Има кино режисьори, които просто умеят да нагънат душата, да я вземат в шепи и да я изсипят на екрана. Алехандро Гонзалес Иняриту безспорно е един от тях. Тази нощ той ще триумфира на наградите „Оскар“ без никакво съмнение.
Неговата лента „Бърдмен“ е дълбок поклон, обяснение в любов, балада на актьорството – на претворяването, на самосбъдването, на живота в грим и костюм на другостта, на полета към висините – там, където всичко е сцена и всичко е истинско.
„Аз живея само на сцената, през цялото останало време се преструвам“,
ще каже героят на Едуард Нортън /който заедно с Майкъл Кийтън с пълно основание ще претендират за призовете в категорията най-добра мъжка главна и поддържаща роля/ и това ще е най-вярната отправна точка за възприемане на тази странна лента.
„Бърдмен“ се изправя фино, но опустошително срещу днешния свят, който възприемаме само през екрана на мобилния телефон, оценяваме го само чрез броя на „лайковете“ и ако нямаме Twitter или Facebook профил, просто не съществуваме. Свят, в който ходенето на театър се е превърнало в акт на скучаещи хора, чиято единствена грижа е къде ще отидат да пийнат и хапнат след това, а измерването на стойностите в киното става единствено с приходите от уикенда.
„Бърдмен“ е филм за битката да запазиш под стъклен похлупак своето разранено „аз“ в едно безчовечно изкуство. Въпреки разглезването, капризите, егото, критиката, модата и най-неумолимото – възрастта. Филм за способността да чуваш гласа на алтер егото си и да местиш предмети само с мисъл, но за неспособността да подредиш собствения си хаотичен свят. Филм за това да спасиш поувяхващата си кариера на Бродуей, но много повече да спасиш човешкото си достойнство и смисъла на свръхчовешкото усилие да искаш да докоснеш слънцето с ръце.
Филм за красотата на това да пожелаеш да извадиш очите на момиче и да ги сложиш на мястото на твоите, за да видиш улицата така, както я вижда тя. И това да е любов.
„Като свещ, която гори от двата края“… Коментирай с Facebook
коментара
