Самолетът кацна
на българска земя с час закъснение. Мила
Търнър мина през паспортния контрол и
сега стоеше усмихната в багажното
отделение, чувствайки се странно, защото
отдавна не си беше подавала носа навън,
облечена с дънки, маратонки и тениска.
Извади от чантата си гримове и огледало,
докато багажите на всички
пътници започнаха да се появяват по
лентата. Мила очакваше трите си огромни
чанти – там бяха дрехите, които беше
отделила за това двудневно пътуване:
осем официални костюма – четири с пола
и четири с панталон; пет маркови летни
рокли, които беше успяла да си купи тази
пролет в Сан Франциско; пълно бойно
снаряжение от козметика; десет чифта
обувки на висок ток и още четири чифта
обувки с по-нисък ток – за всеки случай.
Гримираше се, не изпускаше от очи лентата
и едновременно с това проведе разговор
по телефона със съпруга си и трите си
деца, които вече се бяха настанили в
луксозен хотел на френската ривиера.
Между другото, успя да пооправи и лака
си. Доволно забеляза, че кокът ѝ е
безупречен след десетчасовия полет до
Кан и последните два часа, които я
доведоха в София.
София. България.
Бяха отминали… колко? 17 години! Спомни
си едно момиче, което викаше пред
парламента – беше студентка в първи
курс. После майка ѝ спечели зелена карта
и в един есенен ден заминаха – тя и
родителите ѝ, пресякоха океана и животът
сякаш започна отначало. За тези години
Мила успя да завърши право, да се ожени
за Джеймс Търнър – един от най-уважаваните
прокурори в Калифорния, да роди три
деца. Освен всичко това, след раждането
на Джъстин – третия ѝ син, кариерата ѝ
вървеше шеметно. Американската мечта!
Тя я постигаше в името на родителите
си, които не успяха да дочакат внуците
си – и двамата бяха загинали в автомобилна
катастрофа още в третата си година като
американци.
Мила и Джеймс
бяха обиколили всички популярни
туристически дестинации в Северна и
Южна Америка, Австралия, Азия, Африка.
Но това лято за първи път мъжът ѝ реши
да посетят Европа. Щяха да прекарат
седмица на Френската ривиера, след което
ги очакваше круиз през Барселона, Малага,
Валета, Александрия и Казабланка. И
така, Мила взе твърдото решение да
пожертва първите два дни в Кан, за да
посети родината си. Причината се криеше
в едно малко рилско село, където беше
останал единственият ѝ жив роднина в
България – 90 годишният дядо Дончо.
За дядото беше
отделена цялата трета чанта – Мила му
носеше пълен комплект рибарски
принадлежности и множество дрехи,
обувки, козметика, прибори за хранене,
бутилка отлежало уиски, кутия хавански
пури, пакет бисквити с фъстъчено масло,
последно поколение слухов апарат и един
лаптоп. Внучката беше напълно уверена,
че ще успее да научи дядо си да влиза в
Скайп и да си говорят.
– Кажете,
госпожо – обърна се към нея смръщен и
рошав мъж, подпиращ се на разхвърляно
бюро, зад вратата, обозначена с думите
„Рекламации багажи“.
– Извинете, но
багажът ми – каза Мила с цялата учтивост,
на която я беше възпитал животът отвъд
океана – няма го на лентата.
– Попълнете
този формуляр – отвърна мъжът, бутна ѝ
някакъв хвърчащ лист и запали цигара.
Мила успя да
си припомни адреса в селото на дядо
Дончо и когато подаде листа на мъжа, той
каза:
– До три дни
ще ви го изпратят на адреса.
Последва спор,
в който Мила, изоставила любезността,
обясняваше как след два дни отлита от
България, че трябва да се направи нещо,
че няма начин да не се открият чантите
ѝ, че е прелетяла над десет хиляди
километра за да стигне до тук и че няма
да си тръгне от летището без багажа, а
през това време мъжът и негов внезапно
появил се колега отговаряха, че вината
не е в тях, че се случват такива работи,
че ако има претенции, трябва да се обърне
към авиокомпанията. После я изгониха.
