Ще поместя част от записките и мислите ми от времето непосредствено преди да науча и първите 10 дни след това. Пиша историята по-долу, защото установих, че при много от връзките, симптомите са подобни. И щом аз съм успял да преодолея събитията, значи и вие ще можете. Пожелавам ви да се справите по-зряло от мен с кризата.
Първите 10 дни са критични. Това е времето, когато осъзнавате невероятни факти за живота си, научавате че лъжата е била по-близо до вас, отколкото сте предполагали, времето когато минавате през истински ад от мисли, чувате ужасни думи и получавате огромно количество болка от най-близкия си човек. Болката е толкова интензивна, че може да ви дойдат идеи да сложите край по най-лесния начин… Не го правете. Потърсете помощ от психолог или поне ми пишете на izneviara@ izneviara.com. От личен опит знам, че споделянето с близък приятел ще ви разтовари значително.
Нещо много характерно за този начален период е постоянната промяна на настроението. Като цяло преобладаващото настроение е тежка депресия, но има изблици на оптимизъм и това води до едно непрекъснато клатушкане между ад и рай. Това е времето, когато осъзнавате колко силно зависими сте в емоционално отношение от партньора си. Надявам се за вас това да е времето, когато ще разберете, че докато разчитате на нещо или някой извън вас да вкара във вашата душа стабилност и спокойствие, винаги ще сте като наркомани, зависещи от поредна доза нежност, добра дума, секс, любов.
Ето моето предложение за етапите, през които минаваме първите дни. Тези етапи са повече или по-малко еднакви при повечето хора, с които съм разговарял и изглеждат най-общо така:
1. Пълно отричане. Човекът просто отказва да повярва, че това му се случва.
2. Първи признаци на осъзнаване. Тук понякога идват мисли за самоубийство, убийство или и двете. Мога твърдо да ви заявя от дистанция на времето, че това е напълно безсмислено! Потърсете помощ сега!
3. „Защо?!” Много тежък период. Трябва сами да го изживеете и разберете, но ще ви дам насока – определено не е защото сте лош човек.
4. Постоянна промяна на настроението. Аз го наричам „клатушкане”. Настроението ви зависи изцяло от външни фактори – от другия партньор.
5. Поемане на цялата вина, само и единствено другия да се върне.
6. Тотална депресия. Мислите за „лесен край” пак идват.
7. Гняв. Самообвинения. Обвинения. Ревност. Първи признаци на „връщане на вина” към другия.
8. Привикване към болката.
9. Търсене на помощ.
10. Развитие.
Най-важното нещо, което трябва да разберем е, че случващото се идва в живота ни, за да проумеем, че той трябва да се промени. Спешно! Ключовата фраза е „развитие”. Развивайте се, четете, срещайте се с хора, ходете по семинари, започнете да спортувате, променяйте се постоянно, мислете. За бога хора – не спирайте да се променяте дори за секунда. Движете се, мърдайте, събудете се. Ударът е толкова по-силен, колкото повече сте били затънали в нещото, което сте мислели за свой истински живот. За мен ударът беше като експресен влак. Не позволявайте това да ви се случи и на вас. Мислете. Не спирайте да мислите. Развивайте се. Животът не е това, за което го мислите. Щом четете тези редове, значи досегашните ви преценки са били грешни. Мислете защо.
Не ви разказвам историята си, защото имам някакво извратено желание да разказвам на непознати, а защото знам, че повечето хора при откриване на изневярата на партньора си мислят, че историята им е уникална и единствена. Ще ви разочаровам – историята ви вече се е повтаряла милиони пъти и дори в този момент продължава да се повтаря. Проумейте го и продължете да вървите.
Всички имена в разказа са различни от истинските.
Малко преди да разбера.
Вече ме е страх от теб. Когато се прибереш в къщи и ставам друг. Започвам да си меря приказките. Гледам да не се смея или шегувам, за да не го изтълкуваш някак.
Избягваш ме. По всякакъв начин. Не ме поглеждаш, не искаш да говорим. Когато ми говориш – то е с половин уста, с огромна досада и не ме поглеждаш в очите. Внушавам ли си? Твърде мнителен ли съм? Не мисля. Нали знаеш онази поговорка с изгубването и оценяването… Е, вярно е – чувствам, че те губя… грешка – изгубил съм те и сега полудявам бавно, защото те оцених. Разликата от поговорката е, че винаги съм те ценял. Изглежда не съм го показвал достатъчно.
