онзи драматичен 7 декември 1941 г. са изминали много години, но събитията около Пърл Харбър все още плуват на повърхността подобно на труп от извършено убийство, който не иска да потъне. Многобройните публични и частни разследвания, изглежда са събрали вече достатъчен доказателствен материал, за да се възстанови веднъж завинаги истинската хронология на тези събития.
Цензурирането на историята
Япония, различно от това, което е общоприето в официалната световна научна литература, е умишлено предизвикана да реагира с военни действия на провокациите на Рузвелт (Велик масон от 33-та степен). Тази стратегия на действие е изложена черно на бяло в строго секретния План Макколъм – парлив документ, който някои изследователи обаче успяват да направят обществено достояние. През годините се появяват многобройни потвърждения за това как американските тайни служби са успели да разкрият своевременно всички кроежи за предстоящата японска атака. Трагедията в Пърл Харбър е можело да бъде избегната, а заедно с нея и участието на Америка във войната. В потвърждение на това съществуват дори показания, направени от висши офицери от Американския морски флот – адмирал Хъзбънт Кемил и генерал Ричардсън. Именно те посяват семето на раздора. Версиите им днес могат да се прочетат с големи подробности в Денят на измамата от Робърт Б. Стинет (многократно награждаван от САЩ за военни заслуги през периода 1942-1946 г.).
Източниците на информацията, които са в основата на отправените срещу Рузвелт обвинения, не са (както някой може да си помисли) с антиамерикански настроени субекти, а военните архиви на САЩ или самите морски офицери, които по време на войната са на служба в Пасифика. Причината за това ненормално положение е проста за обяснение. Планът Мокколъм, горещо подкрепя от Рузвелт, е престъпление, извършено срещу всички държави, които по-късно са свикани под знамената. Първата жертва на този род заговори винаги са били народите и не на последно място – американският, заедно с адмиралите му.
Ето защо сред т. нар. антиамериланци, които се противопоставят на авторитетни учени и свидетели със звезди и нагони. Голяма чат от тях много добре разбират, че истинският противник на мира не идва от далечния Тихи океан, а е свил гнездо в същата тяхна Америка, и то сред обитателите на Белия Дом и на луксозните офиси на Уолстрийт. След време обичайните обвинения в антиамериканизъм, които се отправят срещу всеки, който се опитва да извади на повърхността истината за Пърл Харбър, се оказват съвсем неуместни.
И обратното – доказателствата срещу правителството на Рузвелт тежат като воденичен камък, който нито едно вещо лиже от назначената следствена комисия не успява да помръдне и с милиметър. Американската флота спокойно е можело да бъде спасена, но става така, че хиляди американски войници намират смъртта си под японските бомби. Защо ли? Отговорът е колкото ясен, толкова и скандален. Истинската цел на Рузвелт е да създаде гръмкия casus belli (повод за война, различен от истинските причини), от което се нуждаят силните на деня, за да въвлекат американската нация в конфликта. И от момента, в който се решава, че американските военни кораби ще послужат като примамка, базата Пърл Харбър се определя като жертвено място. Онова, което се случва след това, е само хроника на един предизвестена смърт…
Япония не само че понася тежките провокативни действия, замислени с Плана Макколъм, но е тласната към изкушение от самия Рузвелт, който подсказва на японските генерали решението на кризата с един замах. Как ли? Чисто и просто предлагайки фланга на своята флота на врага. Американските военни кораби непрекъснато се поддържат в опасност по изрична кораби на президента. И може да се възползва от неповторимата, възможност да се опита да спечели война, вече неизбежна, срещу американския гигант. И попада в клопката…
Едно тайно режисиране
Както ще бъде илюстрирано по-нататък, зад динамиката на военните събития винаги е възможно да се прозре мрачната сянка на силните на деня – действителност, която изплува по смущаващ начин всеки път, когато се прави задълбочен анализ на събитията. В много редки случаи се говори открито за тях, макар че точно те са факторите, които манипулират както хода на историята, така и света на информацията. Толкова могъщи са, че могат да си позволят лукса да потулят всичките си престъпления, без да се появяват на сцената като актьори в главна роля. Мащабните официални разследвания често пъти служат същото време в наложеното медийно пространство неконтролираните информационни източници (например малките издателски къщи или интернет сайтовете) се демонизират и заклеймяват.
Как се променя Америка след Пърл Харбър
Преди съдбовния 7 декември 1941 г. 80 на сто от американците (проучването е направено през септември 1940 г.) не са съгласни да изпращат синовете си на сигурна смърт в една далечна страна и господин Рузвелт, точно както и господин Уилсън, е избран за президент благодарение на обещанието, което дава, че никога няма да въвлече нацията във военен конфликт. Ето какво заявява публично на своите избиратели: ,,. . .и докато говоря на вас, майки и бащи, отново искам да ви уверя. Казвал съм го и друг път и ще го повтарям до безкрайност, ще ви уверя отново. Децата ви няма да бъдат изпратени да воюват в нито една чужда война…“ И въпреки така заявените намерения, целящи единствено да спечелят одобрението намерения, целящи единствено да спечелят одобрението на пацифистки надстроената Америка, провокираната японска атака и последвалата кървава баня в Пърл Харбър предизвикват такава вълна от емоции, че американското обществено мнение променя изведнъж отношението си, като подкрепя, както цинично е предвидено, военната интервенция. Без епизод като този администрацията никога нямаше да успее да въвлече страната във военен конфликт, а президентът Рузвелт в този случай трябваше пряко волята си да изпълни направените пред нацията обещания.
