​Стефан Цанев: Самотата е моята малка, но свободна държава

13
Добави коментар
rhp
rhp

Още по темата

Ние бяхме птиците, които се самообесваха на собствените си примки от илюзии

Интелигенцията се оттегли, този бой за власт и пари е недостоен за нея

Единствената следа, която оставят днешните политици, е слуз на охлюви

Ако тукашна България се провали и изчезне, емигриралите от нея ще основат някъде по света нова, или нови Българии, казва пред Faktor.bg поетът бунтар

Интервю на Стойко Стоянов

– Г-н Цанев, днешното време зловещо напомня за сюжета в едно ваше старо стихотворение – една лястовица си донесла отнякъде връв, зазидала единия й край в гнездото си, направила примка и се обесила! Какво става на тази наша земя, щом и птиците започват да се самообесват?

– Нещо лошо става. Това стихотворение („Странно“) съм писал през 1963 г., година след „размразяването“ през 1962, след тъй наречената десталинизация, когато бяха разкрити зверствата на комунизма, милионите избити в концентрационните лагери. Ние бяхме повярвали, че настъпва ново време, че комунизмът се очовечава, че настъпва свободата на словото… Уви, в края на 1962 бяха нанесени изтрезвителни удари по интелигенцията в СССР и в у нас, илюзиите ни бяха попарени, крилете ни бяха прекършени. 1963 беше годината на първото голямо разочарование. Ние бяхме птиците, които се самообесваха на собствените си примки от илюзии. В друга степен и в друг смисъл сега преживяваме същото разочарование – надеждите ни за истинска демокрация бяха излъгани. Затова може би това стихотворение сега ви звучи актуално.

– Защо мълчат поетите, къде се скри в тази тотална криза интелигенцията, изглежда купена, импотентна и дресирана, дори и при комунизма не е била такава?

– Не, не е така. Разбира се, продажна, купена и дресирана интелигенция е имало винаги, нея няма защо да я обсъждаме. Но ако говорим за истинската интелигенция – защо мълчи? – причината е друга. По време на комунизма съпротивата на интелигенцията беше в сферата на идеите, на илюзиите, на представите за свобода, за свобода на словото и т.н. – където ѝ е силата. Човек може да издържи всичко, ако има идеал, кауза, ако има вяра в нещо. Днешното време няма идеали, няма идеологии, няма вяра, няма илюзии, изпразнени са понятията за чест и идеализъм, над всичко върлува бесен прагматизъм и перверзна жажда за власт. Да се качиш на барикадата и да се пожертваш гордо за идеала си беше по-лесно (по време на комунизма), отколкото сега да нагазиш в клоаката и да се сражаваш там с мръсниците и подлеците. Затова, права или не, интелигенцията се оттегли, този бой за власт и пари е недостоен за нея.

– Внушават ни, че генът ни е прокълнат, но не е ли бедата по-скоро в провалените елити, каква е тяхната отговорност за тягостното усещане, че нацията няма перспектива и преживяваме сякаш дружно самоубийство?

– Да, това, което наричате красиво елити, са партийните върхушки, които организираха системата на избори, парламент, власт, съд и икономика така, че те да владеят всичко, те да определят правилата, те да властват безнаказано и безкрайно – именно това създава в народа тягостното чувство за безперспективност, за безизходица, за самоубийствено отчаяние. И наистина, нищо не може да се промени в обществото ни, докато тези партийни върхушки не бъдат игнорирани.

– Гневът и бунтът ли са единствената алтернатива на отчаянието?

– За съжаление, да. Протестите през миналата година дадоха добър знак за начало.

– Какво се промени в психологията ни, сякаш вместо бунтари за народни правдини се раждат само палачи и лакеи, и няма кой заради едната кауза и луда идея да отиде на разстрел или на бесило?

– За половин век тоталитаризъм народът ни отвикна сам да решава съдбата си, свикна друг да решава съдбата му. Ако забелязвате – и сега се юрва ту след един, ту след друг, ту след трети – с надежда, че той ще е спасителят. Народът ни се чувства изоставен, лишен от сносен живот, лишен от идеали, не вижда смисъл да се бори, да се съпротивлява. И намери най-лесния изход: бягството. Два милиона души избягаха от Отечеството си. Това е страшно.

– Ще бъдем ли прокълнати за това, че през последните 25 години оставихме децата ни да си тръгнат, че те правят сметки как да реализират поколенията си по други географски ширини и да оцелеят чрез други народи и култури?

– Не трябва да объркваме две неща: бягството със свободата. Свободата да отидеш, където поискаш, свободата да живееш, където пожелаеш. Това е велика свобода. Не знам дали помните как не ни даваха да подадем носа си навън от нашето любимо социалистическо Отечество. Голяма част от сегашната емиграция е закъсняла реакция на тогавашната забрана да пътуваш, забрана да бъдеш свободен гражданин на планетата.

– Ако продължите вашите Бълграски хроники какво ще напишите за днешните политици, които управляват държавата от една година насам, каква следа оставят?

– Следа от слуз на охлюви.

– Вие сте сред вечните бунтари, как воювате за свободата си, кой днес има страх от думите?

– Лошото е, че страх от думите днес няма никой. Понятията за чест, достойнство, идеализъм, свобода, справедливост и т.н. се изпразниха от съдържание, защото се употребяват най-много от тези, които нямат чест, нямат достойнство, нямат идеали, от хора, за които свободата е свобода да грабят, егоизмът им е мерило за справедливостта и т.н. За личната си свобода аз се боря, стеснявайки територията около себе си. Моята малка, но свободна държава е самотата, моите свободни граждани са думите.

– Какви нови идеали могат да доведат до възраждане, трябва ли да преосновем държавата си?

– Бог ни е дал всичко: земя, вода, небе, слънце. Идеалът ни го е завещал българският Исус – Дякона Левски: свята и чиста република. Ако решим – но ако мъжки решим! – за пет години можем да оправим Отечеството си.

– Има ли оптимистична теория за българския народ?

– Да, има. Надявам се, че и този път ще ни спаси неизтребимото ни българско самосъзнание, което е оцеляло и до днес, което ни е спасявало през вековете. За разлика от другите европейски държави, България никога не е сменяла името си и многото държави, които сме основавали по разни краища на света през 4 хилядната си история (те са най-малко 12 на брой), винаги и навсякъде са се казвали България. Ако днешната тукашна наша България, недай Боже, се провали и изчезне, емигриралите от нея българи ще основат някъде по света нова, или нови Българии – както е ставало и преди. Ако тази оптимистична теория за българския народ ви утешава – подарявам ви я.