Не ме е страх, че имаш желания, страх ме е, че аз не съм свързан с тях. Не искам да те загубя и не знам какво да направя, за да не се случи това! Нямам никаква идея как да те върна обратно. Усещам, че ако не ме мразиш, поне едва ме понасяш и това ме убива. Повярвай, щях да те освободя от това робство, ако не беше детето. Не искам то да си мисли, че нейният баща е бил твърде слаб и е побягнал при първия признак на проблеми в семейството. Искам да я виждам всеки ден, искам да съм част от живота й, не част от историята й за “оня мухльо баща ти”.
Животът ми е на “пауза”. Нищо не се случва, нищо не предприемам, нищо не ме интересува, всичко върви все по-надолу и надолу… Единствените неща, на които се опирах, също поддадоха. Не знам какво да правя. Постоянно ми е гадно. Не знам от къде да започна да събирам парчетата. Нямам и желание. Почива ми се, а не съм уморен. Работи ми се, а не знам какво. Вече не знам дали искам секс или само малко нежност. Не вярвах, че ще ме затиснат такива черни мисли. Гледам отстрани как нещата се случват и нямам желание да си мръдна пръста. Сякаш нарочно искам всичко да се срути. Искам само да забравя. Не знам какво искам. Изгубих нещо и още не съм сигурен какво е то. Май част от илюзиите или нещо такова. Винаги съм бил шматка по отношение на хората, но сега започвам да осъзнавам размерите на този факт. Мразя се. Мразя те. Обичам те.
Днес исках просто да те гушна за малко – избегна ме изключително ловко и зависнах в пространството като тъпак. После предложих малко да те поразтрия (имам нужда от какъвто и да е физически контакт) – не поиска, защото не го правя „като хората”. Вече не знам дали искам секс или само малко нежност.
Постоянно искам да задам един въпрос и ме е страх от отговора. Макар всъщност да мисля, че го знам. Предполагам, че когато един ден успея най-сетне да го преглътна, ще те попитам… После ще трябва да си починем един от друг. Знам, че имаш нужда просто да се пръждосам от живота ти, но още нямам сили да се откъсна от теб, прекалено много те обичам все още. Дай ми малко време да се настроя, че мога да живея без теб. Винаги остава обаче и дъщеря ни – за нея никакви настройки няма да ми помогнат. Не знам какво да направя и кога да го направя, знам само, че ще трябва да го направя. Знам, че трябва да го направя или ще повторя н-а-п-ъ-л-н-о дословно комбинацията на “историите” между моите родители и твоите родители. С времето установявам, че далеч не им е било лесно. Решенията са тежки и с големи последствия. Няма невинни. Твърдо! Навремето си мислех, че няма начин да попадна в такъв капан… Познай:) – там съм и с двата крака. Най-напред си го нагласих старателно. После го маскирах толкова добре, че даже и аз престанах да го забелязвам и накрая връхлетях със засилка в него.
Опитах да те гушна, а ти само се намръщи и ме избута. Всъщност не само – каза ми да се разкарам. Ужасно ледена си. Убиваш ме бавно. Не мога да живея така. За мен най-важното нещо в Живота ми е любовта. Само тя ме крепи в някоя връзка. Единствените ми дълги връзки са били с жени, които съм обичал. Всички останали са били само търсене. Нищо, че съм на 40, не смятам да живея живота си натам без любов. Майната им на пари, спокойствие и други такива глупости.
Денят, в който глътнах червеното хапче.
Обаждане. Разговор. Осъзнаване. Червеното хапче вече е в устата ми и започва да действа. В първите мигове не искам да повярвам. Това просто не може да бъде вярно! Сигурно има грешка! Чувствам буца в корема. Гърлото е запушено. Главата лети наоколо. На НЕЯ мога да вярвам повече, отколкото на себе си. ТЯ е много по-добра от мен. Сигурен съм, че има грешка. Имена. Събития. Дати. Съвпадения. 2+2. Осъзнаване. Краката омекват и присядам. Сломен съм. Даже не знам как се тъгува толкова силно. Ударът е толкова силен, че отказвам да го приема. После идва нов… и нов… и нов. Накрая заприличва на боксов мач: аз срещу Мохамед Али. Аз дори не повдигам ръце да се защитя. Болка. Чувам как сърцето се къса. Не мога дори да заплача, толкова е силна болката. Усещам, че ще се пръсна от мъка. Запалвам колата и искам да се ударя някъде с нея. Дърветата изглеждат подходящи. После се опомням. И пак идва вълна от мъка. И нова. И нова. Идеята за дървото започва да ми изглежда привлекателна.