Мила си купи
левове от едно обменно бюро и нае кола.
– Ей, кифло,
така ли се престроява, ма, пача с пача!
– това изобилстващо с кулинарна лексика
изречение беше първото нещо, което Мила
чу под ясното българско небе. Затвори
прозорците на Реното и включи климатика.
Отби край пътя и потисна сълзите си.
Беше си го представяла по друг начин –
предполагаше, че щом се върне в своята
България ще плаче от носталгия. Сега се
опитваше да не се разплаче от гняв и
обида. Наложи си да се съвземе – там, на
село, я чакаше дядо Дончо и тя имаше само
днес и утре на разположение, за да му
гостува.
Кратките
погледи, които успя да хвърли на София,
я изумиха. Големи лъскави сгради, нови
жилищни комплекси, модерни коли. После
състоянието на магистралата също я
изненада приятно. Точно когато беше
постигнала почти пълно душевно спокойствие
след краха на летището, наслаждавайки
се на познатите от детството ѝ завои,
оградени от скали, една полицейска палка
прекъсна унеса ѝ. Спря и свали стъклото.
– Сержант
Петров от пътна полиция – представи се
един възпълничък катаджия. – Моля,
документите ви и документите на колата.
С учтиво
„заповядайте“ Мила му връчи паспорта
си и папката с документи на наетия
автомобил.
– Америка, а?
Хмя! Абе, госпожо Търнър, в Америка левио
фар не го ли ползвате?
Оказа се, че
крушката на фара ѝ е изгоряла. Мила
обясняваше, че е наела колата преди
по-малко от два часа, когато сержант
Петров реши да бъде откровен с нея:
– Вижте са,
госпожо Търнър. Нема смисъл са тука да
ви мотаме. Да пишеме, да бришеме… Дайте
некой лев за кафенце и по живо по здраво.
Кафенцето беше
оценено на 30 лева, а Мила продължаваше
„по живо по здраво“ своя път към селото.
На следващата бензиностанция смениха
крушката на фара ѝ и част от последните
левове бяха инвестирани в бензин.
Когато видя
изкривената и ръждясала табела на селото
си и сълзите от умиление напълниха очите
ѝ, колата изведнъж пропадна в огромна
дупка и нещо отпред започна да пуши и
да къкри. Мила слезе с чанта под ръка и
тръгна по прашните улички към центъра
на селото да потърси помощ. Познатите
улички, ливадите, вадата, старите къщи.
Дворът на дядо Кольо със злобното куче.
Кафенето. Кметството. Училището. Но
всичко беше празно. Не срещна никой.
Почука на няколко врати, но никой не
отвърна. Какво ли е станало тук?
Изведнъж в
небето над призрачното село надвиснаха
черни облаци, бликна дъжд и Мила се скри
под стрехата на една къща. След половин
час дъждът спря също толкова внезапно
и тя зашляпа в калта към старата къща
на дядо си. За последен път беше говорила
с дядо Дончо преди три години. Тогава
тя говореше, а той редуваше въпроса „кой
се обажда“ с възклицанието: „не
чуем“. Разтрепери се от докосването
до ръждясалата стара врата на двора, по
която дъждовните капчици светеха от
току-що изгрялото слънце. Беше отключено.
Отключена беше и вратата на къщата.
Вътре миришеше на изгнило, застоялият
въздух я блъсна като вълна. Пердетата
бяха спуснати и беше мрачно, но все пак
се виждаше, че всичко тъне в прах. Мила
извика дядо си няколко пъти до момента,
в който през сълзи се върна на калната
улица, разбрала, че в къщата няма никой.
Гробището беше
в най-южния край на селото. Мила разбра,
че всички баби и дядовци, които е
познавала, са тук. Не намери името на
дядо си в некролозите и започна да го
търси сред гробовете. Кога ли е умрял?