Планът Макколъм
Благодарение на акта Свобода на информацията, прокаран от Джон Мос, много независими изследователи получават достъп до огромен брой документи за войната в Пасифика. След грижливо проучване се появява смущаващата истина. И така излиза наяве, че още от 7 октомври 1940 г. в Главната квартира не морския флот във Вашингтон се разпространява бюлетин, който цели да компрометира завинаги администрацията на Рузвелт, защото преднамерено е замислила войната. Източник на съобщението са информационните служуби и е адресирано по двама от най-доверените съветници на президента – капитаните от морския флот Уолтър С. Андерсън и Дъдли В. Нокс. В края стои подписът на капитан III ранг Артър Х. Макколъм – военен, който прекарва много години в Страната на Изгряващото слънце и добре познава обичаите и културата й. Тъкмо заради това е определен като най-подходящият човек, който да проучи и да предложи подривна стратегия.
Макколъм разработва 8 стъпки за действие. В пет страници авторът открито предлага варианти за създаването на условия, които да заставят японците да предприемат въоръжени действия срещу САЩ. И след като те станат факт, американската нация автоматично трябва да падне в световния конфликт. Именно това преследват мистериозните войнствено настроени господа в костюми и бомбета. Сключването на известния трипартиен договор (писмено изложен в Берлин на 27 септември 1940 г.) гарантира на силите на Оста (Германия, Италия и Япония) взаимопомощ по време на конфликта. Ето и някои от условията.
1. Споразумение с Великобритания за използването на английските бази в Пасифика, най-вече в Сингапур;
2. Споразумение с Холандия, за да ползват съоръженията на базата и да получат провизии от Източна Индия (днешна Индонезия, тогава холандска колония);
3. Оказване на всестранна помощ на китайското правителство на Чан Кайши;
4. Изпращане на дивизия от подводници с дълъг радиусна действие в Ориента, във Филипините или в Сингапур;
5. Прехвърляне на двете дивизии с подводници в Далечния изток;
6. Да се държи основната флота на САЩ в околностите на Хавайските острови;
7. Да се убедят холандците да откажат гаранции на Япония относно исканията им за неприемливи икономически концесии, най-вече що се отнася до петрола;
8. Обясняване на ембарго на търговията с Япония едновременно с ембаргото на Британската империя.
Планът на Макколъм е открит от Робърт Стинет на 24 януари 1995 в кутия номер 6 в специален класьор на морския флот на САЩ от Архивите за военни данни.
Други доказателства за заговора
Като се има предвид изложеното дотук, официалната версия изключва въвличането на президента в заговор срещу държавите. Едно политическо заключение, което не намира основания в историческите факти. Рузвелт е напълно информиран от поне осем различни източника за опасността от предстояща японска атака. Освен това, на 27 и 28 ноември 1941 г. висши американски офицери получават заповед, която повече от ясно говори за истинските намерения на правителството: ,,САЩ искат Япония да извърши първото действие.“ Позовавайки се на министъра на войната в Хенри Л. Стимсън, тя се издава директно от Рузвелт (макар и в действителност, както ще бъде изяснено по-нататък, Стимсън се опитва да стовари съмненията за конспирация единствено върху президента). Смущаващо е и писмото на американския посланик в Токио Джоузеф Грю от 27 януари 1941 г. до държавния секретар Кордел Хъл. В поверителното послание, което Хъл бърза да разпространи сред информационните служби (и лично на президента), се чете ясно и точно, че в случай на война Пърл Харбър ще бъде първата мишена: ,,Един перуански колега разкрива на член от моя екип, че е чул от различни източници, включително и японски, че японските военни сили са замислили в случай на проблеми със САЩ да се опитат изненадващо да атакуват Пърл Харбър, като използват всички военни структури, с които разполагат. Освен това, той добавя, че макар и планът да изглежда нереален, фактът, че е чул за него от повече от няколко места, го е накарал да предаде тази информация.“
И ако, както вече се спомена, американските тайни служби са били в състояние да разшифроват кодови японски послания много преди събитията в Пърл Харбър, президентът няма как да не е знаел предварително за условията, при които е щяла да бъде извършена изненадващата японска атака. И обратното – контингент – адмирал Хъзбънт Кемил и генерал – лейтенант Уолтър Шорт, се държат изцяло в неведение, така че да не могат да предприемат съответните контрамерки (например да поискат преместването на флотата на по-сигурно място). В деня на атаката в базата Пърл Харбър дори не се обявява тревога и броят на човешките жертви е ужасяващ. Това помага на администрацията да предизвика искреното възмущение на американския народ. Военният бюлетин е разтърсващ – 7 потънали военни кораба на котва, 2273 загинали (цивилни и военни) и 1119 ранени.