ТЯ е на работа. Не й се обаждам. Обаждам се на приятел. Благодарен съм му от сърце за подкрепата, която получавам. Той ме надъхва и ме изправя на крака. Било нормално, било част от живота, случвало се при всички, защо се кахъря толкова, спокойно – и това ще мине и ще се смеем. Обещавам да не карам срещу дърветата и той ме пуска да си ходя.
Уморен съм. Искам да легна, да заспя и да не се събуждам. Искам да запазя само хубавите спомени за нашата връзка. Това, което боли в гърдите какво ли е? Няма как да е сърцето, то отдавна се пръсна.
Тежък разговор. Последната надежда, че е станала грешка се изпарява при вглеждане в очите й. Очите й са големи, уплашени и виновни. Там прочитам всичко. Защо?! Не разбирам. Мозъкът ми е нагрят до червено. Защо?! Защо?! Защо?! Пощади ме! Няма пощада. Всички факти започват да се нареждат и накрая осъзнавам истината.
Ден 2 от червеното хапче.
Да предполагаш изневяра и да знаеш със сигурност за нея са две съвсем различни неща. Тежко е. Като попарен съм. Кръвното ми удари максимум, главата ми бучи като парен влак, аритмията се обажда, безсънието е малък проблем. В същото време се чувствам мобилизиран за нещо, но нямам идея точно за какво – сигурно е някой хормон, който ми казва да се стегна малко и да започна да събирам парчетата от сърцето си. И добре, че е той, иначе на ниво разум нямам желание за нищо. Получих си червеното хапче, за което настоявах като глупак. Оказа се по-горчиво, отколкото съм предполагал, но вече е късно да го изплюя.
Естествено, че исках да науча всичко, всяка гадна подробност, за всеки път, че даже и цвета на завивките, върху които са били. За щастие разумът все пак надделя в мен и не зададох въпроси, отговорите на които никога няма да забравя. Надявам се, че ще мога да забравя голяма част от нещата, които научих. Като кон с капаци съм се движил през нашия така наречен общ живот. И когато си получих шамара, за който просех, получих рязко просветление.
Запитах се какво бих направил аз, как бих укрил такава съществена част от живота си от благоверната… Не е толкова трудно всъщност:). Подробностите взеха да никнат като гъби след дъжд. Мини-лаптоп, лесен за носене, причина от типа “и аз съм човек” за покупката му, WI-FI в колата до някое кафе, микрофон, задължителната камера, Skype… Чакай малко – Skype? Ми аз дори веднъж в годината да вляза там, рискът е голям. Странно… Втори акаунт, разбира се. Проблемът с вторият акаунт е, че винаги виси тъпо в началото като стартираш Skype-а. Ако е там остава си там. Или ползва онзи другия Skype, за чийтъри. Едва ли знае за него. Бе защо подценявам влюбен човек, той може всичко. Боря се с желанието си да пусна компютъра и погледна за втори акаунт. Едва ли е толкова глупава да го направи на стационарния, пък лаптопа едва ли ще погледна. Борбата трая докато преброиш до 3. Не мога да продължавам да се правя на много широко скроен в такава ситуация. Това е по-силно от мен. Винаги съм й имал пълно и безрезервно доверие и никога не съм ровичкал или разпитвал. Винаги, но до вчера. Пускам Skype. Вторият акаунт си виси там и ми се хили в лицето – “глупак”, “ глупак”, ти-ти-ти. Главата ми започва да бучи. Унижение. В цялата тази каша успявам да забележа, че е супер хитро направен – да изглежда почти служебно, не е нещо като rusa21 – “А-а-а, да! Ми пращаха ми преди време нещо служебно и не исках да давам нашия общ Скайп”. Предполагам това е бил готовия отговор, ако си бях махнал ръцете от пред очите? Шапка ти свалям, момиче: ) Чувам гласа на един приятел: “Пич, жените са много по-хитри от нас мъжете. Ние сме аматьори.” Явно е поредното нещо, за което е прав. Вторият акаунт на стационарния компютър говори и за друго – нещата са сериозни. Нямате време да чакате разни уговорени срещи, искате постоянно да сте си на разположение. Искате докато се къпя да си казвате колко сте си нужни.