Кой ли го е погребал? Не плачеше. Изпитваше
само носталгия – по детството. И срам.
От това, че не е разбрала, унесена в
своята кариера, пари и пътешествия, за
смъртта на последния свой роднина, тук,
в България. Вървеше от гроб на гроб –
някои паметници бяха потънали в бурени.
На други гробове нямаше и паметници.
Отказа се и седна покрусена на пейката
пред портата на гробището – навела глава,
покрила с длани лицето си. Но изненадващо
сълзите не идваха. Вместо тях, усети
една призрачна ръка да я докосва по
рамото: „момиченце“ – каза призракът.
Мила вдигна стреснато очи и видя, че
срещу нея стои един старец.
Беше се подпрял
на бастун. Блъскаше някаква стара
ръждясала бебешка количка, пълна с
консерви. През раменете му беше наметнато
мокро шушляково яке, а на главата си
носеше бяла бейзболна шапка. Едва влачеше
обувките си в калта. Тя не го позна. Не
позна и количката, в която я беше возил
като бебе. Но той, въпреки 90-те си години,
въпреки слабия слух, отиващото си зрение
и немощната памет, каза с дрезгав глас:
„Милче! Па ти си дошла! Оти тука си
седнàла? Ела до̀ма, бе дѐте! На мократа
пейка… немой! Че изстинеш!“ Докато
прегръщаше дядо Дончо, Мила разбра защо
сълзите ѝ не са пожелали да излязат
преди малко – от отчаяние. За да се излеят
сега. Всичките. От радост.
По-късно, в
прохладната вечер, на по чашка ракия,
Мила и дядо Дончо седяха на пейката в
двора и общуваха с викове, но не се
притесняваха от никого, защото нямаше
никой друг в селото. Преди половин година
умрял дядо Тасе и оттогава дядо Дончо
останал сам.
– Море пораснала
си, убава си… – радваше се дядото.
– Как живееш
така? Сам? – попита го тя.
– Епа те, шугам
некаво. Одим еднаж у месецо да земем
пенсията и да купим лекарства, консерви
и ракия от магазино при манастиро…
Всеки ден си думам сос снимките на
бабата, на майка ти, с твойте.
– Телевизорът
работи ли ти?
– Епà! Он уж
работи, ама са спрели програмите, с
антена не се ло̀ват. Ама не са ми изтребàли,
нали ги знам, само глупости думаа. Четем
стари вестници чат-пат.
– Дядо, искаш
ли да идеш в дом? За стари хора. Там да
си имаш компания…
– Ти па! Не ме
нервирай! Тука че си умрем я! Докторо
идва еднаж у месецо да ми премери кръвното
и да ми напише рецепта, кога умрем, он
че ме зако̀па.
– Но защо си в
мазето? Защо там живееш?
– Епа нали е
лето! На лад! Ного жега ми е горе у кащата.
Там че идем есента. Ей, утре че ми докарат
дръва! Късмет, че сега дойде, да ми
помогнеш…
– Добре, дядо.
– Кàжи са що
има по таа Америка? Убаво ли е? Нема ли
да се прибираш вече?
– Хубаво е
дядо. Много добре живеем, имаме голяма
къща. Четири етажа. С басейн. Хубави
коли…
– Беки и ти
караш кола! Ха, убава работа! – викна дядо
Дончо и се смя през сълзи.
Вечеряха с
консерви, после Мила си легна в старата
спалня на втория етаж, облечена с извехтяла нощница, останала от майка ѝ, а
дядо Дончо си спа „на лад у мазето“.
На следващата
сутрин Мила Търнър се събуди от бръмчене
на камион. През прозореца видя, че двама
мъже разтоварват дърва в двора на къщата.
Мила облече дънките и тениската, опитвайки
се да не обръща внимание на миризмата.