Когато през 1946 г. започват първите разследвания на следствената комисия, Рузвелт официално е освободен от отговорност, като се поддържа тезата, че не е знаел за Плана Макколъм. Въпреки това, съществуват кул свидетелства, сочещи точно обратното. Достатъчно е да споменем, че извършената експертиза върху известния протокол потвърждава наличието на пръстовите отпечатъци на Рузвелт върху всяка от петте страници на документа. В нормален съдебен процес подобен доказателствен материал би бил достатъчен, за да бъде осъден който и да било. Рузвелт заповядва да бъде преместена голяма част от американската флота в Хаваите, и то точно в деня след разпространяването на споменатия бюлетин и следователно в пълно съгласие с Плана Макколъм. Това разпореждане на Белия дом определено не може да се възприеме като разумна военна стратегия, а като стратегия на провокация.
Протестите на висшите офицери
Заповедта за прехвърлянето на американски кораби във водите на Тихия океан изненадва с логиката си висшите морски офицери и се посреща с бурни протести от страна на адмирал Ричардсън, чиито думи буквално звучат така: ,,Господин президент, по-възрастните офицери от морския флот нямат доверия в цивилизоването управление на тази страна…“ Той демонстрира открито неодобрението си, защото като опитен офицер добре знае, че разполагането на флотата във водите на Хаваите ще бъде възприето от японското командване като явно враждебно действие или по-скоро като подготовка за агресия. Заради лоялността си към държавата точно това иска да предотврати, без ни най-малко да подозира, че в документа с плана за действие на Макколъм са залегнали подобни действия и по-конкретно в точка D, където се предвижда да бъдат изпратени военни кораби в японски териториални води или съвсем близо до тях.
По време на тайните военни брифинги в Белия дом Рузвелт е непреклонен и не желае да приеме каквито и да било възражения, нито пък промени в Плана. А когато решава да се предприемат изненадващи мисии, което предполага навлизането на американския морски флот в чужди териториални води, открито заявява: ,,Искам чисто и просто наши кораби да никнат тук и там, а японците да се питат каква ли е причината!…“ На подобни изявления възразяват и други висши офицери. Например адмирал Хъзбънт Кемил, когато получава нареждане да ги оглави, спонтанно възкликва: ,,Това е необмислен ход и ако бъде предприет, ще доведе до война.“ След като осъзнава, че Рузвелт няма никакво намерение да отстъпи от позицията си, решава да направи компромис и да окаже съдействие, само при условие че бъде своевременно информиран за японските контраходове. И, разбира се, промяната на позицията на Кемил се възнаграждава с повишаването му в чин адмирал и с назначаването му за комендант на флотата в Пасифика.
Докато адмирал Ричардсън, който смело поддържа позицията си, е отстранен през февруари 1944 г. по време на структурни промени в морския флот. Рузвелт разпорежда военноморските сили да се разделят на два контингента – единият флот е определен за Атлантика, а другият – за Тихия океан. Този ход му позволява лесно да се освободи от офицерите, които отказват да подкрепят замисъла му, и в същото време да се подготви за разширен конфликт, достигащ до Германия. Записът на заповедите, издавани лично през периода между март и юли 1941 г., показва още веднъж, и то в подробности, че той действително е обвързан с Плана Макколъм. Президентът дава разпореждания по своя инициатива, без дори да се съобразява с мнението на най-висшите си офицери и с това многократно нарушава международното право. И така на границата с японските териториални води се разполагат оперативни военни групи кораби в пълно бойно снаряжение за осъществяване на мисиите – изненада.
Други тревожни улики – свидетелства за прякото участие на Рузвелт в конспирацията, касаят начина, по който са организирани информационните служби. По негово изрично нареждане дешифрираните японски съобщения му се доставят лично или на упълномощени от него хора. Всички военни и дипломатически прихващания, след като се разкодират, идват в Белия дом, пропускайки адмирал Кемил – командващия Американския морски флот в Тихия океан. Дори и в Генералния щаб нямат достъп до тези сведения. Така се гарантира максимална секретност на реакциите на Йамамото спрямо американските провокации. Когато се слага начало на изненадващите мисии, американските териториални води, стигайки до пролива Бунго, с излаз на Японско море. Това провокира дипломатическа криза и официални протести от страна на японското Министерство по морските въпроси. В писмо, изпратено до посланика Грю в Токио, четем: ,,През нощта на 31 юли 1941 г. войсковите части на японската флота, пуснали котва в залива Сукумуто (прохода Бунго), са прихванали шума на витла, които приближавали от изток. Ескадрата миноносци е забелязала два крайцера да изчезват в южна посока, забулени в димна завеста.“ Офицерите твърдят, че плавателните съдове са на САЩ.
Сподели тази статия с приятели