Гняв. Недоверие. Пулсиране в слепоочията. Безсилие. Унижение. Ще направя това и това. И онова. Безсилие. Осъзнаване, че нищичко не мога да направя. Осъзнаване, че всички козове са в чуждите карти. Боже, не може да е толкова глупава да й хрумне да избяга с детето, нали? Гняв. Потрес. Може и да е толкова глупава! Друга е, дори не я познавам вече… Такава връзка може да продължи лесно с години. Достатъчни са няколко разговора и писма седмично, че може дори и по-малко, и огънят може да се поддържа с години. Лесно е, не изисква ежедневните мънички факти, битовизмите не съществуват, освен в частта им за “онова намусеното прасе от съседната стая, което ти не си”, секс на интересни и винаги различни места, нови пози, ново тяло, опознаване, нови трепети. Мъжете винаги са знаели, че „твоята” жена никога няма да направи нещо интересно за теб в сексуален план, но е готова да направи дори повече, отколкото можеш да си представиш с първия непознат, който й каже че е различна и се направи, че я разбира. Даже не трябва много да се напъва с разбирането – просто трябва да я слуша и да кима. Мъжете винаги са знаели това и винаги са се възползвали от него. Главата ми пулсира все повече, докато започват да минават сцени през нея. Мъчение. Пак чувам гласа на онзи мой приятел: “Знаеш ли, че моята любовница, след като ми направи орален секс в колата и след това нормален секс, накрая се върна при мъжа си в къщи, правила секс и с него и накрая ми написа в Скайпа колко ме обича и колко по-добър любовник съм, докато нейничкия се къпе. А ти я познаваш и знаеш, че тя всъщност е много интелигентен човек, заемащ отговорен пост и в работата е супер сериозна, делова и организирана, в къщи си гледа детето отговорно. Не можеш да ми казваш с такава сигурност, че приятелката ти си няма никой само защото тя е човекът, на когото вярваш най-много. Проумей го най-после и ще живееш по-леко. Хората не са това, за което се представят”. Това е разговор отпреди месец. *Баси Ностарадамус-а е тоя човек! Как се живее с такова недоверие в хората?! Не го разбирам. Но аз очевидно по принцип нищо не разбирам за хората. Особено пък за жените. Особено за тази в къщи. Главата ми ще се пръсне. Животът не е честен! Чувствам се ограбен. Ревност. Някой бръкна и ми изтръгна сърцето. После го разгледа с презрение и го хвърли на боклука – “можеш и без сърце, ти си виновен за това положение”.
Ден 3.
Започвам оцеляването на физическо ниво. Заради мен самия. Днес дори хапнах малко. Само за няколко дни съм отслабнал с почти 5 килограма. Седнах и измислих няколко принципа, които да следвам. Може би, ако имам някакви правила, ще се стегна:
– Прощавам ти станалото. Ако предприемеш стъпки в интерес на нашето семейство, ще направя всичко възможно да не ти го напомням постоянно или да те карам да се чувстваш виновна.
– Подарявам ти време да осъзнаеш станалото и да вземеш най-доброто решение. Най-доброто не непременно за мен, ти си най-важна на Света за себе си, затова направи най-доброто за теб самата.
– Умолявам те да знам всичко, да си говорим. Искам да гледам в лицето приливната вълна, а не тя да ме залее неочаквано.
– Настоявам пред теб да знам навреме, ако моят Живот ще върви в различна посока от твоя. Това засега зависи само от теб, аз знам какво искам за себе си и моят Живот в този аспект.
– Обещавам ти, че няма да предприема насрещни реципрочни мерки, стига да чувствам движение в добра за нашето семейство посока. Няма и да извъртам последната формулировка по изгоден за мен начин. Казано просто – няма да ти отмъщавам по подобен начин.