Преди да слезе погледна по навик телефона
си, но той беше изключен – с паднала
батерия, въпреки че го бе оставила цяла
нощ да се зарежда:
– Спрели са
токо – обясни ѝ дядо Дончо, докато
показваше на мъжете къде да оставят
дървата.
В този момент
Мила осъзна нелепата ситуация: не
разполагаше с телефон, наетата кола
стоеше затънала в дупка и не можеше да
излезе, парите в брой бяха крайно
недостатъчни, а наоколо нямаше банкомати.
Самолетът ѝ излиташе утре сутринта.
„Добре дошла у дома“ – каза подигравателно
някакъв глас в главата ѝ.
Усети някакво
учудване в погледа на по-младия от мъжете
с камиона. Беше в средата на 30-те, облечен
с потник и скъсани дънки.
– Мила? –
изненадващо попита мъжът.
– Познаваме
ли се?
– Учила ли си
в Софийския? Преди 17-18 години?
– Да. Само в
първи курс. После…
– … после
замина за Америка. Аз съм Иво. Не ходех
много по лекции, но бяхме съседи в
Студентски град.
– Иво? Толкова
години минаха… Какво правиш тук?
– Работя.
Разнасям дърва. Мисля, че съм един от
най-добре образованите дървари в
околността.
– Боже! Ами…
хм… аз бих те почерпила с кафе, но са
спрели тока.
– Тогава аз ще
те почерпя с кафе, докато пия една бира
в бара на хотела в Пастра. С кола ли си?
– Бях.
– О! Да не би
онова „Рено“ в дупката?
– Да.
– Нямате си
такива дупки в Америка, а? – засмя се Иво
– Имаме въже, ще го издърпаме за нула
време.
Мила и Иво се
бяха срещнали за пръв път през есента
на 1996 година в Студентски град. Тогава
се бяха учудили на факта, че са живели
само на 15 километра един от друг, а са
се запознали чак на мизерния първи етаж
в огромното общежитие. Бяха изживели
няколко пиянски купона заедно. Бяха
танцували заедно на една песен. Една
вечер тя беше останала с него в стаята
му. После обаче нещо се беше объркало.
Мила не помнеше какво. Дали не беше, като
му съобщи за зелената карта?
Колата беше
извадена от дупката – пораженията бяха
засегнали само системата за отопление.
После Мила последва камиона за дърва
до въпросния хотел. Тя седна зад чаша
горещо кафе, а той – зад бутилка студена
бира.
– Е? Как си
живееш в Америка?
– Добре. Нямам
оплаквания. Хубаво е. Нали знаеш – стандарт
на живот, добра работа…
– Съжалявам
за вашите. Голяма трагедия.
– Благодаря.
Не знам, дали се залъгвам, когато казвам,
че съм го преживяла. Но човек просто
няма избор, трябва да продължи. Имам три
деца. Момчета. Ти? Имаш ли семейство?
– Ха-ха, още
не. Не бързам.
– Защо се прибра
да живееш тук? Защо поне не остана в
София? Да живееш и да работиш там? Та тук
няма никой…
– Когато
завърших, татко остана сам. Нямаше кой
да се грижи за него. Реших да дойда за
година-две, след което да измисля нещо.
Но така и не успях да го оставя. По-странното
е, че вече се чувствам щастлив тук.
– Така ли?
– Да. Сякаш
вече не мога да си представя живота без
тези обезлюдени села. Хората си отиват,
къщите се рушат, дворовете буренясват…
Но има нещо друго. В природата тук.
Планината, скалистите върхове, мириса
на боровете, ветровете, които се спускат
от склоновете и огъват дърветата. Има
нещо в изгрева на слънцето над тези
заснежени върхове. Не мога да си представя
живота без това.
– О… Звучи…
интересно.
– И татко. Той
е тук, а не може да се справя сам. В
неделните сутрини го извеждам с количката
по пътя. Ходим чак до манастира. Той иска
да ходим по пътя, по който те с мама са
ме разхождали като бебе. Не е ли логично
– все по този път… когато аз не съм можел
да ходя, ме е возил той. А сега, когато
той не може, да го направя аз…?
