Изпървом Слънцето живяло със сестра си — Месечината — на земята, а като порасло, поискало да се ожени за нея. Един ден се събрали всички животни, за да сгодят момата. Между тях бил поканен и таралежът, дядо Драгич. Всеки от сватовете, като отседнал коня си, турнал му зоб да яде. Като разговаряли за женитбата, запитали и дядо Драгича, който дотогава все си мълчал, да си даде мнението. Дядо Драгич се обадил и казал:— Сватбата ще стане, ако моят кон си е изял зобта. Всички се изсмяли на неговата глупава мъдрост, но отишли да проверят и намерили в зобницата студен камък. Като го питали защо е турнал на коня си камък да яде, той отговорил:— Като искат да оженят Слънцето, ще се народят малки слънца, та всички заедно ще изгорим, и последната травка по земята. Затова искам още отсега да науча коня си да яде камъни. Но той не иска да ги яде, тогава сватбата не може да стане.
Другите животни, като изслушали тая чудна глава — най-старият сват Драгич — решили да направят, щото Слънцето и Месечината да се не срещат вече никога, а да ги разделят завинаги, защото земята ще запалят.Оттогава Слънцето и Месечината се разбягали, па и досега все бягат като колелата на колата, за да не се срещнат и да не запалят земята.Източник: „ Сборник за народни умотворения „