– Независимо от изхода, не замесвай по никакъв начин нашето дете. Не искам никога то да се запознава с любовника ти. Ако той е готов напълно да ме замести и като баща – тогава е друго. Но нашето дете с твоя юнак няма да замесваш. Няма и да я използваш за свои цели или да я разменяш срещу емоции. По тази точка ще съм крайно безкомпромисен.
– Подарявам ти кредит на доверие за събитията от тук нататък. Съжалявам, ако не е на 150% както винаги досега, но доверието по принцип се заслужава.
– Осъзнавам, че си отделна личност, която не е задължително да се идентифицира с “нас”. Но искам да знам навреме, за мен е много важно.
Вечерта обсъждаме написаното и дори водим човешки разговор. Тази нощ спах малко.
Ден 4.
Постоянно се клатушкам между пълно отчаяние и еуфория – вечер те чакам да се появиш, за да ми кажеш как ще се чувствам тази вечер. За момента продължаваш да ми даваш надежда… Ако ме подвеждаш несъзнателно, моля те спри навреме. По-добре ще е да не ми изтеглиш килимчето още веднъж.
Вече гледам на дъщеря ни с други очи. Разбрах, че е съвсем възможно в скоро време да не мога да й се радвам постоянно. Или дори съвсем да я загубя. Това ме плаши ужасно. Мисълта е направо непоносима. Забила ми се е като свредел в главата ми и дълбае ли дълбае. Толкова много я обичам, че не знам как бих го преживял. Тя е най-прекрасното нещо на Света. Не искам да повярвам, че може да ми се случи, направо блокирам при тази мисъл.
Снощи ми беше хубаво с теб. Много ми липсваха тези разговори. Парадоксално е, но последните ден-два са най-хубавото нещо за мен в съвместния ни живот за последната почти година. Представи си какво е било останалото, щом обясненията и умуването около една такава случка са ми харесали:).
Беше красива, уморена и сладка. Гледам сенките под очите ти и ми става гадно, че ти ги причинявам. Но аз си ги харесвам – изглеждат някак добри. Не знам кога и как да ти казвам напоследък, че те харесвам, за да не го изтълкуваш погрешно. Просто беше красива, нищо повече или по-малко не влагам в това. Опасявам се да ти го кажа в очите, за да не помислиш, че искам секс. Още по-гадно ще ми стане, ако решиш да ми го дадеш от съжаление. Затова се опасявам и да те хвана за ръката или да те гушна. Затова и още защото не знам мога ли да си го позволя. Вече често си задавам въпросът – ами ако й е неприятно? Това ще си е като дребничко насилие. Не! По-добре не.
След разговора бях с крила. Толкова малко, а толкова много. Дълго не можах да заспя от вълнение, не толкова от притеснения. Всъщност от притеснения също – не мога да спра да мисля за вас двамата.
Ден 5.
Тази вечер ясно усетих отново онова с клатушкането… Пак съм в депресия. Прибра се и почти не обели дума с мен. Сега спиш. Гадно ми е. Имам нужда постоянно да знам къде сме. Дадох ти време и доверие, имах нужда само от информираност. Знам, че си уморена ужасно много напоследък, но дори няколко думи с мен биха свършили чудесна работа. Когато не знам къде сме, започвам да си мисля за глупости. Нормално е, предвид положението ни, не мислиш ли? Още те ревнувам много, въпреки че работя усилено по въпроса. Няма да ми мине скоро. Наистина имам нужда от едно рамо, за да се справя – не съм чак толкова силен.
Правех се, че гледам телевизия, но честичко те поглеждах крадешком. Изненадан съм от себе си колко много те харесвам и обичам след толкова години. Виждам ясно и хубавото и не дотам пленителното в теб. Всичко е пред мен и аз го харесвам точно такова, каквото е. Допускам, че събитията напоследък може да са допринесли да се настроя малко по-романтично спрямо теб – нали знаеш за загубването и оценяването – но твърдо не е само това. Всъщност дори отчасти е обратното – загуби от блясъка си напоследък.
Продължавам да се потрисам от факта, че за теб цялата ситуация е по-скоро неудобство, отколкото криза. Думата “съжалявам” или “извинявай” дори не ти хрумва. Наистина ме потриса това! Има само неудобство от тегавите разговори, неудобство че ще си малко подтисната, неудобство от това да гледаш намусеното ми лице в къщи, неудобство да се криеш по-добре, за да общуваш с другия, неудобство да ме успиваш, за да отложиш “крайното решение”.