– Да. Но все
пак… Ти трябва да се развиваш. Да работиш
нещо друго. В първи курс беше един от
най-добрите.
– Ти щастлива
ли си, Мила? – неочаквано попита Иво.
– Ха! Какъв
въпрос само. Нали ти казах – живеем
чудесно. Аз, Джеймс и децата. Работата
ми е много добра и… осигуровките. При
нас осигуровките са много важни.
– Аха…
– Пътувала съм
по всички континенти, виждала съм толкова
много неща. Познавам прекрасни хора.
– Да, така е.
– А къщата
ни… тя е на един хълм. От спалнята си
виждам целия град. И океана в далечината.
Красиво е.
– Звучи чудесно.
– Имам ново
Ламборгини. А дрехите ми едва се побират
в една цяла стая. Имам домашна прислужница.
Имам всичко, което съм искала.
– Добре. И все
пак. Попитах те друго – щастлива ли си?
Мила замълча.
Имаше нещо в този суров поглед отсреща
и тя нямаше как да го излъже. Не намери
сили и да му отговори искрено, затова
замълча. А искреният отговор щеше да
звучи така: „Да, бях щастлива до вчера.
Но вчера, след като оплаквах дядо си,
без да е умрял, след като го срещнах –
самичък в селото си, да пълни с консерви
моята бебешка количка и да спи в мазето,
след това няма как да съм щастлива.“
Вместо това Мила се усмихна, благодари
за кафето и помощта, сбогува се набързо
с Иво и се върна при дядо си, за
да му помогне с дървата.
Токът беше
дошъл. Чантите от летището – не. Не
пристигнаха и на следващия ден, когато
Мила се раздели с дядо си. Докато закусваха
заедно, тя обясняваше на висок глас:
– Ще ти донесат
едни неща. Всичко е за теб. Има слухов
апарат. И лаптоп. Може да помолиш Иво –
дърваря, да ти покаже как се включва
лаптопа. С него ще можем да си говорим.
Аз съм го подготвила.
– Арно, арно –
повтаряше дядото.
След закуската
Мила, въпреки протестите на дядо Дончо,
му остави всичките си останали пари в
брой и го целуна за сбогом. Качи се на
Реното и с пълнещи се очи гледаше как
дядо ѝ маха от входа на къщата си – сам
в това призрачно село. Когато се качи
на самолета за Франция, забравила за
костюмите, роклите и обувките си, тя
изпи чаша вино и усети колко много ѝ
липсват децата.
***
В деня след
като Мила Търнър замина от селото, дядо
Дончо получи една огромна чанта: подреди
дрехите и обувките в стария гардероб,
но така и не се накани да ги облече. Не
използваше и гела за бръснене, който не
се пенеше толкова хубаво като стария
крем. Не използва и пастата за зъби, а
само се посмя от сърце, докато в отворената
му уста жълтееше единственият останал
зъб. Хвърли всички козметики в един стар
леген и не ги докосна повече. Приборите
за хранене събираха прах в кухненското
шкафче, а бисквитите с фъстъчено масло
отдели за гости – бяха му твърди за
дъвчене. Комплектът рибарски принадлежности
остави в килера, помечта си малко как
ще отиде някой ден за риба. Уискито и
пурите даде на доктора и го помоли да
му сложи слуховия апарат. Понякога с
апарата даже хващаше радио. След време
му омръзна да го носи, защото нямаше с
кого да говори.
Но лаптопът
донесе на дядо Дончо истинско щастие.
Той никога не научи какво е Скайп, но
това не му беше нужно, защото (когато
след дълго натискане откри как се
включва) на екрана се показа голяма
снимка на Мила с мъжа ѝ и с тримата му
правнуци. Вече имаше нови хора, с които
да си говори.
