Извади огледалцето си в асансьора. Погледна се. Кожата и блестеше, а очите сияеха. Усмихна се… Усмихна се на Него. Беше вече пред вратата. Ключовете пареха в ръцете й. Пое дълбоко въздух…
Мина вече година от онзи паметен пети юни. Ден като ден, но… Не! Този беше различен. Той преобърна и живота и, и представите и за лъжа и истина, за праведност, за грях и грехопадение. Връщаше се от работа. Вяла от ритъма, отчаяна от липсата на топлина, изнервена от вечните проблеми… Чувстваше се като махало на часовник. Тик-так, тик-так, тик-так… Никога досега не беше влизала в малкото, елегантно кафе на ъгъла. Сега влезе… Просто така… Или – не? Нищо случайно няма, нищо случайно! Видя младото момче на масата до прозореца, седна в другия край на кафенето и с гръб към него. Поръча си малко уиски, запали цигара и се замисли за поредните проблеми, създадени от децата й. – Сама ли сте? – гласът му я стресна – Чакате ли някого? – Да, сама съм. И не. Не чакам никого – беше леко раздразнена, но му се усмихна. Сега забеляза колко млад и красив беше. Кафявите му очи блестяха и разпръскваха мека топлина. – Ако нямате против… Не трябва толкова красива жена да е сама. А и изглеждате някак тъжна… Мислеше да го отпрати, но вместо това… – Моля, заповядайте. Седнете. Не съм тъжна. Просто малко… „Просто малко… Какво? Просто малко ми е писнало от всичко. От това, че нищо не се случва, от сметките, от колегите, от липсата на …“ Не го каза. Усмихна се някак притеснено. И как да не се притеснява. Мъжът насреща й беше на не повече от двадесет и пет години. А тя… Две пораснали деца, съпруг, кариера… Чувстваше се по-възрастна от годините си макар и тялото й да бе добре запазено, а лицето – добре поддържано. Напук на очакванията й разговорът потръгна и само след петнайсетина минути тя вече с изострено внимание слушаше красивите и добре премерени фрази на събеседника си. Говориха някъде около час. Трябваше да тръгва вече и тогава… Тогава той неволно я докосна по ръката. Беше кратък допир, но кожата й настръхна. Нещо забравено… Нещо… Поиска й телефона. Не се замисли, продиктува го, ей така, някак на шега. Защо да не се чуят, или да се видят отново, да поговорят? Защо не? Обади й се още на следващия ден, не си беше изпила първото кафе и дори се стресна малко от непознатия глас. Искаше да я види. Отказа му. Не. По-точно отложи, защото заминаваше в командировка. Беше й някак неловко. От ситуацията, от младостта му, от порива му… Беше като някакъв сън. Сънят продължи. Видяха се пак, и пак, и пак… Нямаше начин да не дойде и онзи ден, в който се сляха небето и земята. В който от всяко докосване болеше, всяка целувка изгаряше и всяка милувка бе като свещенодействие. Тя дори не успя да се притесни от разликата в годините. Той не й позволи. Младата му страст достигна до всяка нейна клетка, засити жаждата й, приспа тъмните мисли, изгони гнева от душата й, разтърси я из основи и и показа как трябва да живее. Жива! Беше различна. Беше мила и добра. Усмихваше се. Беше изпълнена с енергия. Само понякога тъгуваше, защото не можеше да бъде постоянно с него. Но какво е малкото зрънце тъга в щастието? Тя беше влюбена и обичаше. Една година балансираше между семейството си и Него. Една открадната година живот. Като сън. Страхуваше се, че все някога ще трябва да се събуди. Страхуваше се от момента, в който се прибираше в къщи и трябваше бързо да се преоблича за другата си роля – грижовната майка и мила съпруга. А с времето не ставаше по-леко. Не, не ставаше. А днес… Днес той й каза ей така, сякаш на шега: „Обичам те!“ Уплаши се. Не го очакваше и се уплаши. Вървейки после си помисли: „Глупаче, кой се страхува от Любовта. Кой се страхува от красотата?“ И се усмихна.
Издиша шумно… и отключи вратата.