Боже! В момента пиша на лаптопа и без да искам цъкнах мауспада. Отвори се Скайп-а и цъфна онзи твой втория акаунт! Това ме довърши. Все едно някой ме ръгна в сърцето. От къде да взема силата, нужна да преодолея това?! Имам нужда от помощ, но не знам за какво. Нямам опора в нищо около мен. Ако си искала да ме накараш да се почувствам така – поздрави – успя:). Ненавиждам това, което се случва и същевременно се опитвам да го осъзная като нещо нормално. Ще изперкам. Имам нужда от разговор с теб, но ти спиш.
Твърдото ми решение да остана до теб и дъщеря ни в този момент не е само в моя полза. Защото за мен е ужасно да преживявам ситуацията толкова близко до теб. В момента ти ме нараняваш дори с едно дребно движение или дума, толкова свръхчувствителен съм спрямо теб. Ако бях се разкарал, каквото беше първото ми импулсивно желание, щях доста по-лесно да преживея всичко. Щях просто да те намразя и това е. Останах, защото си мислех, че и на теб ти е тежко и ще имаш нужда от подкрепа (това май е била глупава мисъл). И заради детето, разбира се. И заради Надеждата. Чудя се дали аз самият ще оцелея като личност до теб. Когато пак стана личност, защото сега съм пихтия.
Събудих се рязко и вече знаех… Ти не ме обичаш и няма да ме обикнеш никога повече. Всичко се избистри. Обичта е единственото, което е в състояние да запълни празнината между нас и ако само единия от нас я пълни, никога няма да успее. Боже, дай ми сили да приема това! Моля те! Дай ми сили да направя най-правилното! Дай ми сили да не направя нещо неразумно! Дай ми сили да се погрижа за себе си! Дай ми сили да го преодолея! Моля те! Светът не свършва с този факт, все пак, нали? Само моят Свят свършва… Колко ли трябва да съм грешил, за да ми се връща така?!
Ден 6.
Помниш ли онова за клатушкането? Сега преминах отново в другата точка – пак съм обнадежден: ). Снощи пак ми беше хубаво да бъда с теб. Не правихме кой знае какво – просто си поговорихме. Дори тази дреболия е в състояние да ме оттласне от брега на отчаянието и да ме върне към средата на реката.
През нощта се случи или най-хубавото или най-ужасното нещо от доста време насам. Спях от доста време, когато изведнъж се събудих от ръцете ти, сключени за прегръдка около мен. Почувствах се фантастично! В тази прегръдка имаше повече нежност от всичко, което си изразявала към мен за последната година взето заедно. Беше невероятно! Идеше ми да литна! Исках да се обърна и да те прегърна с всички сили!
После изведнъж се вкамених! Ами ако си ме объркала с другия, докато си сънена? От тази мисъл настръхнах дори физически. Реших да не мърдам много, за да ти помогна по-лесно да излезеш от положение, ако се окаже това – все едно не съм те усетил… Боже, невъзможно ми е да не го усетя… За мен ли беше? Кажи ми, че беше за мен! Доиска ми се синьото хапче, толкова е сладко, че ми се доплака! Дълго време след това държах ръката ти и гледах в тавана. Не исках да помръдна, за да не махнеш ръката си. Исках да те чувствам постоянно, исках да усещам миризмата ти. Обичам тази миризма и винаги съм я обичал. Когато понякога те няма за няколко дни, вечер започваш много да ми липсваш и често заспивам с нос във възглавницата или пижамата ти.
След това невероятно събуждане не можах да заспя много дълго време. Толкова хубаво и толкова гадно ми беше едновременно. Не мога да ти опиша каква буря от емоции предизвика в мен тази простичка прегръдка! Благодаря ти от сърце за преживяването! Заредих се с много, наистина много енергия. Благодаря ти! Толкова много нежност ми дари! Почувствах те като топъл и лекичък пролетен дъждец върху напуканата ми душа. Боже, как ми липсваше това!
Ден 7.
