the post: Георги Марков – кривата кост в гърлото на носталгията

7
Добави коментар
komitata
komitata

Колкото по–яростна става носталгията по времето на Тодор Живков, която смесва в един нехигиеничен пошъл тюрлюгювеч спомените за младостта, когато всичко е било красиво и оптимистично и човек не може да разбере усилията на родителите си да му осигурят безпроблемно съществуване, безплатното образование (когато дори отличниците взимаха частни уроци за кандидатстване в гимназии и университети) и здравеопазване (когато лекуването без познат лекар беше неоправдана авантюра), евтината храна (евтиният хляб, с който хората си хранеха прасетата и кокошките, понеже месото и луканките бяха трудно постижим лукс), почивките на море (когато изборът беше между почивна станция с разпределение на времето като в казарма и къмпинг, за който се запасяваш месеци наред с храна и принадлежности, и само в границите на България), „златните“ времена на българската естрада и кино, когато чалга нямаше, но нямаше и нищо за слушане и гледане, защото всичко така се дозираше по радиото и кината, че хората дебнеха с магнетофоните по нощите да запишат по нещо по–интересно и се редяха на километрични опашки пред киносалоните и просеха излишни билетчета, толкова повече ме изпълва желанието да не оставям нещата така и на това се дължи и сравнителното тематично еднообразие на блога напоследък.

В най–добрия случай се живееше в комфортна и конформистка вътрешна емиграция (както беше в нашето семейство), когато идеологическият дълг към властта се плащаше с безропотно присъствие и участие в псевдо–религиозните и изпразнени от съдържание ритуали на властта, а всичко смислено се набавяше с връзки, от чужбина или от корекоми (привилегия, запазена за съвсем ограничено малцинство)

Но в тази идилична изфабрикувана картинка, в която се опитват сега да ни набутат циничните носталгици, че това всъщност е бил един приличен живот, едно наше изобретение на алтернативен начин на живот, който не е бил чак толкова по–лош от живота в нормалните развити и демократични страни, има един факт, една книга и един човек, които засядат като рибна костица в гърлото на приспивната носталгия.

И на клеветата строшават зъбът!

Писателят Георги Марков от известно време е поливан с помия, че е служел на ДС (но освен клевети, разпространявани от стари ченгета, друго доказателство за това няма), че е бил от сравнително близкото обкръжение на диктатора Живков и е участвал в производството на пропагандни мега–продукции като „На всеки километър“ и тн.

Той изкупи с живота си тази близост и възможността си да погледне в светая светих на режима и да направи безмилостна дисекция на тоталитарна България в „Задочните репортажи“. Твърде висока цена за изкупление на горните грехове, но Георги Марков я плати цялата и с това заслужи както паметниците си, така и влизането си в учебниците по история и литература (което трябва да стане, по–добре рано, отколкото късно).

В днешно време, и особено на по–младите, липсва знание за това (вижте потресаващите резултати от проучването на Алфа Рисърч), какво всъщност представляваше България и животът в нея преди четвърт век. По–възрастните вече губят ясните си спомени, защото времето има това свойство да лекува травми и да замазва острите ръбове.

Затова пък днес имаме „Задочните репортажи“ (много хора дори не знаят, че репортажите имат продължение  – „Когато часовниците са спрели“), които запълват това бяло пространство върху картата на миналото и ни дават най–важния отговор на въпросите – Какво общество беше онова? Как живееха хората? И честно ни отговарят – хич не беше за хвалене и хич не е за носталгиране.

Утре, 11–ти ноември 2014г, в 11:00 преди обяд, в градинката на пл. Журналист ще се открие паметник на Георги Марков. Елате, преди да са го налазили вандалите (за съжаление очаквам злобата на другарите да не го пощади, и то съвсем скоро), за да го видите в оригиналния му вид!

За допълнително четене:

Червеното аутодафе – Георги Марков. от Задочните репортажи (с поздрав към другарите, които много обичат да демонстрират, че са уж много различни от хитлеристите и обичат да злоупотребяват с думата аутодафе с повод и без повод);

За изневеряващата памет на авторите на мемоари, от Когато часовниците са спрели

Материали от Георги Марков в този блог (бре, посъбрали са се!):

Игра на държава
Биография на властта
Охтичави години
Мотиката
Данчо, маркуча!
Зад фасадата на 8–ми март
Нашите делници