Сега е нощ. Отново не мога да заспя. Отново тръгнах към другата крайна точка на махалото – сега пак съм обезнадежден. Тази вечер подхванах разговор и съжалих стократно. Ти отдръпна ръката си от моята и беше студена като лед. Разбрах, че всичко от предишната нощ е било случайно и несъзнателно. Нещо ме жегна и се пречупи в мен. Държа се ужасно този път и аз отново усетих, че едва съумявам да оцелея около теб. Едва. А е само началото на седмият ден. Какво ще правя занапред? Не ми минава с бързината, на която се надявах, все още всичко ми изглежда черно и бяло, губя сивото, от което всъщност е съставен Света…
Днес усетих явен признак на нетърпение от твоя страна по отношение на тези разговори. Отново потвърдих за себе си, че за теб ситуацията е свързана просто с неудобство. Сигурно много повече те интересува кой е доброжелателят, съобщил ми за изневярата, отколкото как ще оцелея аз от нея като човек. И ти си човек, който смята себе си за състрадателен, разбиращ другите и готов да им помогне! Вероятно си точно такава за всички останали около теб. Очевидно аз не заслужавам това ти ценно качество вече. Получих по-голямо разбиране и помощ от приятел, отколкото от теб. Осъзнаваш ли, че днес мина едва седмия ден, откакто моят Свят се преобърна! Колкото и силен да съм – а аз укрепвам с всеки изминал час – наистина ми е кратък този период.
Не разбирам още откъде черпя всичкият оптимизъм в мен, че нещо може да се оправи между нас. Със сигурност знам, че не е от теб. Ти продължаваш да ме наказваш сурово за стари деяния. Започвам да си мисля, че дори да бях “Мистър Идеален”, ти пак щеше да ми намериш хиляди кусури, само и само да изпълниш това, за което си се програмирала. Може би ти просто си такава и имаш нужда да правиш това, което правиш и аз просто случайно се озовах на пътя ти. Нищо лично от твоя страна, само малко ще ме стъпчеш, но иначе “sorry – аз съм много разбираща, само че ми омръзна и в къщи да съм учител”. Дали отдавна вече не си ни отписала и аз да съм като мушица около лампа, ще си изгоря, опитвайки се да достигна светлината. Как се случи това? Получих обвинения от теб, че съм се променил много… Сигурно е така. Но мила, аз те обичам още с цялото си сърце и това не се е променило нито на милиметър и нито за секунда през годините. Аз мога да черпя огромна сила от тази любов и да направя почти всичко, за да запазя и възродя връзката ни. Усещам, че ти отдавна нямаш тази сила, искаш само да те оставя на мира. Тежко е да вземам хиляди трудни решения дневно как да се изправя отново до теб и да съм силен. Пощади ме поне малко, ако мислиш, че заслужавам.
Ден 8.
Почти не ми се яде вече. Тотално загубих апетит. Вчера гледах едно предаване по Дискавъри, в което се обясняваше, че мозъкът черпи повече енергия от всички други органи в тялото. Когато Айнщайн се съсредоточавал над някоя задача, отслабвал по 2 килограма за един ден! Това ми обясни отслабването ми с 10 килограма – напоследък, освен че нямам апетит, мисля постоянно. Често се будя посред нощ и мисля, мисля, мисля… После заспивам, за да се събудя само след час пак и да мисля още. Сутрин просто не ме лови сън – лежа до теб и мисля.
Днес отново в къщи се появи ТИ отпреди десетина дни. Не знам как го предизвиках, дали въобще имаше връзка с мен, не знам какво стана, просто веднага го усетих ясно. Вглъбена, намусена, с тежки мисли, избягваща старателно погледа ми, камо ли физически контакт, караща се за глупости на детето. Ти дори подреди играчките за Коледа, без да извикаш дъщеря ни да го направите заедно! Няма да повярваш каква идиотска мисъл ми дойде наум – че си нервна, защото чакаш него да вземе неговото решение, за да можеш ти да оформиш своето по-добре. И това е мъчително за теб, точно както и моето чакане между нас – за мен. После си казах, че дори и така да е, ние твърдо не заслужаваме такова отношение.
Ден 9.
Познай – днес пак съм оптимист:). И пак не мога да се начудя колко мъничко нещо от твоя страна е в състояние да обърне нещата.
Пак е нощ и пак съм буден:). Наистина не виждам смисъл да спя. Всъщност си давам сметка, че не виждам смисъл в нищо, което не е свързано с теб и детето. Лежах в леглото до теб, вперил очи в тавана и се запитах какво би станало, ако скоро вече имаш достатъчно ясно мнение какво ще правим занапред. И то е, че трябва да се разделим. Не знам каква извратена част от мен поиска да си го помисля това точно посред нощ, но с мислите понякога е трудно да се бориш. Естествено пак се ококорих и започнах да се въртя в леглото… накрая станах. Въобще не си позволявам да мисля за такъв развой, защото мисълта за това би ме довършила. Не си позволявах до тази вечер…
Какво ще загубя? Твърде лесно е да кажа всичко, макар да го чувствам точно така. Реших да опитам да направя списък… луда идея, нали? Напоследък все такива ми идват:). ОК, с какво да започна?
Мисля, че първото, което веднага ми идва наум е дъщеря ни. Знам, че ако се разделим, тя ще бъде при теб. Това ще е ужасно нечестно, но просто знам, че ще стане така. За всички така ще е по-добре, само не и за мен. За мен ще остане само изгарящия спомен за хубавите мигове, които сме прекарали заедно като семейство. Сутрините, когато тя е сънена и се глези в леглото. Пакостите, които прави вече ми се виждат сладки, защото осъзнавам, че може да са последните, които виждам. Вечерите с приказки, с гушкане и любов. Как се забравя това?! Как се разделя човек с детето си?! Как се забравя детска прегръдка?! Господи! Как ще са ми достатъчни няколко часа седмично или един ден?! Как да пропусна Живота й?! Как да не видя първото паднало зъбче? Как няма да я виждам как се конти? Как да не съм до нея, когато е болна? Как да не й помагам да учи? Как няма да видя първите й романтични трепети? Как аз няма да съм част от нейният Живот?! Как след време тя ще казва на друг “татко”?! КАК?! Господи, какво направих!
Това днес може да едно от последните кафета, които пием заедно, един от последните пъти, когато те виждам по пижама, един от последните пъти, когато те виждам да сядаш леко сънена на дивана и детето се сгушва до теб с палец в устата. Един от последните пъти, когато те помирисвам. Един от последните пъти, когато гледаме телевизия заедно, когато слушаме музика заедно, когато вечеряме заедно, когато те гледам да поливаш цветята, когато те чувам да си миеш зъбите, когато те виждам да излизаш от банята мокра, когато те гледам да редиш коледната украса, когато ходиш из къщи…Защо ми е да спя? Имам страхотна нужда постоянно да съм около теб и да ти се наслаждавам, да попивам тези мигове. Ужасно силно ме връхлетя истината, че оценяваш нещо, когато си на път да го загубиш. Как се спи с такива мисли? Идва ми да вия от безсилие! Идва ми да си счупя главата, с която не разбрах какво става навреме. Господи, освободи ме от тези мисли! Няма ли машина на времето – бих си продал душата за една такава:).
Ден 10.
Още съм жив. Нещата в Живота ми се промениха много. Днес е едва десетият ден и аз вече започвам да разсъждавам малко по-хладно и дистанцирано за проблемите ни. Емоцията още идва често и на огромни приливни вълни, но през повечето време вече я държа под контрол. Все по-рядко се разридавам просто така, както се седя. Оптимизмът в мен се увеличава. Реалността бавно прониква през дебелата ми глава.
Гордея се с развитието си. Болката винаги ще е някъде там, но започнах да се уча да живея с нея като с нещо нормално. С времето ще става по-лесно, усещам го. Приятелят ми се оказа прав: “Ще мислиш постоянно само за това за около месец и накрая просто ще ти омръзне да мислиш.” За омръзване все още не става дума, но с всеки изминал ден усещам лековитите пръсти на Времето.
Факти. Осъзнаване. Студенина. Ти си най-красивият човек в моя живот, който постъпва с мен най-ужасно от всички в него. Страхотно уязвим съм във всичко, свързано с теб, нас, детето. В абсолютно всеки аспект. Чувствам се употребен. Тотално и безсърдечно ограбен от човека, на когото най-много в живота си съм вярвал. Тотално опустошен. Ще продължиш ли да ме късаш на парченца или ще проумееш, че съм човекът, който някога си обичала и който още те обича, а не само етап от твоят живот, не съм само едно стъпало? Как се живее по този начин?
